Michael Kiske: "Keeper of the Seven Keys" не е просто мода, която изчезва с времето"

   Предвожданите от Michael Kiske и Kai Hansen UNISONIC ще бъдат част от десетото юбилейно издание на фестивала в морската ни рок столица Каварна (поръчай билет онлайн). Това, естествено, е задължителен повод за легендарния вокалист на HELLOWEEN от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век, да застане пред читателите на WeRock.bg и изчерпателно да даде своите отговори на поставените му от нас въпроси. Не се и съмнявайте, че го попитахме освен за неща, свързани със сегашната му група UNISONIC, а и за годините, в които той беше едно от най-разпознаваемите лица (и глас, разбира се!) на хеви метъла. Какво ни отговори словоохотливият Michael, можете да разберете от интервюто, което той даде специално за вас.

WeRock.bg: Здравей, Michael! Как си?
Michael Kiske: Здравей! Доста добре съм, всъщност. Току-що си свирих една песен на SIMON & GARFUNKEL и си мислех, че трябва да я запиша.

Преди да започнем интервюто, бих искал да ти кажа, че съм ти голям фен още от началото на твоята музикална кариера в средата на 80-те години на миналия век. Тогава бях на около десет години.
Страхотно! А това означава и че си по-млад от мен, ха-ха-ха!

Да, но не много, ха-ха-ха! В момента ти си част от UNISONIC. Как дойде идеята за създаването на тази група?
Нещата станаха много лесно. Някак си съвсем естествено. С мен се свърза Kosta Zafiriou, който освен че е барабанист, се занимава и с мениджмънт на групи. Когато ми се обади, до него беше Dennis Ward (басист в UNISONIC – бел. ред.) Това се случи някъде през 2009 година. След разговора ни двамата дойдоха тук в Хамбург, за да се срещнат с мен. И тогава Kosta ми каза нещо, което беше абсолютно вярно: “Доста години вече не се занимаваш сериозно с музика. Нямаш собствена група и правиш само разни солови неща, при това от време на време. Какво ще кажеш да бъдеш отново част от истинска банда?” Събрахме се тримата с Denis, а малко по-късно към нас се присъедини и Mandy Meyer (соло и ритъм китара в UNISONIC – бел. ред.) До този момент не се познавах с него. Ето така започна всичко. Бях готов за една подобна стъпка, защото вече се бях уморил от нещата, които правех дотогава. Прекалено много години бяха минали.
Първият ни концерт беше на шведския фестивал “Sweden Rock”. Все още дори не бяхме издали първия си албум. Нямахме никакви официални записи. Година по-късно бях на първото си турне от цели 17 години с AVANTASIA. За мой късмет Kai Hansen също беше част от този проект и докато разговаряхме с него зад сцената, и двамата си споделихме, че бихме искали да направим нещо заедно. Тогава на него му дойде идеята да се присъедини към UNISONIC. Така и той стана част от групата. Нещата обикновено се случват по този начин. Без да си ги планирал, те сами се нареждат.

Ти изпревари следващия ми въпрос, който щеше да бъде как сте успели да убедите Kai Hansen да се присъедини към UNISONIC.
Изобщо не се е налагало да го убеждаваме. Той искаше да го направи. Желанието му беше да се занимава с нещо различно от GAMMA RAY, които безспорно са нещо повече от негово творение. Тази група е като негово дете. Но Kai беше отделил цели 20 години на GAMMA RAY и беше дошло време, в което търсеше някаква промяна. Имах усещането, че освен желанието му да работи отново с мен и освен моето желание да работя отново с него, Kai искаше чисто артистично нещо различно от GAMMA RAY.

Бих искал да те поздравя за албума ви “Light of Down”, който излезе миналата година. Свършили сте страхотна работа!
И аз така мисля. Нещата наистина се получиха добре.

