Една година без Адриан Лазаровски, прочетете мислите му за "The Book of Souls" на IRON MAIDEN

   Днес, 1 октомври 2016-а, се навършва една година от трагичната смърт на Адриан Лазаровски - талантлив български писател, преводач и рок журналист от кариерата, писал за "Нов Ритъм", "ХАОС", "Про-Рок", WeRock.bg, "Metal Hammer Bulgaria" и др. Лазаровски бе чест гост на предаването "От другата страна" по радио "Варна" с водещ Мартин Николов. През септември 2015-а той говори в "От другата страна" за съвсем новия тогава албум на IRON MAIDEN "The Book of Souls". По-долу може да прочетете подробния му и повече от интересен анализ на творбата. Адриан бе и един от най-големите познавачи и критици на MAIDEN в България и не е имало техен албум от 2000 г. насам, който той да не ревюира или анализира.

   Първият двоен студиен албум на Iron Maiden се вписва в тенденцията, която групата започна след 2000 година - всеки следващ диск да е по-дълъг от предишния. Само за пример - "Brave New World" беше 67 минути, "Dance of Death" - 68 минути. "A Matter of Life and Death" достигна 72, а "The Final Frontier" - 77 минути. И стигаме до сегашната гигантомания "The Book of Souls", който е цели 92 минути. Това е гигантомания в хубавия смисъл, защото, макар и двоен и толкова голям, тук няма нищо излишно. Слабости има, ще се спрем и на тях, но те са толкова пренебрежимо малко, че не си заслужава да се приемат сериозно. Силните страни на диска са толкова силни, че абсолютно се възправят като Еверест над всичко онова, което Iron Maiden правят от 2000 година до наши дни, а може би и така засенчват някои други постижения от миналото.

   Преди да продължа, ето едно интересно наблюдение, което направих преди пет години, когато написах ревюто за "The Final Frontier". Албумите двойки на Maiden, като "The X Factor" примерно и "Virtual XI", са контрастни. Както "The X Factor" е леко вглъбен, капсулиран, мрачен, така "Virtual XI" е раздвижен, динамичен, светъл, топъл, по-позитивен. В тази контрастна схема можем да съпоставим "Brave New World" с "Dance of Death", "A Matter of Life and Death" с "The Final Frontier". Интересното е, че новият албум събира черти и от "The Final Frontier", и от "A Matter of Life and Death", албумът разчупва тази схема. Той е техен синтез. При него имаме теза, антитеза, синтез. В "The Book of Souls" по много интересен начин се обединяват тези концепции. Не съм голям фен на "A Matter of Life and Death", защото вокалните експерименти на Bruce Dickinson в последните две песни лично на мен не ми харесват - това тънко гласче, все едно е дишал хелий от резервоарите на R 101 - дирижабъла, към който ще се върнем по-късно. На някои хора може да им харесват, естествено, аз споделям моето лично мнение. Дори като изключим тях, тази тъмнота, тази мрачност, тази студенина и капсулираност и донякъде еднообразие, монотонност на "A Matter of Life and Death", не са ми толкова по вкуса, защото за мен Maiden са като Вселената. Това е група, която има толкова много черти, различни страни, толкова е пъстролика, многолика и всеобхватна, че някак си не си заслужава да направи цял албум, да го изкара в една по-мрачна, тъмна, монотонна стилистика. Пак казвам - харесвам много неща, не случайно целият албум "A Matter of Life and Death" е роден от песента "Paschendale" от "Dance of Death", която е гениална. Темите от нея са развити в пълнокръвен албум - и войната, и самият звук на "Paschendale", драматизмът, отново имаме тази студенина и мрак. Докато при "The Book of Souls" наистина виждаме тези черти обединени по такъв начин, че няма нищо, което да дразни, нищо, което да те накара да скучаеш дори за миг, докато го слушаш, и колкото повече го слушаш, толкова повече откриваш наистина неподозирани дълбини.

