Когато мечтите се сбъдват отвъд всички очаквания, или какво е да срещнеш FIVE FINGER DEATH PUNCH и да прекараш една вечер с тях

  Всеки си е мечтал поне веднъж да срещне любима група, любим изпълнител, идол, кроейки планове какво да каже и какво да попита. И когато това се сбъдне изневиделица, истината е, че стоиш там, изпаднал в някакво благоговение и мълчиш. Мълчиш, без следа от всички тези имагинерни разговори и въпроси в главата си. А когато си дете на 9 години, чувството което изпитваш в този момент, не може да бъде описано с думи.

   Всичко започна, ровейки абсолютно безцелно из необятното интернет пространство, с намирането на някакъв линк, за игра даваща възможността да спечеля два VIP Meet & Greet пропуска за FIVE FINGER DEATH PUNCH. Ами защо не? Не, че имам някакъв шанс, но защо пък да не опитам. Така или иначе вече имах билети за събитието, на което щях да заведа 9-годишната си дъщеря - огромен фен на групата и особено на Ivan Moody и Chris Kael. Какво по-хубаво от това да я изненадам с Meet & Greet. Попълних необходимата анкета и затворих линка. По-късно, когато отново поисках да погледна нещо, с ужас установих, че нямам никаква представа къде и какво съм кликнала. Знаех само, че беше игра от "Monster Energy Drink", но за нещастие не намерих повече конкретния линк. Окей, все едно. Така или иначе няма да спечеля, изхождайки от мисълта, че тези страхотни неща винаги се случват само на другите хора. Ежедневието ме завъртя и аз забравих. Забравих напълно. До момента, в който седмица по-късно, преглеждайки имейлите си щях да падна от стола. "Сърдечно Ви поздравяваме и с радост Ви съобщаваме, че спечелихте два VIP Meet & Greet пропуска за концерта на FIVE FINGER DEATH PUNCH в Мюнхен. Никога до сега не бях печелила нищо. И това ми се струваше толкова невероятно, че си помислих, че може би става дума за някаква шега. Да, ама не! Беше си истина. Дъщеря ми се прибра час по-късно от училище и като чу новината, легна на пода и ревна. Лежа там, хлипайки може би 10-ина минути. Малкото ѝ мозъче явно не можеше да обработи информацията. И така започна да се ниже една безкрайна седмица до деня на концерта, в която не минаваше и ден, без да обсъждаме и да се чудим какво ще се случи.

   В деня на концерта вълнението беше толкова голямо, че дори едночасовото чакане при минусови температури не ни направи впечатление. Чакането беше дълго, защото бяхме отишли прекалено рано от страх да не закъснеем. Организацията беше перфектна. Имаше около 30 човека общо за Meet & Greet. Започнаха да пускат точно навреме и за по-малко от 10 минути всички бяха вътре на топло. Раздадоха пропуските с инструкциите за още 10-ина минути. От тук нататък всичко се разви като на забързан кадър. Все едно бяхме яхнали скоростно влакче, бясно преодолявайки завой след завой. Преди да успееш да се отърсиш от емоцията на някой остър завой, идва следващият. Преди да успеем да се отърсим от силната емоция от видяното, следваше нещо ново. Започнахме с обиколка на бекстейдж зоната, следваха обяснения за техниката и сцената, веднага след това снимки с китарите на Zoltan и нещата на Ivan. Само след няколко минутки и още куп обяснения и разкази се озовахме от другата страна на сцената при китарите на Jason и басовете на Chris. Докато осъзнаем какво се случва, чакахме в коридора, наредени по двама, да дойде групата и да започнат да ни пускат. Дъщеря ми стоеше до мен, обезумяла от вълнение, загубила дори говорните си способности. В ръчички стискаше шест вече доста смачкани рисунки, които дни на ред беше рисувала в стаята си под съпровода на любимата група. Ръцете ѝ трепереха толкова силно, че изпускаше рисунките периодично, при което се просваше по очи на земята, за да си ги събере бързо, преди някой да ги настъпи и да ги съсипе. Беше съсредоточена да спаси ценните подаръци и дори не забеляза, че всички от 5FDP вече се бяха наредили зад нея в очакване. Аз я попитах дали е развълнувана, на което тя отговори с въпрос: "Да, защо?" Усмихната ѝ отвърнах: "Виж кой те чака отзад". В този момент, още преди да се обърне, очите ѝ грейнаха и огромни сълзи се застичаха по лицето ѝ, което същевременно беше застинало в най-щастливата усмивка, която съм виждала в живота си. С треперещи ръце раздаде рисунките си - по една за всеки член на групата и една обща, с тях петимата заедно. Очарованието им беше напълно неподправено. Трудно мога да намеря подходящите думи, с които да опиша колко сърдечно и приятелски бяхме посрещнати и приети от всички, включително от охраната и личните им асистенти. Последваха кратки разговори, в които Ivan ни каза: "You made my day, guys. Thank you so much! I really appreciate that!", след което гушна дъщеря ми и ѝ каза, че я обича. Последваха снимки и шеги. Точно в момента на тръгването ни Ivan се обърна към дъщеря ми и я попита дали иска да стои на сцената по време на шоуто. Тя междувременно се беше успокоила и гледаше учудено, неразбрала нито дума. Превода на въпроса доведе още огромни сълзи и прегръдки. От този момент нататък имахме личен асистент, охрана, свободен достъп навсякъде и разрешение за снимане. По-късно, вечеряйки в столовата на групата, те започнаха да идват един по един. Всеки седна при нас, макар и за малко. Говорехме, смеехме се, разказвахме, все едно бяхме стари приятели. След вечеря, когато всички отидоха да се подготвят за шоуто ние двете се разходихме из коридорите на бекстейджа, снимахме се и се забавлявахме страхотно. Всеки път, когато срещнехме някой от групата, той идваше при нас интересувайки се дали сме добре и имаме ли нужда от нещо. "Hey guys, how are you? Do you need something - food or drinks? Are you cold? Are you tired?"...