Можеш ли да ми кажеш как протича процесът на писане и записване на песни при вас?
Трябва да ти призная, че беше доста по-лесно сега, когато записвахме втория си албум, отколкото преди две години, по време на записите на “Unisonic”. Което е съвсем нормално, защото когато започваш да градиш нещо ново, началото винаги е несигурно и трудно. Хората трябва да се опознаят, да се напаснат един към друг. Да се разбере точно какво ще прави всеки един член от групата. Трябва да се преодолеят много неща, за да стигнеш до усещането, че това е една наистина работеща и сплотена група. Затова и записването на първия ни албум ни отне доста време. Но както вече казах, при “Light of Down” нещата стояха по коренно различен начин. Изненадващо бързо протече всичко. Никой от нас не очакваше да стане точно така. Разбира се, за да се получи всичко по този начин, допринесе и фактът, че през 2012-а бяхме направили дълго турне. Това спомогна на всеки един от нас да опознае в максимална степен останалите. Вече знаехме какво точно искаме. Необходими ни бяха няколко седмици за писане на песните и не повече от десетина дена за репетиции. Естествено, трябва да отдам дължимото на Denis, който е основен текстописец и композитор в “Light of Down”. Голяма част от качеството на този албум се дължи именно на него. Не знам как го направи, но сякаш при Denis се получи някаква творческа експлозия. Той беше много развълнуван от всичко, свързано с UNISONIC, което със сигурност му е помогнало много при създаването на композициите. Трябваше му съвсем малко време, за да напише много и при това стойностен материал.

В “Light of Down” има песен, която се казва “Night of the Long Knives” и е на историческа тематика. Защо решихте да направите нещо подобно и защо избрахте точно Нощта на дългите ножове като тема?
В интерес на истината, по този въпрос трябва да питаш Denis, защото той написа песента. Естествено, като наш продуцент и автор на песни, той търси истории, които по някакъв начин го вълнуват. Няколко пъти съм давал интервюта заедно с него и тогава съм го чувал да казва, че се интересува от история. Гледа исторически канали по телевизията и чете исторически книги. За него случилото се в Нощта на дългите ножове беше интересно от историческа гледна точка и реши, че е добра идея да запишем песен, в която се говори за тези събития. Станалото в онзи момент е много странно от една страна, а от друга е много страшно. Удивително е какви неща може да направи човек, когато преди това постоянно са промивали мозъка му. Във всеки от нас има една добра и една лоша страна. Когато извадиш най-лошото у човека на показ, тогава нещата стават много грозни. Denis беше гледал предаване за Нощта на дългите ножове и преди да започне да пише песента, ме попита за мнението ми. Всъщност, той винаги консултира текстовете си с мен, защото все пак аз съм този, който ще ги изпее. Конкретният случай е и по-особен, защото съм германец. Той искаше да знае дали съм ОК с текста. Отговорих му, че до момента, в който не напише нещо, което възхвалява по един или друг начин Хитлер, което, естествено, той не би направил, аз няма да имам никакви проблеми да изпея песента. Това беше и единственото ми притеснение – не исках да има каквато и да е било възможност, някой да интерпретира погрешно текста. В крайна сметка Denis е американец и за него е доста по-лесно да напише подобна песен. При мен нещата не стоят точно така. Не мога да си позволя да изпея нещо, което е профашистко. Най-малкото, защото не симпатизирам по никакъв начин на подобни идеи. Като германец, трябва да внимавам за тези неща. Предполагам, че ме разбираш.

Да, разбира се. Както сам спомена, Dennis Ward е вашият основен композитор и текстописец. А ти самият взимаш ли участие понякога в писането на текстовете?
Естествено. Дори за “Light of Down” имам написани три текста на песни. Две от тях влязоха в албума. По тези текстове работих с един мой приятел – Sandro Giampietro. Така написах песента “Blood”, примерно. Много от припевите в двата ни албума също са мое дело. Когато аз се опитвам да създам песен, крайният резултат винаги е доста по-различен от онова, което правят колегите ми в групата. Така беше и във времената, когато бях част от HELLOWEEN. И тогава, както и днес, имах проблеми да пиша композиции, които са насочени в конкретна стилистика. Дори нямам представа как го правят хората, с които работя. При мен, в главата ми идва някаква идея и просто я записвам. Това е. И доста често се е случвало групата, в която свиря, да успее да преработи някоя моя идея, за да пасне тя на стила, в който се изявяваме. Обикновено, така се получава с моите песни. Ако нещата станат добре, това дава на съответния албум допълнителен цвят, ако мога така да се изразя. В HELLOWEEN, примерно, аз написах песни като “We Got the Right” или “You Always Walk Alone”. Това са композиции, които са различни като звучене от, да кажем, “Eagle Fly Free” или “March of Time”, но придават една допълнителна окраска на съответния албум, която го прави по-богат и по-разнообразен. В UNISONIC положението е абсолютно същото. Когато ми дойде някаква идея в главата, аз я пращам на Kai и Denis и ако те я харесат, тогава продължаваме заедно да работим по нея. Така се случват нещата при нас.