   "The Book of Souls" е дълъг, обаче не натежава, не накъртва, както се изразиха някои хора, защото всички песни, освен че са силни като материал, са и много удачно подредени. Двата диска имат завършеност. Това можеха да бъдат и два албума на Maiden, точно както осемдесетарските дискове на Девиците бяха по 40, по 40 и няколко минути, така и общото времетраене 92 минути на новия албум може да се раздели на два диска. Първият започва с "If Eternity Should Fail", завършва с едноименната епика "The Book of Souls", която е невероятен финал. Втората част започва с една експлозивна, галопираща песен като "Death or Glory" и завършва с тази невероятна симфония "Empire of the Clouds". "If Eternity Should Fail" е композиция на Bruce Dickinson, "Empire of the Clouds" е другата изцяло негова песен в албума. Интересното е, че за първи път от "Powerslave" насам Dickinson има две песни, изцяло негови в албум на Maiden. И двете са много различни, едната е стегната, кратка - да, 8 минути и нещо, но като махнем интрото и дългия монолог в края, се оказва, че всъщност композицията не е толкова продължителна. Самата й структура е като на къса песен, понеже няма множество мотиви в нея. Докато "Empire of the Clouds" за мен е абсолютен арт рок и прогресив рок с тези пиано моменти, с това изграждане на напрежението. Тя не е като някакъв водевил, нито някаква бурлеска. В нея има и елементи от мюзикъл, защото е невероятно кинематографична, освен разнообразието в чисто музикалната й форма, а текстът е толкова силен и разказва толкова завладяваща история. Не съм предполагал, че история за един неодушевен предмет като този, въпросният R 101, който е най-големият английски дирижабъл, може по такъв начин наистина да трогне аудиторията. Композицията докосва не защото е с някакъв сух текст, за някаква машина - примерно, колко е дълга, колко тежи и какви разстояния може да изминава и т.н., а защото е метафора. Метафора на една мечта, а именно мечтата за покоряване на въздушното пространство, мечтата да летиш, да си свободен, а както знаем, това е една от най-силните черти на Bruce Dickinson като човек, не само като музикант. Знаем неговата страст към авиацията, знаем, че е професионален пилот, знаем колко голямо внимание отделя на авиацията в песните си, знаем за "Kill Devil Hill" от соловата му кариера - песен, посветена на първия полет на братята Райт, за песента "Coming Home" от "The Final Frontier", която е посветена вече на пилотирането на самолети от Гражданската авиация. И за да не помисли някой, че изтъквам само положителни неща и си затварям очите за някои недоразумения, да ги наречем гафове, веднага ще изкарам един любопитен момент. Dickinson казва в текста на песента: "…the Titanic fits inside…" т.е. Титаник се събира вътре в балона на този дирижабъл и всеки може да си го представи възможно най-ярко и ясно. А това няма как да стане, защото Титаник е по-дълъг от въпросния дирижабъл, но тук е важна метафората. Веднага става ясно колко е голям летателният апарат.

