Johnny Rotten (PIL, SEX PISTOLS): "Ще бъде фантастично да направим концерт в България"

   Когато в средата на 70-те години на миналия век пънк движението набира скорост, едва ли някой е вярвал, че с течение на времето то ще предизвика културна и социална революция, далеч надхвърляща границите на Великобритания и САЩ, от една страна, а от друга, ще доведе до създаването на неизброимо количество групи, подвизаващи се в поп, рок и метъл стилистиката. Да, банди като THE RAMONES, SEX PISTOLS и THE CLASH са основната причина за много неща, случили се в музиката от 80-те години до днес. И не само в нея. А един от главните виновници за всичко това е момче на име John, родено през 1956-а в Лондон. Обичан и мразен, хулен и възхваляван, отричан и признаван, той винаги е казвал това, което мисли, независимо за кого и какво става въпрос. Английската кралица, папата, политици от най-висок ранг, хора от висшето общество – всичко и всеки попада под ножа му. А неговият нож е словото. Той не се съгласява да бъде сочен с пръст и определян като неблагонадежден, противопоставя се на статуквото и винаги се бунтува и непокорства, когато някой "по-горе" от него му обяснява какво трябва и не трябва да прави "там, долу". И затова винаги си е патил. И затова винаги са се е опитвала да го смачкат. Резултатът от тази война между малкия човек и Системата? През 2002-а, зрителите и слушателите на "BBC" от цяла Великобритания гласуват в национално допитване, чиято цел е да се изберат стоте най-велики и влиятелни британци за всички времена. На първо място е Уинстън Чърчил. Чарлз Дарвин и Уилям Шекспир са съответно на четвърто и пето. На 16-о – Маргарет Тачър. На 24-о – Елизабет Втора. На 48-о – Уилям Уолас. На 66-о – Чарли Чаплин. А на 87-о е той. Представяме ви John Lydon, по-известен като Johnny Rotten, за когото престижното британско списание "Q" пише: "Някак си, с течение на времето, той успя да добие статуса на национално богатство".

WeRock.bg: Здравей, John. Как си, къде те намираме в момента?
John Lydon: Здравей! Добре съм, благодаря. Намирам се в Лос Анджелис, Калифорния.

Не съм сто процента сигурен, но има голяма вероятност това да ти е първото интервю за българска медия. Независимо дали е така, или не, ти благодаря, че се съгласи да си поговорим.
Ако това, което казваш, е вярно, ще съм доста изненадан. И причината за това е, че съм винаги готов да си говоря с когото и да е, за каквото и да е. По всяко време. Аз съм много приятелски настроен човек, ха-ха-ха!

Дано да е така! На 4 септември предстои излизането на десетия студиен албум на твоята група PIL (PUBLIC IMAGE LTD. – бел. ред.) Как би описал "What the World Needs Now…" и доволен ли си от постигнатия резултат?
О, да, със сигурност съм доволен от това, което записахме. Има нещо, което е много важно, и това е, че на нас като група, ни е приятно, когато сме заедно. Искрено се забавляваме. Същевременно, изпитваме уважение един към друг. Влязохме в студиото с напълно освободено съзнание и отворени сърца. Смятам, че това е най-добрият ни албум изобщо. Невероятен е! И главната причина е, че подходихме чисто емоционално към него. Когато го слушам, се вдъхновявам. Надявам се така да се чувстват и хората, когато го чуят.

Избрали сте интересно заглавие на албума.
Да, така е. Това е въпрос, който обаче няма въпросителен знак накрая. Защото е отворен. Не мисля, че съществува дори и един човек, който може да каже от какво се нуждае Светът. Със сигурност обаче всички ние, които живеем на тази планета, трябва да си поделим отговорността за нейното бъдеще. Обложката на албума представя моята личност, моето вътрешно аз. Това е един клоун. Шут. Интересното е, че клоуните, независимо от коя държава и култура са, имат една и съща задача. И тя е да казват истината.