   Дойде време за шоуто. Личната асистентка на Ivan ни настани в коридора на фотографите, отново с цял куп охрана, която да ни пази от излизащите краудсърфинг фенове. Точно две минути преди началото личната охрана на Ivan дойде да вземе дъщеря ми, защото Ivan я търси. Даде ѝ едно бяло плюшено зайче - неговият талисман, да му го пази до края на шоуто. Върнахме се отпред в очакване. Завесата падна и загърмя "Lift Me Up". Дъщеря ми скачаше и куфееше, размахвайки заека. Песните следваха една след друга и на всяка смяна Chris Kael, Zoltan Bathory и Jason Hook се редуваха да идват при нас, да ни махат от сцената и да хвърлят перцата от китарите. Дъщеря ми ги събираше от земята и тичаше да ги раздава на публиката, следвана по петите от охраната. На въпроса защо не си ги събира, тя ми отговори "Аз вече си запазих няколко. Най-голямата награда за мен е, че съм тук. Нека и другите да се порадват, затова им ги раздавам". Направо ми се дорева от умиление. Между песните (от вълнение не помнех кои), Jason ни извика на сцената. Следваше "Burn MF". Ivan обаче ни върна, страхувайки се дъщеря ми да не пострада. Настаниха ни отстрани на сцената да чакаме, а нея я сложиха да седне при личните му вещи. Всеки път, когато слизаше от сцената да се преоблече, той я прегръщаше, целуваше и ѝ казваше, че я обича. Тя на свой ред го гушкаше, стискайки зайчето, сияеща от безмерно щастие. Поредният дългоочакван момент дойде. Зазвучаха първите акорди на "Wrong Side of Heaven" и Ivan дойде, за да изведе детето на сцената. Хвана я за ръка и я поведе. Тя - малка, крехка и трепереща от вълнение на огромната сцена с FIVE FINGER DEATH PUNCH при разпродадена 15-хилядна зала. Песента бе посветена на нея. Аз плаках неистово от щастие, защото знаех колко щастливо е детето ми в този момент. В края на концерта Ivan дойде да се сбогува с нас, подари ѝ зайчето и обеща другия път, когато са в Мюнхен, асистентката му да ни се обади, за да му гостуваме отново. Тук сълзите отново рукнаха.

   Прибрахме се премалели от щастие, все още неосъзнавайки какво ни се беше случило. На нас - простосмъртните. И сигурно поне още дни наред няма да сме в състояние да осъзнаем случилото се. Мога да кажа само едно - всичките ми очаквания за тези хора бяха напълно задминати от неописуемо огромните сърдечност, гостоприемство и приятелско отношение, с които се отнесоха към нас. А за мен Ivan Moody има най-голямото и добро сърце на света. Слогана на Chris Kael "Positively affecting lifes" може и трябва да бъде разбиран директно. Защото те правят точно това - повлияха на едно 9-годишно дете за цял живот!

   И типично в духа на идващите празници, с риск дори да прозвучи клиширано - чудеса наистина се случват!

Текст: Кристина Горанова
Снимки: Авторката