Какво е за теб UNISONIC – временен, страничен проект или постоянно работеща група?
Интересното е, че често ми задават този въпрос. Вероятно причината, затова е, че в миналото участвах в различни, временни проекти. Но трябва да ти кажа, че ние петимата се разбрахме още от самото начало, че UNISONIC няма да бъде просто някакъв си проект. Във всяко отношение това си е постоянна група. Както и да го погледнеш, дори и от бизнес гледна точка, издателят, който си избрахме, да не говорим, че UNISONIC в момента е и фирма, в която всеки един от музикантите притежава равен дял, мениджмънтът, който стои зад нас, начинът, по който създаваме албумите си, турнетата и т.н. При нас всеки, който има идея, идва и я споделя с останалите. Това си е класическа група, няма спор по този въпрос. И трябва да ти призная, че UNISONIC за мен е нещо коренно различно от всичко онова, което съм правил в последните около 24 години.

Ако погледнеш в бъдещето, какво виждаш – ще съществуват ли UNISONIC, да речем, след десет години?
Ще ти отговоря съвсем честно – това зависи от феновете. В днешно време трябва да имаш определено ниво на продажби, за да може да продължаваш напред. Доста по-лесно можеш да съществуваш, ако записваш само солови неща, в домашното си студио. Така драстично намаляваш разходите си. При UNISONIC нещата, както казах, се правят по същия начин, по който при всяка класическа рок банда. Затова и много зависим от броя на феновете, които имаме, и доколко на тях им пука за нас. Говоря за продажби на албуми, разбира се. Смятам, че потенциал в тази група със сигурност има, творческо желание и възможности също, както и химия между нас, като музиканти. Харесваме се, обичаме това, което правим в момента, и смятаме, че можем да продължим напред във времето. Но както подчертах, всичко зависи в голяма степен от продажбите, които ще постигат албумите ни. Днес ситуацията в музикалната индустрия е доста странна, особено що се отнася до младите хора и начина, по който те могат да имат всичко, което касае музиката, безплатно по интернет. Музикалната култура не може да работи по този начин. Това е и основният проблем, който всяка една съвременна група има пред себе си. Затова и не мога да отговоря с точност на въпроса ти. Ще бъдат ли финансово успешни UNISONIC? В крайна сметка, ние не можем постоянно да губим пари, нали? Нещата трябва да работят добре за всички страни, които участват в този процес – и музиканти, и фенове, и звукозаписни компании. Нашият издател, примерно – “Ear Music”, стои плътно зад нас, подкрепя ни и си върши работата наистина страхотно. Но ако те в крайна сметка получат по-малко пари, отколкото са вложили покрай работата си с нас, сътрудничеството ни няма как да продължи. Всичко зависи от две неща: продажбата на албумите ни и посещаемостта на турнетата ни.

