IRFAN. Пътуване към седмата посока

...моите думи не правят друго,
освен единство -
с величието на планината,
с величието на скалата,
с величието на дървото.
Те не правят нищо друго,
освен единство -
с моето тяло,
с моето сърце...
Из ритуална песен на племето йокути

   Неслучайно започвам този текст с редове от ритуална песен на едно индианско племе. Концепцията за единството, заложена в нея, може би е основният елемент, който съставя духа на цялата планета, целия туптеж на живота, неговия кръговрат, (не)преходност и движение. А и в доста голяма степен би могло да опише това, което IRFAN правят вече 14 години – музикален ритуал, свързан с единството, със завръщането и извисяването.

   Във вечерта навръх 10 ноември влизаме в "Mixtape 5" малко преди обявения час, в който трябва да започне концертът. Вече е пълно, хората са се скупчили пред сцената и очакват групата. Концертите на IRFAN винаги се радват на много добра посещаемост и на тях винаги се забелязват всякакви фенове – такива облечени в шарени хипарски дрехи, мрачни типове, целите в черно, възрастни хора, малки деца. Музиката, която звучи в клуба, разбира се е концептуална и вече дори се забелязват красиви момичета с дълги елфически качулки, които танцуват в тълпата. Наоколо ухае на ароматни пръчки, които засилват усещането за магията, която предстои. Преди известно време IRFAN пуснаха свои брандирани инсенси, предполагам че ароматът, който се носи, идва именно от тях.

   Малко след 20:00 ч. осветлението притъмнява и групата се качва на сцената. Има нещо магическо дори в самото им присъствие. Погледите, мимиките и жестовете им, начинът по който подготвят инструментите, силно допринасят за атмосферата, в която ни потапят всеки път. Това не е просто едно заучено свирене и едно заучено пеене, по навик и задължение, а е пълно сливане и свещенодействие.

   Още с първите звуци от откриващата песен, публиката разпознава "Peregrinatio" от дебютния албум. Хората се раздвижват веднага, а докато синята светлина преминава през тези над 400 лица, събрани в клуба, аз си припомням онзи първи път когато чух IRFAN и как точно тази песен, която звучи в момента, се заби в съзнанието ми завинаги. Тогава не знаех кои са, не подозирах дори че групата е българска. Чак когато си купих диска разбрах каква е работата. След още една песен за подгряване Калин се изправя и поздравява всички "ирфанавти", които са решили да се присъединят към пътуването тази вечер. Следва разказ, засягащ едно откритие от 30-те години на миналия век, а именно - пещера насред пустинята Сахара, чиито стени са покрити с неолитни пиктограми отпреди 10 хиляди години, изобразяващи плуващи хора. IRFAN ни призовават да се замислим за постоянно променящия се свят и нашата лична роля в тази промяна, напомняйки една мъдрост на сверерноамериканските индианци - "Ние не наследяваме света от предците си, а го вземаме назаем от децата си." Песента "The Cave of Swimmers" започва със запис на звуците на косатки и делфини, а плътният глас на Калин се разтила над залата като пелена. Той пее със затворени очи, Дарина се включва, а през публиката минават сини и жълти лъчи – като вода, като Сахара. Докато гласовете им се заиграват с лъчите, двамата разтварят ръцете си, сякаш за да поемат целия свят в тях. Голяма част от публиката се движи заедно, като в транс, очите са затворени, ръцете на повечето са вдигнати нагоре. Следва песен, зад която отново стои специална история и вдъхновение - легенда, разказана за пръв път през 16 в. от италианския поет Торквато Тасо като част от епопеята "Освободеният Йерусалим" . В нея става въпрос за невъзможната любов между рицар кръстоносец и сарацинска вещица от Дамаск. Вещицата Армида създава специално омагьосано място, където любовта ѝ с рицаря Риналдо все пак би била възможна по някакъв начин, извън войната между двете цивилизации. Песента е "In the Gardens of Armida". Гласът на Дарина се носи заедно с пушека от сцената, заедно със светлината, заедно с аромата на запалените пръчици. Затварям очи и сякаш виждам картината на Ван Дайк, изобразяваща Риналдо и Армида, която оживява - червеният плащ започва да се вее, къдриците да помръдват, Купидон се приближава със стрелите си, всичко е меко и дифузно. Преминават и другите картини – на Никола Пусен, на Джанбатиста...

   Благодарение на музиката, която се носи, те са толкова живи в съзнанието ми, сякаш седя пред тях и потъвам.

