Blaze Bayley: "Да стана част от MAIDEN е като играч от аматьорски тим да отиде в "Манчестър Юнайтед"

   През месец март Blaze Bayley посети страната ни отново, този път за цели три концерта – в Пловдив, Варна и София. Бившият вокалист на метъл титаните IRON MAIDEN се изявяваше в България заедно с родната банда JOHN STEEL. Именно за техния албум "Freedom", излязъл миналата година, Blaze записа вокалите на седем от деветте композиции. Освен няколко от тях, на трите концерта у нас британският певец представи и част от творчеството на IRON MAIDEN. Ние пък успяхме да си поговорим с него, преди да се качи на сцената в София. Blaze Bayley, който с гордост представя себе си като "изцяло независим изпълнител", поддържа връзката с феновете си освен чрез концертите си, и с помощта на официален сайт (www.blazebayley.net), Фейсбук-страница, YouTube-канал и профил в Twitter. Както сами ще се убедите от разговора му с нас, той се оказа един доста изчерпателен и изключително приятен събеседник.

WeRock.bg: Здравей, Blaze! Добре дошъл отново в България. Как си?
Blaze Bayley: Благодаря, добре съм. Първите два концерта в Пловдив и Варна преминаха много добре. Снощи бяхме във Варна и се получи един адски луд концерт! Напълно разпродаден. Хората се забавляваха и си прекарахме супер. Направи ми впечатление реакцията на феновете, когато изпълнявахме новите парчета от албума “Freedom”. Приеха ги доста добре и изглежда, че албумът като цяло се харесва на публиката. Което може само да ме радва.

Имаш доста изяви в България напоследък. Какво е мнението ти за българските метъл фенове? Какво би казал за тях, ако трябва да ги сравниш с тези от Англия например?
Аз обикалям целия свят, такава ми е професията. И мога да ти кажа, че така, както навсякъде културата на народите е различна, феновете на рок и метъл музиката също са различни в отделните държави. По принцип, за метъл феновете е характерно да се събират със себеподобни, ако мога така да се изразя, независимо в коя част на земното кълбо живеят. За почитателите на този вид музика в България мога да кажа, че влагат много страст, когато става въпрос за любимите им групи и песни. Често ми се случва, докато съм тук, те да споделят с мен какво чувстват, когато слушат метъл, какво им носи тази музика. Разказват ми различни свои истории, касаещи моменти от живота им, когато за първи път са чули моя песен, примерно. Или пък, когато за първи път са ме видели на сцената с IRON MAIDEN. Което е страхотно! У феновете тук се забелязва голяма доза ентусиазъм. И към края на концертите винаги стават много диви. Което не е точно така при английските или германските фенове, да речем. След всяко шоу, където това е възможно, разбира се, аз се виждам с хората от публиката, давам автографи, снимам се с всеки, който поиска. Това е моят начин да кажа на онези хора, които ме подкрепят и слушат музиката ми, благодаря. Аз съм тотално независим в професионално отношение. Нямам зад гърба си музикални компании, мениджъри и т.н. Единствено една фирма ми помага с дистрибуцията на продуктите, които произвеждам – дискове, фланелки, снимки, значки, перца. Тоест, подкрепата за мен идва директно от феновете. Когато те си купят билет за мой концерт, правят идването ми тук възможно. Купувайки мой диск, правят издаването на следващия ми албум възможно. Българските фенове не правят изключение в това отношение. Бих казал, че те са изключително лоялни.