Говориш за продажби, говориш и за настъпилите промени в музикалния бизнес. А ако трябва да направиш едно сравнение между днешната метъл сцена и онази, от която си бил част през осемдесетте и деветдесетте години на миналия век, какво би било то? По какво си приличат и по какво се различават?
Това е интересен въпрос. Преди няколко години, когато бях далеч от тази сцена и още не бях започнал да правя турнета с AVANTASIA и UNISIONIC, си мислех, че метъл музиката днес се е променила много в сравнение с онази от осемдесетте и деветдесетте години. Впечатленията ми бяха базирани на видяното от мен в интернет и прочетеното в списанията. Но когато отново станах част от истинска група и застанах пред публиката, се почувствах така, сякаш машина на времето ме е пренесла 30 години назад. Днес се качвам на сцената и гледам, че на първите редове има само тийнейджъри. Млади хора. Което е страхотно! От друга страна, виждам и старите фенове. Застанали са по-назад, но все още са тук и присъстват на концертите и фестивалите. С други думи, картината, която се открива пред теб, когато си стъпил на сцената, е същата, която си виждал и през осемдесетте години на миналия век. Е, много неща са се променили, разбира се, и главната причина затова е интернет. Музикалната култура е различна. Да, не всичко е лошо, когато говорим за тези неща, но голяма част наистина е. Днес е много трудно за огромно количество групи да си плащат сметките. Никак не е лесно да си музикант и само по този начин да си изкарваш прехраната. Аз съм щастливец, че успявам да го правя, но мнозина за жалост не могат. И в крайна сметка са принудени да се занимават с това само като с хоби. А ако не можеш да вложиш цялото си време и енергия в творческия процес, нещата много трудно ще се получат. Музиката ти ще страда. От тази гледна точка нещата са се променили много. Но става ли въпрос за публиката на концертите – промяна общо взето няма.

Заговорихме за метъл музиката от осемдесетте години на миналия век, което ме подсеща, че музикалните критици и феновете често сочат “Keeper of the Seven Keys – Part 1&2”, като едни от най-добрите хеви метъл албуми изобщо. Какво смяташ за подобно определение?
Прекрасно е! Всеки, който би казал нещо различно за един истински успешен албум, просто ще излъже. Няма музикант, който да не е щастлив от факта, че онова, което е сътворил, има голямо влияние върху хората. Да не говорим, че определени албуми влияят върху цели поколения. Ако погледна албума от чисто професионална гледна точка обаче, бих казал, че днес ще изпея песните по-добре. Смятам, че гласът ми с годините стана по-добър и по-силен. Когато слушам парчетата от първата част на “Keeper of the Seven Keys”, понякога се смея сам на себе си. Защото чувам пеенето на един тийнейджър. Именно такъв бях тогава. В което няма нищо лошо – нормално е човек да звучи по този начин, когато е на тази възраст. И затова понякога ми се иска да запиша албума наново. Просто смятам, че днес бих изпял песните по-добре.

Нали знаеш, че в това отношение ти си много рядко изключение? Гласовете на повечето вокалисти, особено в рок и метъл жанра, с годините отслабват, а на немалка част от тях гласовете вече нямат нищо общо с онова, което са били преди години. В негативен план имам предвид.
Да, така е. Но аз имам своя теория по този въпрос. Вярвам, че за да се случи това с гласовете им, те са направили нещо не както трябва. Не са полагали достатъчно грижи за себе си. Всеки учител по пеене ще ти го каже. Не искам да бъда разбран погрешно, но ако третираш гласа си правилно, няма никаква причина да го изгубиш. Не трябва да пушиш, примерно. Това вреди ужасно много на гласните струни. Моят стил на пеене е много труден и изисква много усилия. Както и стилът на певци като Bruce Dickinson, да речем. Затова е и важно да внимаваш какво правиш. Трябва да полагаш грижи за гласа си. И ако го правиш по правилния начин, наистина няма причина да го изгубиш. Да, с годините гласът се променя, но ти трябва да вървиш заедно с тези промени и да работиш така, че да се възползваш максимално от тях. И личното ми мнение е, че тези промени са за добро. На колкото повече години става един глас, толкова по-добре звучи. Съгласен съм и с това, че от един момент нататък – примерно след 60- или 65-годишна възраст, гласът започва да губи от силата си. Това е съвсем нормално, защото същото се случва с всички части на тялото ни. Няма как само гласните струни да бъде пощадени. Човек просто остарява. Това са съвсем естествени промени, които дори и не е необходимо да обсъждаме, когато става въпрос за промяната в гласа на даден певец. Но до момента, в който ти не започнеш истински да остаряваш, и до момента, в който полагаш достатъчно усилия и грижи, за да пазиш гласа си, няма никаква причина с него да става каквото и да е било лошо нещо.