След като албумът ви излезе, вие тръгвате на европейско турне, за да го представите пред публиката. За момента обаче нямате никакви дати в Източна Европа. Планирате ли все пак и концерти в тази част на Стария континент? Възможно ли е скоро да ви видим и тук, в България?
Така е, за момента дати за Източна Европа няма. Но ще има. Ще бъде фантастично да направим концерт и в България. Точно това е нещото, към което в момента се стремим. Целта ни е турнето да продължи поне година и половина. И ще се постараем то да включва колкото се може повече концерти. Защото PIL е преди всичко лайв банда. Така работим ние. Записваме албуми само и единствено за да можем да ги свирим на живо.

Би ли казал по няколко думи за всеки един от музикантите от PIL?
Да, разбира се. С Bruce и Lu (Bruce Smith – барабани и Lu Edmonds – китара, бел. ред.) се познаваме от повече от трийсет години. Затова и нещата между нас вече се получават чисто инстинктивно. Scott (Scott Firth – бас, бел. ред.) е най-новият член на групата, но и с него положението не е много по-различно. Още от мига, в който стана част от PIL, разбрахме, че той е идеалният избор. Паснахме си веднага. Изключително добър басист. И четиримата сме много отворени към света хора. Всеки от нас има своите странични проекти. Знаем какво правим и което е най-важно – знаем защо го правим. Създаваме музика, защото това ни харесва. Това не е бизнес за нас, а удоволствие.

PIL съществуват вече близо четири десетилетия. Как мислиш, какво е посланието, което оставя тази група след себе си?
Посланието е, че дълголетието в крайна сметка ти се отплаща, ха-ха-ха! Или с други думи: когато намериш нещо в живота си, което ти доставя удоволствие да правиш – продължавай да го правиш. Аз не желая да бъда известна рок звезда, но искам да бъда отговорен за правенето на качествена музика. Това е и нещото, което върша цял живот. Създавам нови и интелигентни жанрове, в които други групи и музиканти се вмъкват или копират.

През 1986 година PIL издадоха петия си студиен запис, наречен просто "Album". От него е песента "Rise". В нея ти пееш текста: "Anger is an Energy" ("Яростта създава енергия" – бел. ред.) Би ли обяснил какъв смисъл влагаш в тази фраза?
Миналата година издадох своята автобиография, която се казва точно така - "Anger is an Energy". В тази книга обяснявам точно какво имам предвид с тази фраза. На седемгодишна възраст се разболях тежко от менингит и бях много близо до смъртта. Изпаднах в кома, която продължи четири месеца. Оцелях, но загубих паметта си. Отне ми почти четири години, за да успея да си я възстановя напълно. В този период моите родители, по препоръка от болницата, непрекъснато се стараеха да бъда ядосан, гневен, яростен. Според докторите, по този начин по-лесно съм щял да си възвърна паметта. Точно така и стана, но все пак отне доста време. Така че за мен яростта създава енергия и за разлика от усещанията на други хора, тя е положителна сила за моята личност. Благодарение на яростта, препоръчана като медицински метод от лекарите, възвърнах своето собствено аз. И от тогава я използвам винаги в много положителна насока.

Спомена за тежкото си заболяване като дете и за това колко близо си бил до смъртта. Как мислиш, дали това е повлияло на живота ти по-нататък? Всичко това отрази ли ти се по някакъв начин?
Когато загубиш паметта си и ти отнеме толкова дълго време да си я възвърнеш, осъзнаваш колко много могат лъжите да наранят хората. Затова и едно от най-хубавите неща, които произлязоха от тази трагична случка в живота ми, е, че аз не искам да лъжа. Защото за мен всичко е от значение. Искам да се събуждам всяка сутрин, знаейки, че онова, което съм казал или направил, начинът, по който съм живял и съществувал, се уповава на истината. А не на лъжата.

Може ли да се каже, че тази фраза е нещо като мото на твоя живот?
Да. Определено е. И това е нещо, което никога не успях да обясня в подробности. До момента, в който не написах автобиографията си. Преди да издам книгата, не съм говорил за болестта от детството ми. Притеснявах се, че тази история ще предизвика у хората съжаление към мен. Кариерата ми е вече достатъчно легендарна, за да не събуждам подобни чувства у когото и да е било. Затова и си позволих да споделя преживяното. И се надявам, че всеки, който е страдал по подобен начин, е намерил своя път за изцеление.
Между другото, писането на книгата ми помогна много при създаването на албума "What the World Needs Now…". И обратното – записите на албума ми помогнаха при писането на книгата. Работех върху двете неща по едно и също време и те са много свързани едно с друго.