   "Death or Glory" е другата песен, в която става въпрос за авиацията, и ще спомена много интересни неща, които никъде другаде не може да бъдат прочетени или чути. Интересно е да се отбележи, че по никакъв начин не омаловажавам ролята на Steve Harris, Maiden са негова рожба. Ако Iron Maiden могат да се олицетворят с един човек, то това е той. При него до голяма степен има една каноничност. Мейдънският канон е непоклатим, не случайно поради тази причина преди "Somwhere in Time" Bruce Dickinson има едни планове за групата и едни планове за бъдещия албум, обаче когато ги представя пред останалите, всички му казват - да, това е интересен материал, хубав е, обаче не става за Maiden. И добре че впоследствие вокалистът започна солова кариера, за да успеем да чуем тези невероятни композиции, доста по-разчупени, акустични, доста по-встрани от канона Iron Maiden. Както този канон, който Steve Harris крепи и създава, до голяма степен оформя облика на групата, но и в един момент я прави леко предвидима и предсказуема. В "A Matter of Life and Death" и "The Final Frontier" Steve Harris има участие в почти всяка песен, докато в "The Book of Souls" това не е така. В него той дава възможност на останалите да блеснат много по-силно и да вкарат нов живец, нова свежа кръв в Iron Maiden като цяло. До голяма степен обективно това се дължи на факта, че през последните години Harris претърпява две лични, много тежки загуби на негови много близки хора и той не може да се отпусне при създаването на нов материал. За щастие на феновете на Maiden това положение води до активното навлизане на другите членове на групата в писането на песни и особено участието на Janick Gers, за когото много хора изказват критични мнения, че не се чували трите китари в бандата, какъв е смисълът тогава от неговото присъствие и т.н. Аз не съм съгласен с тези мнения, ще изкажа своето, като не обвързвам никого с него. Моето мнение е, че Janick Gers е много по-ценен като композитор, отколкото като китарист. Като идеи, като композиции Janick Gers вкара страхотни неща в творчеството на Maiden. Само да отбележа, че песни като "The Talisman" нямаше да се появят без него, песни като "The Book of Souls" и много други имаме благодарение на него. Едноименната песен "Dance of Death" е на Janick Gers и на Steve Harris, "Ghost of the Navigator" е на Janick Gers, Dickinson и Harris, а "Dream of Mirrors" е на Janick Gers и на Steve Harris - какво да добавим повече...

   Връщам се на "Death or Glory" - специално съм подготвил нещо, което го няма никъде в интернет и другаде не съм срещал като информация. Направих си труда да разкодирам за какво се пее в тази песен, понеже, както казах, тя е на тема авиация. Някои от другите песни от албума "The Book of Souls" също са трудни за разкодиране, но там не става дума за авиация, а пък авиацията е много специфична тема не само за музиката, а и за всеки истински фен на групата. Понеже в "Death or Glory" има някои моменти, които ме накараха да се замисля, и първият извод, до който достигнах, е, че това парче е написано от гледната точка не на герой, а на антигерой. За този антигерой, също както в "Tailgunner", се разказва от гледна точка на картечаря, който се намира в опашната част на бомбандировача. В "Tailgunner" става дума за бомбандировач от англоамериканските авиационни сили, защото в песента се пее за бомбандировки над Дрезден, над Кьолн и се споменава самолетът, хвърлил атомната бомба над Хирошима. Така че там говорим за англоамерикански герой. А в "Death or Glory" Bruce Dickinson насочва вниманието към двама германски антигерои. Тези, които са запознати с песента "Paschendale", помнят цитата "German war propaganda machine, such before has never been" - "Германската военна пропагандна машина - до този момент светът не беше виждал нищо подобно". Та въпросният германски антигерой е Манфред Фон Рихтхофен, най-големият въздушен ас на Първата световна война, известен е като Червения барон и точно той е главното действащо лице в композицията "Death or Glory". Ето някои цитати от текста, които убеждават, че това може да е само Рихтхофен и никой друг. Текстът е в първо лице, "аз" форма, споменава се, че героят е получил куршум в главата. Рихтхофен е получил куршум в главата и това води до неговото смъртоносно раняване. Много хора са получили куршум в главата, ще отбележи някой, да, има много пилоти, които са ранени в главата, съгласен съм, обаче това, което се казва в песента, е: "Аз управлявам кървавочервен триплан", това е самолет с триплощник, не с два чифта крила, а с три - триплан. Червен триплощник, триплан, е бил любимият самолет на Рихтхофен, с който той е извършил най- голямата част от своите подвизи. Този именно кървавочервен триплан се превръща в негова запазена марка. Тук вече Bruce Dickinson си позволява да вкара и други елементи от военната тактика на Рихтхофен, като "аз избирам най-слабата плячка, винаги нападам от страната на слънцето, така че то да заслепява противника и той да не може да види добре и да отговори на моя обстрел". Тук вокалистът си позволява да вкара един оценъчен елемент, който оставям без коментар, защото, от една страна, все пак Рихтхофен е голямо име от Първата световна война, но от друга страна, тези черти от характера му също са познати.

