Ексклузивно: Прочетете откъс от автобиографията на Brian Johnson

   Преди броени дни - на 13 октомври, едновременно със световната си премиера, на българския книжен пазар излезе първата автобиография на вокалиста на австралийските хард рок легенди AC/DC Brian Johnson.

   "Лицата на Брайън" е у нас благодарение на "Hybrid Books", които любезно предоставиха на сайта ни откъс от произведението. Към момента на публикуването му този откъс е ексклузивен за нас и може да бъде прочетен само на WeRock.bg.

Цяло чудо е, че намерих входа на студиото, толкова беше скатан.
Но го открих – и изведнъж се озовах вътре и бях посрещнат от екипа на AC/DC, който се намираше в разгара на партия билярд. Следващото, което си спомням, е, че бях пуснал жетон, беше мой ред да играя и се забавлявахме и се хилехме.
Предположих, че групата е заета и някой ще дойде да ме извика, но не, те били в репетиционната, гледали си часовниците и се чудели къде, да го вземат дяволите, е оня пич от Нюкасъл. В крайна сметка мениджърът на групата, Иън Джефри, бе пратен да изиграе ролята на спасителен отряд.
– Някой виждал ли е онова джорди?
– Ами аз съм джордито… – обадих се.
Екипът ме изгледа шокирано:
– Ти ли си Брайън?
Кимнах.
– О, бах му, чакаме те от час!
Никой дори не се беше сетил да ме попита, защото изглеждах като бачкатор.
Дори момчетата да бяха раздразнени, го прикриваха добре. Всъщност ме накараха да се чувствам като у дома си.
– Мисля, че това е вашата местна бира – обяви Малкълм, като ми подаде бутилка „Нюкасъл Браун Ейл“. Типично за него.
– О, мило и драго давам за една такава – ухилих се аз. – Благодаря, друже.
– Какво искаш да изпееш, друже? – небрежно попита Малкълм.
О, Господи. Егати въпроса. Не исках да започна направо с песен на AC/DC, защото те щяха да я знаят наизуст, а аз щях да се мятам насам-натам, което нямаше да е точно равностойно. Затова изтърсих: „Nutbush City Limits“, класическо парче на Тина Търнър. Ангъс – който дотогава не беше обелил и дума, – изглеждаше малко учуден, но май нямаше нищо против.
– Е, издържа първия тест – рече Малкълм с каменно лице.
– Какво? – зачудих се аз.
– Ами не каза „Smoke on the Water“. Яко парче е „Nutbush“ – добави. – Всички готови ли са?
– В каква тоналност? – проговори най-накрая Ангъс.
– „Ла“ май – отговорих.
Малкълм ме изгледа:
– „Ла“? Сигурен ли си?
– Да.
Виждате ли, „ла“ е високата рокендрол тоналност – това е специалитетът на Робърт Плант. Рокендрол тоналността на рокендрол тоналностите.
Малкълм рече:
– Чакай, мисля, че ще го хвана.
И преди да се усетя, Фил и Клиф се присъединиха, Ангъс също се включи, главите се замятаха и се почна. Взех да „влизам“, а те чакаха да го чуят тоя мой глас, да разберат дали си заслужава – и това беше най-наелектризиращият момент в живота ми.
Искам да кажа – тогава пеех с добра малка група, но нищо не ме бе подготвило за този звук. Беше най-хубавото нещо, което съм изпитвал, което съм чувал, и запях, сякаш животът ми зависеше от това.
– Беше много забавно – рекох накрая и едва не се изчервих, защото наистина беше просто магическо – е, поне за мен.
Но дойде истинското изпитание.
– Можеш ли сега да изпълниш нещо наше? – попита Малкълм. – Само кажи някоя песен, която и да е…
Не се замислих и за секунда.
– „Whole Lotta Rosie“ – изстрелях.
Без значение колко добре се чувствах, когато пеех „Nutbush“, „Whole Lotta Rosie“ беше почти свръхестествено изживяване. Веднага щом я засвирихме, усетих странни тръпки. Чувствах се така, сякаш Бон беше там, в репетиционната, с нас, усмихваше се и отпиваше от кока-колата си с ром. Не бива да забравяте, че го нямаше едва от месец. И ето ме там, в малкото помещение, пеех неговата авторска песен, а до мен беше Ангъс, тази абсолютна природна сила. Когато той заби солото, беше толкова силно и гордо, че космите по ръцете ми настръхнаха. Всеки член на групата свиреше така, сякаш животът му зависеше от това. Така го правеха AC/DC. Това беше рокендрол. Така трябваше да изглеждат нещата.
И изведнъж всичко свърши.
– Благодаря, момци – казах на излизане, защото си мислех, че това е краят. – Момчетата вкъщи никога няма да ми повярват. Нямам търпение да им разкажа…