Отново в песента "Rise" присъства и текстът: "I could be wrong, I could be right" ("Може да съм прав, може и да греша") Ако погледнеш назад във времето и проследиш цялата си кариера – нещата, които си направил, текстовете, които си написал – как мислиш, прав ли си бил, или си грешал?
В песента също присъства и текста "I could be black, I could be white" ("Може да съм черен, може да съм бял") Идеята е, че всичко в живота е възможно. Но аз избирам да съм прав. Или поне се опитвам да бъда. Що се отнася до въпроса ти – ако погледна назад във времето, виждам, че съм бил прав.

Сигурен ли си?
Да, абсолютно. Такава е моята философия. Не бих издал албум, в който не вярвам сто процента. Когато пиша текст, аз го правя от една страна с влагане на много емоция, а от друга – с точно определено намерение и цел. Така че не мисля, че има нещо, за което не съм бил прав. Може и да съм просто един щастливец. Да съм имал късмет в живота. Със сигурност съм изключително благодарен за нещата, които са ми се случили. Да, бях сериозно болен като дете, бях на прага на смъртта, но това от своя страна ми помогна да бъда човекът, който съм днес. Ако не беше болестта, нямаше никога да схвана смисъла на живота в толкова голяма степен. Но ето, че съм тук и съм такъв именно благодарение на тази случка. И съм напълно наясно какво правя и върша.

Със сигурност ще изненадаш доста хора с твърдението, че се чувстваш щастливец и късметлия. Нека да те върна още по-назад във времето. Би ли ми казал как си обясняваш факта, че групата SEX PISTOLS има един-единствен студиен албум, а в същото време е достигнала до такъв легендарен статус?
Причината е, че бяхме изключително добри. И правехме каквото казвахме. Не ни пукаше и нямахме никакво желание да бъдем поп звезди. Забавлявахме се с това, което вършим. За жалост, всичко приключи твърде бързо, но отново, от моята гледна точка, аз се радвам, че нещата се получиха по този начин. Защото това ми позволи да създам PIL. На всичко в моя живот гледам като на нещо позитивно. Независимо колко разочароващо е, независимо до какви, понякога огромни, промени в битието ти ще доведе едно нещо – за мен то е позитивно и е за твое добро. Родителите ми никога не са ми позволявали да се самосъжалявам. Самият аз никога не бих си позволил подобно нещо. Трябва да живея живота. Не познавам друг вид философия. И докато съм жив, ще се старая да го правя по правилния начин.

Какво си спомняш от онези години? Може ли с няколко изречения да ми кажеш какво е било да си вокалист на SEX PISTOLS в средата на 70-те години на миналия век?
Омраза, болка, спорове, депресия... Това помня. Но също така си спомням и изключителната музика. Първата възможност, която някога съм имал, да композирам песни. Аз бях преди всичко поет, пишех стихове. Но удоволствието да комбинирам писането на текстове със създаването на музика, беше несравнимо. И от онзи далечен ден на първия експеримент, който SEX PISTOLS направиха, в желанието си да създадат песен, аз върша само и единствено това. Гледам на себе си не като на музикант, а като на човек, който организира звуците в определено направление. Или ги дезорганизира. И двата начина водят до една и съща цел – да разказвам за живота ми или за живота изобщо, по един правилен и коректен начин.

Да разбирам, че от 70-те години на миналия век си запазил положителни спомени?
Да, точно така. Тези години направиха от мен това, което съм. Те ми помогнаха. Тогава не съм смятал, че ще ме наричат Краля на пънка. Днес много хора искат да носят тази корона. Но истината е, че не я притежават. Тя е моя, ха-ха-ха! Разбира се, казвам това с голямо чувство за хумор.

Да, но с хумор или не, това до голяма степен е истина.
Така е. И ето ни пак там, където бяхме преди малко – аз не лъжа, ха-ха-ха!