   Според самия Bruce Dickinson обаче "Tears of a Clown" е най-добрата песен в целия албум и аз абсолютно споделям неговото мнение, просто бих добавил към нея "Empire of the Clouds" и "Тhe man of Sorrows". Всъщност до тях поставям и "The Red and the Black", както и "If Eternity Should Fail". Макар двете части на албума да имат слабости, силните страни с тези пет композиции са толкова силни, че са всепомитащи. И да завършим за "Tears of a Clown" - парадоксалното е, че това е наистина най-кратката песен в албума, но е може би една от най-съдържателните и наситени с най-много емоция. И тук емоцията е по-различна. В "Empire of the Clouds" има много чувства, но в "Tears of a Clown" емоцията е много по-минорна, много по-съкровена, поетична. Феновете знаят, че Steve Harris се вдъхновява за тази песен след трагичното самоубийство на големият актьор Робин Уилямс и песента по никакъв начин не е някакъв елементарен преразказ на живота му. Харесвам страшно много Iron Maiden, това ми е любимата група. "Alexander The Great" е велико парче, обаче текстът там е все едно взет от Уикипедия - извадени са някакви моменти от живота на Александър и подредени в някакви римички. Аз съм голям фен на Александър Велики и харесвам много този текст, но от чисто литературна гледна точка той не е нещо кой знае какво, докато текстът на "Tears of a Clown" е истинска поезия. Там всяка дума е заредена с максимален смисъл и освен че песента чисто музикално маркира нови територии за Maiden, тук има страхотен разговорен език, естествен, жив, непринуден език, разчупен английски. Веднага ще цитирам "Smile for cameras all ok" или подобни фрази, които, така произнесени от Dickinson, предават абсолютно непосредствено, живо, директно въздействие на песента, което от друга гледна точка е огромна крачка напред, понеже, ако се върнем особено на по-ранния период на бандата и риторичните въпроси с обърнат словоред в "Hallowed Be The Name" примерно - никой в реалния живот не говори така. Още тогава Maiden се заявяват като интелектуална група, но малко нърд банда, защото с този характерен и така преднамерено сложен изказ метълът се превръща в музика за хора, които мислят, които се интересуват от много други неща, не само от това как да си изпият по-лесно бирата и да си разтоварят проблемите, натрупани през деня, а им се иска да консумират някое по-сериозно и значимо изкуство. В "Tears of a Clown" има толкова много неща, които я превръщат в един от големите гвоздеи в "The Book of Souls".

   За едноименната песен се появиха мнения, че доста наподобява като интро и комбинацията от интро и по-твърда, тежка последваща част, структурата на "The Talisman". И наистина, човек като провери, става ясно, че и двете песни "The Book of Souls" и "The Talisman" имат еднакви автори, това са Janick Gers и Steve Harris. Интересното е, че ако преслушате цялата дискография на британците от "Brave New World" до "The Book of Souls", ще откриете, че тези две песни не са единствените, събрани в подобна конструкция. Преди тях има още една, която се вписва в тези параметри, и това е "The Legacy" от "A Matter of Life and Death", която пак е на Janick Gers и Steve Harris. Тя започва по същия начин с едно акустично интро, доста сходно с акустичните интродукции на "The Talisman" и "The Book of Souls", след което прераства в нещо по-тежко и динамично. За мен това не е недостатък - първо, защото песните изобщо не си приличат, просто има съвсем леко сходство между интрото на "The Book of Souls" и "The Talisman". Обаче всички прилики свършват дотам, като "The Legacy" е най-слабият представител на тази тройка. Хубавото е, че и "The Talisman", и "The Book of Souls" са изключително силни и сложни композиции, но са много различни. "The Talisman" е прогресив метъл шедьовър с толкова много мотиви, с тонове разнообразие и енергии, което я поставя в топ 5 на всички песни на Maiden, дори и преди композиции от 80-те. Не съм очаквал, че групата ще направи подобна композиция в по-късен етап от своята кариера. Но "The Book of Souls" е също много силно парче, в това темпо, което са избрали за песента, и с толкова много внушения, тежест и драматизъм. Между другото, това е първата песен, първият такъв исторически епос на Iron Maiden за по-древната история след "The Nomad". Някой може да контрира, че и "Paschendale" е исторически епос. Да, така е, обаче това е модерна история, докато "The Book of Souls" разказва за цивилизацията на маите, като всичко в текста е вярно, с изключение на това, че маите имат Книга на душите. В духа на тази история, Steve Harris влага едно страхотно свое заглавие, около което обединява композицията.