   Бурните аплодисменти ме изкарват от това състояние. Дарина слиза от сцената, защото следващата песен е инструментал. "The Golden Horn" е някак естествено продължение на историята за Риналдо и Армида – посветена е на мястото, където се сблъскват и преливат Ориента и Оксидента - Константинопол. Калин взима даф в ръцете си, а Ивайло оставя своя уд настрана и го заменя с баглама. Песента е динамична, по-голямата част от публиката танцува, а който не го прави, пляска с ръце в все по-забързания ритъм на мелодията. Под бурните аплодисменти след нейния край, Дарина отново се връща на сцената, обявяват следващата песен като една от новите, които за пръв път ще се свирят пред софийска публика. Вдъхновена е от българския фолклор. Не казват името, затова наострям уши, за да успея евентуално да разпозная от къде идва вдъхновението. До нас достигат първите думи от тракийската народна песен "Женала е дюлбер Яна". Аранжиментът е изумителен, никога не съм предполагала че ще чуя точно тази песен в точно такъв вариант. Сцената се облива в синя светлина, започва песента "Burana", посветена на онзи специфичен вятър, който идва от север и от изток. Гласът на Дарина се извисява, тя е затворила очите си и сякаш изживява всеки звук. Калин стои изпънат, а когато се включва с гласа си, вдига ръцете си нагоре. Сред мъглата и синьо-зелената светлина изглежда като шаман. Следва познатата "Invocatio", която плавно преминава в "Return to Outremer". Тук дори някои хора пеят, явно сглобявайки текста по слух. Едно момиче до мен сръчква приятелката си и пита "Абе коя е тая Риана дето пеят за нея?" Е, нямаше как да не се усмихна като си представих какво може да е минало през ума на девойката. Докато се връщам на мястото си, Калин обявява следващото парче, което е специален поздрав за София Зашева – авторката на прекрасния постер за концерта, тя вчера е имала рожден ден. Песента, разбира се, е "Hagia Sophia". Следва едноименната песен от последния албум - "The Eternal Return". От IRFAN ни призовават винаги да се придържаме към Седмата посока – посоката на сърцето. И ако случайно се чудите защо седмата посока е посоката на сърцето, аз леко ще се отклоня, за да разкажа. За северноамериканските индианци числото 7 е сакрално. То е съставено от четирите радикални посоки (изток, запад, север, юг), тяхната вертикална опозиция (Майката Земя и Бащата Небе) и седмата посока, най-важната – "тук и сега", там където се събират всички останали. Легендата разказва че след като Великият дух подредил шестте посоки, решил седмата хем да не бъде лесно откриваема, хем ако веднъж я откриеш - да не можеш да се залуташ. Затова сложил седмата посока в сърцето на всеки човек. "The Eternal Return" разказва за пътя и вечното завръщане именно към сърцето. Следват още две песни от актуалния албум на IRFAN - "Day to Pray" и "Salamander". Последната е парче на DEAD CAN DANCE, което никога не е било записвано студийно, единствено няколко пъти е изпълнено на живо. Самата песен не е имала дори име, а продължителността ѝ е била под 2 минути. Музикантите от IRFAN правят не просто кавър, а доизграждат оригинала. След преработката, самият Brendan Perry дава изключително подходящото име, предвид историята ѝ - "Salamander".

   Под бурните аплодисменти, групата се опитва да слезе от сцената, но публиката, разбира се, не позволява, на никой не му се иска магията да свършва. Затова те се качват отново. Ще изсвирят още две песни за пръв път пред софийската публика. Първата е "Stargazers of Babylon", посветена на древното изкуство на звездобройството и вдъхновила прекрасния постер за концерта. Втората отново е вдъхновена от българския фолклор, от две красиви народни песни. Още с първите думи разпознавам "Мама на Рада думаше", чийто текст неусетно прелива към следващото вдъхновение - "Море, та нали вчера думахме". Публиката е крайно екзалтирана, пляска в ритъма на музиката, танцува, светлините минават през всички и създават усещането за истински празник.

   За съжаление, това е и същинският край на концерта и групата се оттегля към щанда с мърч, за да раздава автографи и да поговорят с всеки, който има желание.

   Тръгваме си, а аз се замислям че колкото и да слушам IRFAN по един или по друг начин, на колкото и концерта да отида, това което те правят никога няма да ми омръзне. Как би могла да ти омръзне тази музика, това изкуство, което събира в едно природата, приказките и легендите, митологичните същества, корена, бъдещето и човекът, който винаги е "тук и сега"? Как би могъл да се лишиш от това плътно чувство, че някой ти споделя тайна, най-древната тайна на света - за неговото сътворение и начина, по който той все пак все още съществува. Посланието е ясно - всичко, което е създадено се руши, всичко което е родено - умира, но докато я има седмата посока, нищо никога не е загубено. А аз се надявам IRFAN още дълги години да ни водят по нейния път.

Текст: Morrigan