Срещу какво всъщност бяха SEX PISTOLS? Системата като цяло? Религията? Политическата класа? Буржоазията? Или пък неравенството между хората?
Срещу системата, разбира се. Срещу тази система, която ми казваше, че аз не мога да бъда част от обществото. Която правеше така, че да не мога да изляза или да надрасна моя класов строй. Това беше просто един нонсенс. Отказах да се съглася с подобно положение. Отказах да се подчиня и да бъда избутан някъде там долу, на дъното. Смятах, че и ние имаме своите права. Да речем, имахме еднакво право на образование с хората от по-висшето общество. Това се опитвах да кажа през цялото време. От момента, в който започнах да се занимавам с музика, аз насърчавах хората от моята класа към книги, четене, познание, обучение. Това са оръжията, които могат да ти помогнат да напуснеш гетото.

Говорим си тук с теб за войната срещу системата, която ти водиш като че ли цял живот. Как мислиш, спечели ли тази война?
Да. Евентуално. Имай предвид, че това нещо не е свършило. Въпросната война се води вече 22 века. И процесът продължава. Моите родители минаха през него, бабите и дядовците ми също. Само сто години ни делят от момента, от който повечето хора имат право да гласуват.

Има ли нещо от периода на 70-те години на миналия век, за което да съжаляваш и което, ако можеш, би променил?
Единственото, за което съжалявам, е смъртта на моите приятели и смъртта на родителите ми. Няма как да променя това нещо и просто трябва да го приема. Дори смъртта на враговете ми ме тревожи и натъжава. Защото ми липсва присъствието им на земята. По природа аз съм пацифист и никога не съм виждал насилието да води до добри решения. Напротив, носи само и единствено болка. Обичай себе си и се научи да обичаш всички останали. Естествено, че има и изключения. Ако някой се опита да нарани мой приятел или член на семейството ми, ще се наложи да направя нещо, за да го спра. Така че, може да се каже, че съм пацифист като Ганди, но съм с оръжие в ръка, когато се наложи.

Слушайки те, оставам с впечатлението, че си миролюбив човек. Може ли да ми обясниш тогава факта, че повечето хора изобщо не си представят миролюбиви създания, когато става въпрос за пънк движението?
Това, разбира се, е дело на медиите. На онези от тях, които работят за висшата класа. Тяхната цел е да представят хора като мен като възможно най-глупавите и склонни към насилие създания на планетата. За огромно съжаление, голяма част от онези, които се числят към нисшата или средната класа, вярват в това нещо. Спряха да слушат хора като мен и повярваха на вестниците. Грешен ход.

През 2006-а SEX PISTOLS бяха приети в "Залата на славата на рокендрола", но ти не само, че отказа да присъстваш на церемонията, но и категорично отказа да признаеш приемането ви във въпросната зала. Защо?
Защото това е нонсенс. От една страна, аз съм все още твърде жив. От друга – това е признание и награда, давано от една музикална индустрия, която никога не ни помогна, никога не ни подкрепи, никога не направи така, че поне едно нещо да е лесно за нас и на всичкото отгоре позволи да бъдем третирани по отвратителен начин за много голям период от време. Защо, по дяволите, да приемам подобна награда?! Това всъщност е шибана обида към мен! След като съм работил толкова здраво "благодарение" на същите тези корумпирани компании и хора, за да бъдем там, където сме, да ни канят в някаква "Зала на рокендрол задниците"?! Изключителна обида! И ако приема, това ме прави част от системата. Аз не харесвам тази система! И би трябвало да я наричаме не система, а лайняносистема (вместо "system" – "shitstem", бел. ред.) Така стигаме до заключението – завинаги непокорен. Аз съм роден, за да бъда непокорен. Не мога да го променя. Майка ми и баща ми също бяха такива. В момента, в който някой идваше на входната ни врата и започваше да ни обяснява какви трябва или не трябва да бъдем, ние се съпротивлявахме и се бунтувахме. И трябва да ти кажа, че това е много здравословно. Не са ти нужни огнестрелни оръжия за подобно нещо, ха-ха-ха!