Често споменаваш, че си абсолютно независим като музикант. Направи го и току-що. По принцип това е рядко срещано явление в музикалния бизнес. Какви са предимствата на това да работиш по този начин?
На първо място, не е необходимо да взимам разрешение или одобрение, затова каква музика да правя. Не ми се налага да чакам някой да ми казва как точно да изглежда обложката на следващия ми албум. Не съобразявам излизането на поредния си диск с нечий график. Имам свой собствен график, записвам каквото си искам, избирам си сам обложките, аз съм си продуцент и контролирам бюджета на всичките тези неща. С други думи: колкото повече пари ти дава някой, толкова си по-зависим от него. Никой не дава пари просто ей така. Напротив, всеки, който го прави, очаква именно той да контролира нещата. Когато започвах музикалната си кариера, бях изключително наивен в това отношение. Нямах никаква представа, че във всеки договор, който подписваш с музикалните компании, има специфични фрази, които означават точно определени неща. Доста често в тези договори се говори за това, че съответният музикант има артистични права. Може да взима, така наречените, “артистични решения”. Което знаеш ли какво означава? Нищо. Нямаш никакви права. Това е начин компанията да има тотален контрол върху музиканта. Можеш да имаш идеи и предложения, но в крайна сметка някой друг решава дали твоят албум ще излезе, или не. Днес на мен подобно нещо няма как да ми се случи. Ако искам да запиша нов диск, се обръщам към феновете си и им казвам: “Моля, поръчайте си албума предварително. Ще вложа най-доброто от себе си в него. Надявам се, че имате доверие в мен, че ще направя един добър запис и няма да ви разочаровам.”

У нас ти се изявяваш предимно с българската група JOHN STEEL. Миналата година те издадоха албума “Freedom”. В седем от деветте песни от него вокалист си ти. Кое те накара да станеш част от този албум?
Всичко стана случайно. Момчетата от JOHN STEEL се свързаха с мен и ме помолиха да взема участие в техния албум, записвайки една или две песни. Обикновено в такива случаи казвам на съответната група да си избере един от двата варианта – да ми пратят парчетата, след което аз записвам вокалите в собственото си студио в Бирмингам, или да ме поканят при тях и съответно да записваме в тяхното студио. JOHN STEEL избраха втория вариант. Всъщност, днес нещата стоят по доста по-опростен начин в сравнение с това, което беше навремето. Сега нямаш нужда от някакво голямо и свръх модерно студио. Размерът, така да се каже, не е от значение. Най-важното нещо е човекът, който прави записа, музикалният инженер, да си разбира от работата. Събрахме се с момчетата от групата, прегледахме песните, обсъдихме това-онова. Дадох своите предложения за промяна на някои текстове и мелодии. Те приеха идеите ми и накрая се получи така, че аз записах почти всички вокални партии във “Freedom”. Доволен съм от крайния резултат. Това е един класически метъл албум, но изсвирен по начина, по който го правят JOHN STEEL. Като цяло, метъл музиката представлява една тясна пътека. Трудно е да кривнеш от правия път, така да се каже. Обикновено и самите фенове не желаят някакви големи промени в музиката на любимите си групи. И въпреки това мисля, че успяхме да вкараме в албума нещо ново и различно. Радвам се, че съм част от този проект, и се забавлявах много, докато работехме в студиото. Не бях писал нов материал от доста време, а освен това, за разлика от някои мои колеги, аз никога не съдя музикантите по това откъде са те. Няма да ме чуеш да казвам: “Щом този китарист е от еди-коя си страна, значи е добър.” Или пък обратното. Ако си добър музикант, то причината за това е, че работиш много, имаш отношение към инструмента си и знаеш как да го използваш. Това е. Музиката е във всеки един от нас. Винаги съм чувствал нещата по този начин. Ритъмът е в барабаниста, а не в барабаните. Мелодията е в китариста, а не в неговата китара. Където и да отида по света, аз винаги търся музиканта в хората, с които работя. Начинът, по който те свирят, а не китарите, които имат. Един добър китарист може да свири класно както на “Gibson”, така и на някоя не маркова китара.