   Maiden много обичат да се заиграват около една идея и после да я доразвиват и да експериментират с нея. Примерът е с "The Evil That Men Do", "Fates Warning" и "Man on the Edge" - макар и с различно авторство, тези песни са изковани в една и съща сходна схема, с така характерното китарно замечтано интро и вече с по-бързата динамична част, която следва. Връщаме се на отварящата песен от новия албум - голямото въведение "The Man of Sorrows" - страхотна изненада в положителния смисъл, защото освен че е изключително силна музикално, тази композиция е много силна и като текст. Тя е заредена с чувство, което е недотам познато и характерно, не само за Maiden, но за света на хеви метъла като цяло, и това е меланхолията. Меланхолията, която за първи път се появява в света на групата с песента "2 A.M" от "The X Factor" с Blaze Bayley. Тя отприщи една поредица от парчета като "Como Estais Amigos", "The Educated Fool", които наистина са заредени с това чувство, което преди това липсваше в творчеството на бандата. Светът на Maiden не беше толкова пъстър, толкова богат, но с тази меланхолия те показват, че за тях няма непознати територии, няма територии табу, няма забранени места, където да не пристъпват. И вече в кръга на шегата, много хора сигурно са се замислили защо Maiden обичат да повтарят заглавия - примерно Bruce има песен "Man of Sorrows", а те правят "The Man of Sorrows". Разликата е единствено пълният член "The" в заглавието. Това обаче не е прецедент. Maiden не за първи път взимат заглавия на Bruce Dickinson. По време на записите за "Accident of Birth" Bruce записва песента "Wicker Man". През 2000 година Maiden издават сингъла "The Wicker Man", пилотен за "Brave New World". Ако човек може да си побъбри със Steve или Bruce, може би ще научи интересни подробности, но интересното е, че след "Wicker Man", и сега с "The Man of Sorrows" има заглавие, което първо се появява в творчеството на Bruce Dickinson, а после и в това на Iron Maiden.

   В заключение - колкото и да съм възторжен от "The Book of Souls", в него няма песен като "The Talisman", а точно тя е най-великата композиция според мен, която Maiden създадоха в периода от 2000 до 2015 година, но това е моето лично мнение. Така че в този свят, в който ролята на критиците и на журналистите все повече намалява, всеки може да сподели своето мнение за албума. Мисля, че е най-добре всеки слушател на определен стил музика да реши сам за себе си дали дискът е шедьовър, или не. Но без никакво съмнение, сам по себе си "The Book of Souls" е събитие и заслужава да бъде чут не само от всеки фен на Iron Maiden, но и от всеки фен на мелодичния метъл, от всеки почитател на сериозния хард рок със сериозни текстове, сериозна музика, сериозно послание. За да имате мнение за този албум, чуйте го - това е моят призив и съм сигурен, че ще откриете нещо за себе си, а ако не ви хареса, ще имате аргумента, че сте го чули, че сте се запознали със съдържанието му и тогава ще можете да кажете - да, чух го наистина, но така и така, не ми допадна. Аргументираното мнение е най-важно...