Неизброимо количество пънк, рок и метъл банди сочат SEX PISTOLS за свои вдъхновители. Как приемаш подобно признание?
Мисля, че това е много хубаво. Но тази монета има и друга страна. Дали въпросните банди звучат оригинално? Нещата, които уважавам най-много в музиката, са онези, които изобщо не звучат като моите песни. Да, знам, че много хора и групи ме харесват, но те имат свои собствени гласове и свое собствено звучене. Онези, които ме копират, ме дразнят. Досаждат ми. Защото техният глас не е чист, ако разбираш какво искам да кажа. Именно тук се корени проблемът с жанровете и категориите в музиката. Всеки се опитва да запише един и същи албум. А това е безсмислено.

Ще ти дам един пример. Bono казва в много интервюта, че причината U2 да се съберат, е пънк музиката от 70-те години на миналия век. Като имаш предвид неговата личност и контактите му с политици и влиятелни хора, това за теб по-скоро комплимент ли е, или обратното?
Аз се познавам с Bono. Срещаме се от време на време и доста се смеем, докато си говорим. Той има чудесно чувство за хумор. Но за мен всеки, който е целувал ръката на папата, е....... ха-ха-ха! Определено е заподозрян! Не знам къде може да е била тази ръка преди това. Така или иначе, аз не мога да бъда в компанията на политици. Ясно е, че ако си в такава компания, рано или късно и ти ще станеш точно толкова корумпиран, колкото и те. Това е техният свят, тяхната система, няма как да не станеш част от това нещо. Все пак Bono се опитва да прави нещо. Надарен е с добро сърце и аз разбирам действията му.

Какъв беше в твоите очи Sid Vicious (басист на SEX PISTOLS, починал от свръхдоза на 21-годишна възраст – бел. ред.)? Как би го описал?
Много добър и близък мой приятел. Имаше страхотен усет към комичните ситуации. И нямаше какъвто и да е било музикален талант, ха-ха-ха!

Различни хора ли са Johnny Rotten и Jon Lydon?
Промяната от първото име, което всъщност е прякор, към второто, дойде след като от мениджмънта на първата ми група започнаха да ме съдят за това, че използвам псевдонима Johnny Rotten. Предявиха авторски права към него, ха-ха-ха! Така, за около година и нещо, не можех да ползвам собствения си прякор, докато не си го спечелих отново в съда. През това време работех под моето си име – John Lydon. Вече бях стартирал групата PIL. Това е разликата между двете. От там нататък Johnny Rotten и Jon Lydon са абсолютно един и същи човек. Е, все пак има и нещо различно между двамата – колкото повече живея, толкова повече неща научавам.

Може ли да ми дадеш твоята дефиниция за пънк?
Честност. Това не е униформа, не е стил на обличане, не е вид прическа. Да показваш по свой начин как виждаш света. Това е пънк. Усещане за репресия. Генерално погледнато, корените на пънка идват от хората, които са на дъното на социалната скала. Онези, които по рождение са втора класа хора. Дори и трета.

Винаги си бил политически и социално ангажиран. Замислял ли си се някога да влезеш в политиката? Защо не си го направил досега?
Това, че съм бил политически ангажиран, ме вкарваше и изкарваше от затвора, ха-ха-ха! Често ме бутаха вътре, това е факт. Не, разбира се, че не съм се замислял да се занимавам с политика. Още веднъж ще подчертая, че аз не харесвам как работи цялата система. Ако нещата наистина бяха "един човек – един глас", може би щях да се занимавам дори и с това. Но не мисля, че случаят е такъв. Всичко е за пари. Западът е изцяло корумпиран. Не знам дали изобщо съществува място на света, на което положението не е такова. Да има общество, което го е грижа за самото себе си. Най-близко до това е здравната система във Великобритания. И тя наистина ми харесва. Защото там хората, които имат пари, помагат на онези, които нямат. Това е нещо наистина хубаво. Ако тази система не работеше, аз нямаше да бъда жив. Дори и брат ми нямаше да е, защото щеше да е умрял от рак преди две години. Искам да съм част от общество, което на първо място дава грижа на всеки един свой член. Противното означава, че живеем в нещо, което се ръководи преди всичко от алчността. Аз живея в САЩ от доста време. Но станах гражданин на тази държава едва когато на власт дойде Барак Обама. Защото ми харесаха неговите виждания относно здравната система. И бих застанал зад едно такова нещо. Нямам проблеми с това да плащам данъци, които ще отидат за здравето на хора, които не могат да си позволят разходите по едно лечение. Такова е виждането ми за света.