Съвсем наскоро ти беше в Бразилия за турнето “Metal Voices”, в което участваше заедно с Udo Dirkschneider и Tim Owens. Как преминаха концертите и какво е мнението ти за тези двама музиканти?
Те са истински метъл копелета, ха-ха-ха! Udo и Tim! Tim е винаги първият, който ще си поръча пица и бира, ха-ха-ха! Турнето беше наистина много добро, едно от най-приятните неща, които съм правил изобщо. Всеки от нас тримата пееше по около пет песни от собствения си репертоар, а накрая излизахме заедно на сцената и изпълнявахме няколко парчета заедно. Групата беше съставена от бразилци, всичките чудесни музиканти. Много, много смях, майтапи и забавления – така бих описал това турне. И на тримата ни хареса и с удоволствие бихме направили такова нещо и в Европа. Феновете в Бразилия също останаха доволни. Tim е изключителен като певец. Ако си до него на сцената и чуеш как пее – направо те отвява с гласа си! При Udo положението е същото. Когато започвах да се занимавам с музика навремето, ACCEPT бяха една от най-големите метъл банди. За мен бе чест да съм на една сцена с истинска легенда. Освен това, той е прекрасен и като човек. В този бизнес е от ужасно много години, но въпреки това е в страхотна форма. И като вокални възможности, и като психика. Настина, с огромно удоволствие бих участвал в едно такова турне отново.

През 2012 година ти се събра с първата си група WOLFSBANE и записахте нов албум – “Wolfsbane Save the World”, нещо, което не ви се беше случвало почти 20 години. Защо не направихте след това голямо европейско турне? Планирате ли такова нещо в близко бъдеще?
Трудно е да се съберем всичките заедно, по едно и също време, за едно такова мащабно нещо. Днес всеки един от групата има свой живот – семейство, деца. Знаеш как е. Когато създадохме WOLFSBANE преди много, много години, бяхме млади хора и никой нямаше семейни задължения. Не желаехме да живеем в къщите си, а в турбуса. Сега е доста по-трудно в това отношение, особено когато става въпрос за нещо, което продължава по-дълго от един уикенд. Тази година все пак имаме планирани концерти през месец октомври, във Великобритания. Ако ни се отдаде възможност, с удоволствие бих направил няколко концерта и в други европейски страни. Имаме доста фенове във Франция и в Чехия, примерно. И тук, в България, бих дошъл с WOLFSBANE. В интерес на истината, дори и навремето рядко излизахме от Великобритания. А винаги сме искали да го направим. Не е необходимо да е нещо голямо и мащабно. На мен никога не ми е пукало особено за мащабите. Ако отивам на концерт като зрител, не ме интересува дали изпълнителят идва до залата пеша, с колело, турбус или самолет. Все ми е тая. Аз съм там за музиката. Не така обаче разсъждаваха музикалните компании, промоутърите и продуцентите в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век. Ако турнето не беше с огромни мащаби, те просто не се занимаваха с него. Което е и една от причините да не сме правили големи европейски турнета. Въпреки това не се предадохме. Когато имахме възможност да свирим някъде, го правехме. И се надявам да продължим да го правим. За момента плановете ни се ограничават до шест концерта във Великобритания.