До какъв извод всъщност достигна? След като се бориш със системата вече четири десетилетия, може ли според теб тя да се промени?
Да. Промяната идва, макар и бавно. Всеки, който очаква незабавни отговори, трябва да знае, че те водят до продължителна депресия, ха-ха-ха! Може да не се случи в нашия живот, но със сигурност ще стане. Важното е всеки един от нас да разбере, че трябва да върши нещата не заради собственото си удовлетворение и его, а заради грижата към другите хора.

Както сам спомена, в края на миналата година ти издаде своята автобиография. Книгата е дълга цели 540 страници. Лесно ли беше да я напишеш?
Не, точно обратното. Беше ми много, много трудно. И причината беше, че трябваше да анализирам самия себе си по възможно най-честния начин. Трябваше да се срещна с предизвикателства, които съм имал преди доста години. Някои от тях още в детската ми възраст. Но трябва да ти призная, че накрая бях изключително удовлетворен, че го направих. Да, беше болезнено да мина отново по този път, но в крайна сметка всичко се получи така, сякаш поемам глътка свеж въздух. Веднъж щом си прочистиш дробовете, се диша доста по-свободно и спокойно. Бих препоръчал на всеки да направи нещо подобно. Конкретно за книгата бих казал, че тя е доста приятно четиво. А що се отнася до това, че е цели 540 страници, то трябва да ти кажа, че за мен те изобщо не бяха достатъчни.

Има ли нещо, което спести на читателите и остави само за себе си, или беше откровен до край?
О, да, цели глави! Иначе книгата щеше да стане 2500 страници, ха-ха-ха! И дори тогава щеше да ми се струва кратка. Животът ми е доста интересно нещо. Трябваха ми много години, за да си спомня неща, които бях забравил. Но веднъж щом си ги спомнех, те никога повече не напуснаха съзнанието ми. И сега си ги пазя като снимки. Много е страшно, когато тези снимки ти бъдат откраднати от нещо толкова глупаво като една болест. Така че съветът ми е: каквото и да помните, независимо дали е добро или лошо, не го губете. Защото загубите ли го, ще загубите себе си.

Преди да приключим интервюто, бих искал да ти кажа, че разговорът с теб промени до голяма степен представата ми за твоята личност. Преди половин час мислех, че от другата страна на слушалката стои съвсем друг човек.
Надявам се, че промяната на мнението ти е в положителен аспект, ха-ха-ха!

О, да, със сигурност.
Радвам се, че е така. Аз доста често мисля по въпросите, по които си говорихме с теб. И не искам хората да мислят за мен като за повърхностен човек, чието сърце не е готово за добрина. Е, на Запад има много, нека да ги наречем институции, които не харесват начина ми на мислене. Аз съм ОК и с това. Ще го кажа така: с годините си създадох доста качествени врагове, ха-ха-ха! А никога не съм вдигнал оръжие, юмрук или каквото и да е било срещу някого. Силата на думите има значение. Определено е така. Бих искал повече хора да използват думите. Ето така бихме сътворили един по-добър свят.
Има и още нещо интересно. Днес аз живея в най-капиталистическата страна – САЩ. Което е огромно предизвикателство за мен, ха-ха-ха! И трябва да призная, че за целия ми живот, това е единствената държава, която ме прие. Това е моят най-голям парадокс. Но дори и в него, аз намирам някакъв прогрес.

John, благодаря ти за това интервю и за отделеното време. Накрая, би ли искал да кажеш няколко думи за българските почитатели на PIL и SEX PISTOLS?
Да. Много скоро ще дойда при вас. Чуйте новия албум на PIL, прочетете книгата ми. Сигурен съм, че заедно можем да направим света едно по-добро място за живеене. Стъпка по стъпка. Ако планината не отиде при Мохамед, Мохамед ще отиде при планината.

Текст: Ози
Снимки: pilofficial.com, Paul Heartfield