Напускаш WOLFSBANE през 1994-та, за да станеш вокалист в IRON MAIDEN, на мястото на Bruce Dickinson. Може ли да ми разкажеш как точно се случи това и как премина прослушването ти за певец на MAIDEN?
Успях да си уредя участие в прослушването главно защото WOLFSBANE беше подгряваща група за едно от турнетата на IRON MAIDEN. Ставаше въпрос за 31 напълно разпродадени концерта във Великобритания. За мен беше огромно предизвикателство всяка една вечер да излизам на сцената преди Bruce Dickinson. Опитвах се да пея по-добре от него и да направя впечатление на публиката. Стараех се да покажа на какво съм способен. Steve Harris беше гледал няколко от изпълненията ми. И именно това е причината да бъда един от многото певци от цял свят, които бяха повикани за прослушването. Повече от сто човека. Аз бях един от последните, които се явиха пред групата. Просто така се случи. Всеки един от участниците трябваше да научи наизуст десет песни на IRON MAIDEN, които обикновено присъстват в сетлиста им. Аз се бях подготвил много добре. Знаех всеки удар на барабаните и всеки риф във въпросните композиции. Освен всичко друго, бях и голям фен на MAIDEN. Дойде и моят ред. Групата започна да свири, а Steve Harris беше точно до мен. И тогава си казах: “Едва ли ще изберат мен, защото гласът ми е много различен от този на Bruce Dickinson, но поне за един час ще бъда част от IRON MAIDEN! Ще дам най-доброто от себе си!” След това бях повикан за второ прослушване, което вече беше в студио, за да чуе групата как ще звучи гласът ми на запис с тяхна музика. Когато и това нещо приключи, един ден преди Коледа, през 1993-та, получих телефонно обаждане: “Приет си в IRON MAIDEN!” Беше фантастично преживяване! Огромна работа със свръх натоварване от една страна, но и нещо мечтано и нереално от друга. Често правя аналогия със спорта – това е като да си футболист в някакъв малък, регионален, аматьорски отбор и изведнъж да заиграеш в Премиършип за “Манчестър Юнайтед”, осъзнавайки, че от тук нататък ще трябва да печелиш всеки мач. Това е! Участваш на Световно първенство и трябва да вкараш гол! И всичко това е много интензивно – интервюта, концерт, веднага след концерта на самолета и към следващия град. Точен график до минути. Към това трябва да добавя и че музиката, която направихме след като се присъединих към групата, беше страхотна. Steve Harris каза: “Ще пишем песни заедно. Не ме интересува откъде идват идеите. Единственото правило е, че те трябва да са брилянтни.” Участвах в композирането на шест песни в “The X Factor” (десетия студиен албум на IRON MAIDEN и първи записан с Blaze Bayley като вокалист – бел. ред.) – “Men on the Edge”, “Sign of the Cross”, “Lord of the Flies”, “2 A.M.” и още няколко. В следващия албум (“Virtual XI” – бел. ред.) също бях част от композирането на песните. Много съм горд с работата си покрай тези два албума. Да записвам в студиото със Steve Harris и най-вече да създавам текстове и мелодии с него – невероятно е! Това е човек, чиито стени в къщата му са изцяло покрити с платинени и златни плочи, дадени му за песни, които той е написал. Песни, които отиват отвъд хеви метъла и стават класики. Които остават в съзнанието на хората и в западната култура като цяло, за десетилетия напред. “The Trooper” и “The Number of the Beast” са композиции, които всеки знае. Невероятно изживяване е да работиш с такъв човек. Да стои до теб и да ти дава съвети кое как да направиш. Без значение какво се е случило с мен и с живота ми, след като напуснах групата, това, че имах възможност да творя с този човек и той да ме напътства, да имам моя песен, която да бъде избрана за сингъл, след което да влезе в топ 10 на музикалните класации по целия свят – всичко това няма да го забравя никога.

Спомням си, че на предишния ти концерт в София, докато представяше песента “The Clansman”, ти каза, че това е най-големият и важен запис в цялата ти музикална кариера. Защо смяташ така?
Аз съм емоционален човек. Ако попиташ жена ми, тя ще ти каже, че съм дори прекалено емоционален. Това е и причината всеки път, когато съм на сцената, да се опитвам да разказвам историята в дадена песен по начин, по който зрителят да я усети истински. Старая се да се свържа чрез песента с феновете и заедно да преживеем тази история. Дори и когато английският език не е роден за съответната публика. Това не е най-важното. Водещото в случая е гласът и фразите, които се използват. Те спомагат да разбереш за какво всъщност става въпрос в текста на композицията. “The Clansman” е особена песен в това отношение. Няма никакво значение какъв е денят, къде е концертът, дали пееш пред 20 или 2000 човека, или пък си на огромен фестивал – това е песен, която винаги има особена връзка с публиката. Като изпълнител тя ме издига на едно различно и по-високо ниво. Текстът на “The Clansman” започна да означава много повече за мен през годините. Особено откакто съм изцяло независим като изпълнител, правя сам своите албуми и турнета и работя с тези хора, с които аз искам да работя, а не някой да ми ги посочва. Говоря за свободата да правим малки избори в живота си, без да зависим от желанието на някой друг. Трябва всячески да се опитваме да запазим тази свобода, за да можем да следваме мечтите си. Хората, които са в парламента, и онези, които се занимават с политика, не искат да притежаваме възможността за избор на каквото и да е било. Те желаят да контролират всичко. И ги е страх от това, че един отделен човек може да промени света, който са изградили. Именно това е за мен “The Clansman” – песента винаги ми напомня, че макар и в много по-малки мащаби, имам възможността и правото да направя своя избор. Аз имам тази свобода. Тя ми е дадена от феновете, които не спират да ме подкрепят. И пеейки “The Clansman”, аз се опитвам по някакъв начин да им я върна. Да им кажа: “Вие също сте свободни. Имате различни възможности и можете да направите избор.”

Би ли ми казал що за човек е Steve Harris? Как би го описал ти като музикант, композитор и текстописец? И какъв е Steve Harris, когато не е на сцената или в студиото?
Според мен за него съвсем спокойно може да се използва думата гений. Той сякаш е от някакво друго място, а не от планетата Земя. Идеите, които идват в главата му, са просто невероятни. Тази вечер ние ще изпълним песента “Judgement of Heaven” (от албума на IRON MAIDEN “The X Factor”, бел. ред.) – ако се заслушаш в промените на темпото и в различните мелодии на тази композиция, няма начин да не си зададеш въпроса как е възможно да се измисли такова нещо. Реално погледнато, няма никакъв смисъл в подобни мелодии и смени на темпото, докато не ги чуеш свързани заедно. “Sign of the Cross” (отново от албума “The X Factor”, бел. ред.) е също един добър пример в това отношение – как изобщо е възможно да се измисли подобно нещо?! Затова и казах по-рано в интервюто, че за мен е изключително ценен и полезен опит това, че имах възможността да работя с човек като Steve Harris. Приемам го наистина като музикален гений. Начинът му на мислене е коренно различен от този на останалите музиканти. Когато работи в студиото като продуцент, е доста строг, между другото. Що се отнася до това що за човек е извън професионалния си живот, то мога да ти кажа, че много обича да гледа футбол. Семеен е и е изключително отдаден и посветен на децата си. Работи много усилено с единствената цел да осигури на семейството си един добър и комфортен живот. Важно е още да кажа, че Steve е много лоялен като приятел. Ако трябва да посоча един човек от IRON MAIDEN, който значи най-много за мен, то това определено ще е той. И именно Steve ми липсва най-много от групата.

Каква е разликата от твоя гледна точка в това да пееш пред пълни зали и стадиони от една страна, и в малки клубове - от друга?
Трудно е да се отговори с точност на този въпрос, но все пак има няколко очевидни разлики. Ето ти една – в малките клубове аз мога да докосна хората. Преди концерта мога да им кажа: “Здравейте!” А след като изпълнението ми свърши, мога да ги попитам: “Как сте? Добре ли си изкарахте?” Малките концерти могат да се превърнат в големи, ако ме разбираш какво точно имам предвид. Когато случилото се на сцената е преживяно еднакво силно и от изпълнителя, и от публиката, няма никакво значение, че залата е малка. При големите стадиони не се получава точно така. Или поне не винаги. Да, там можеш да имаш перфектен звук, видеостени, огромна сцена, но нямаш онзи контакт с публиката, който имаш в малкия клуб. От друга страна, ако се случи пред теб да има десет хиляди фенове, които знаят текста на песента и пеят заедно с теб – невероятно е, човече! Когато обаче пееш пред 100-200 човека, можеш да видиш очите на всеки един от тях. Това е друг вид преживяване. Много интимно. Споделяш нещо с точно определени хора. Заедно изживявате момента. Ето това е нещо, което аз много обичам да правя. Като артист не се опитвам непрекъснато да пея в големи зали. Напротив, предпочитам да съм в нормален клуб и ако звукът е добър и феновете ме чуват ясно, нещата се получават доста добре. Не ми пука толкова много за парите. Предпочитам да усетя тази връзка с хората, за която вече казах. Да, знам, че в това отношение не приличам на повечето музиканти. Нямам тяхната амбиция непременно да съм супер известен и концертите ми да са само в огромни зали или на стадиони. Не. Моята амбиция е да съм свързан с хората, които харесват музиката ми. Ако тази вечер си изкараме добре, то следващия път клубът отново ще е пълен. Феновете ще си кажат: “Беше супер, бирата там е евтина, охраната не се държи грубо с нас. Хайде пак да отидем и да се забавляваме.” Това е нещото, към което се стремя. Без значение дали става въпрос за България, Бразилия, САЩ, Русия, Западна Европа или където и да е било другаде. Навсякъде се опитвам да запазя връзката си с хората и да им кажа: “Елате да ме видите пак следващия път. Отново ще бъда тук, при вас.”

Когато гледаш назад във времето, намираш ли случки в музикалната си кариера, за които да съжаляваш, че са станали по този начин? Ако имаше възможност, би ли променил нещо в живота си?
О, да. Със сигурност има неща, за които съжалявам. Но няма как да живееш с идеята, че евентуално ще имаш възможността да направиш промени в миналото. Освен в случай че си човек, който разсъждава чисто философски по въпроса и смята, че животът всъщност е един кръговрат, който се повтаря непрекъснато. Ако вярваш, че е възможно да се преродиш и да повториш живота си, ето тогава може да разсъждаваш относно това дали би променил нещо или не. За добро или за лошо, животът се развива по различен начин. Той не е кръг, а линия. И няма как да прескачаш във времето, за да променяш неща. Както казах, със сигурност има събития, за които съжалявам. Има дори такива, заради които се проклинам понякога. Често си казвам: “Искаше ми се да не бях излизал навън в онзи петък. Ако си бях останал вкъщи, щях да избегна катастрофата с мотоциклета. Нямаше да имам контузия на коляното и турнето “The X Factor” щеше да премине безпроблемно. Всичко щеше да е различно.” Или пък: “Ако не бях прекратил връзката си с онова момиче, нямаше след това почти да се самоубия, пиейки алкохол от сутрин до вечер.” И т.н., и т.н. Много неща има, за които съжалявам. Но се опитвам да не мисля за тях. Иначе веднага би изникнал следващият въпрос: откъде в онзи момент да съм знаел как точно трябва да постъпя в конкретната ситуация? Не може да се разсъждава по този начин. Човек трябва да се стреми към момент в живота му, в който да може да каже: “Аз живях щастливо.” Тогава вече ти става ясно, че всъщност тежките моменти в битието ти са допринесли по някакъв начин за щастливия ти живот. Можеш спокойно да наречеш това нещо дяволски кръг. Точно за такива неща се говори и в песента “Judgement of Heaven”, за която споменах преди малко. Ако можеш да изживееш живота си отново, би ли го направил по същия начин? Затова и обичам да я включвам в сета си. Тя ми напомня, че важните неща са тук и сега и човек не трябва да съжалява за случки в миналото си. Те могат да бъдат урок. Ако направиш нещо по грешен начин – това те учи да не го правиш пак така. Ако го направиш грешно отново – това вече е глупост. Ако се случи три или четири пъти – това вече си е самоубийство. Така гледам аз на нещата.

Какво е следващото нещо, което можем да очакваме от Blaze Bayley? Нов албум или нещо друго?
Да, новият албум вече е планиран. Дори в момента пиша песните за него. Ще бъде концептуален и в него ще се разказва за човек от далечното бъдеще, който не знае кой е всъщност. Чакам да приключат следващите ми няколко концерта и ще започна доста по-сериозно да работя върху тази идея. Освен това ми предстои европейско турне през май и юни, а след това и участие на фестивала “Wacken”, както и концерт на метъл круиз. В паузите между всички тези ангажименти смятам да се срещна с различни хора и заедно да пишем музика и текстове за предстоящия албум. Искам да го направя от повече от година и доста от текстовете всъщност вече са готови. Ако всичко върви наред, се надявам да успея да издам албума следващия февруари и да тръгна на голямо турне през март.

Вероятно с теб ще се видим отново, когато дойдеш да ни представиш новия си албум и тук, в България?
Със сигурност се надявам това да се случи. Смятам да говоря с момчетата от JOHN STEEL и те да научат новите ми песни, след което да дойда пак тук и да направим няколко концерта. Мисля си, че нещата ще се получат и всичкото това ще стане реалност.

Blaze, благодаря ти за това интервю и за отделеното време.
Аз също ти благодаря!

Текст: Ози
Снимки: facebook.com/officialblazebayley, Галина Нончева
Благодарности на: Борис Цветков