Като изключим чисто професионалната ти гледна точка, за която ти говори преди малко, как гледаш на “Keeper of the Seven Keys – Part 1&2” днес, 27 години по-късно? И как се чувстваш като част от тези албуми, от една страна, и като пряк участник в най-силните години на хеви метъла, от друга?
Няма да те излъжа, ако ти кажа, че се чувствам невероятно! Онези времена бяха страхотни. Бях ужасно млад, когато записвах вокалите на първата част на албума – едва на 18 години. А на 24 за мен вече HELLOWEEN беше отминала история. На тази възраст много от музикантите още дори не са започнали музикалната си кариера. А когато си млад, подобни неща се преживяват с много страст. Именно такива бяха онези години за мен, особено първите три-четири от тях. Невероятни преживявания имах! И самата метъл сцена тогава беше много творческа и градивна. Непрекъснато излизаха нови и нови песни и албуми. Имаше страхотни банди от Америка, Англия и цяла Европа, ако щеш. Изключителни времена! И до ден-днешен продължавам да обичам духа, който носят в себе си двете части на “Keeper of the Seven Keys”. Харесват ми свежестта и енергията, които се излъчват от този албум. Такива бяхме и ние самите в онези дни. Непрекъснато създавахме нещо ново и не ни пукаше кой какво ще каже за работата ни. Попивахме всичко онова, с което бяхме израснали и което ни правеше впечатление. В албумите ни можеш да чуеш по малко от IRON MAIDEN, JUDAS PRIEST, ACCEPT и всички онези банди, с които прослушахме тази музика. В нашите песни можеш да чуеш дори METALLICA и QUEENSRYCHE. Това бяха банди, които значеха много за нас. И ние трансформирахме тяхната музика в наш собствен стил. Не ни пукаше за нищо друго. Единственото, което ни интересуваше, беше да творим музика и да записваме онова, което се появеше в главите ни. И смятам, че именно това даде на албумите ни този дух и това звучене, което се усеща дори и днес, толкова години по-късно. Представи си следната ситуация, която ми се случва доста често: с UNISONIC имаме среща с фенове. Снимки, автографи... Знаеш как е. И срещу нас има млади хора, на по 14-15-16 години, които освен албумите на UNISONIC, ни дават за автограф “Keeper of the Seven Keys”. Повече от четвърт век след излизането на албума! Невероятно е! И е знак, че този запис наистина означава много за няколко поколения метъл фенове. Означава, че “Keeper of the Seven Keys” не е просто мода, която изчезва с времето, а е нещо, което ще остави своята следа след себе си.

Интересно ми е дали си слушал третата част на албума, която е записана с Andy Deris? И ако да – какво е мнението ти?
Никога не съм я слушал. Честно. Ще се опитам да ти го обясня: напоследък нямам никакви негативни настроения към случилото се около моята раздяла с HELLOWEEN. Никога не съм си мислел, че ще дойде ден, в който да се чувствам по този начин. Изцяло съм в мир със себе си и с бившите си колеги. И да ти кажа, така ми е много хубаво. Дори съм се срещал с тях. Включително и с Michael Weikath. Поговорихме си. Всичко беше съвсем нормално. Смятам, че това е добре както за мен, така и за него. В мене вече го няма онова чувство на гняв и разочарование, което изпитвах дълги години.
Да оставим настрана личните отношения. Бях много наранен и обиден и след като напуснах HELLOWEEN, просто отказвах да слушам какъвто и да е било запис, направен от групата. И до ден-днешен е така. Като изключим един-два случая, в които абсолютно случайно съм попадал на част от някакво парче по радиото или телевизията, не съм слушал нищо на HELLOWEEN от периода им след моето напускане.

След като ги напусна, ти сякаш тотално се отдръпна от метъл сцената, при това за доста дълго време. Защо?
Както вече казах, направих го, защото бях разочарован. Но това беше едната страна на монетата. Другата е, че аз винаги съм бил много одухотворен човек. И така е било още от тийнейджърските ми години. Никога не съм вярвал, че можеш да пипнеш само онова, което виждаш. Винаги съм виждал повече. Достигал съм до онова, което е зад физичния свят. И когато напуснах HELLOWEEN, започнах да се занимавам именно с подобни неща. Говоря за антропософия и за философи като Rudolf Steiner. С други думи, вълнуваха ме много повече моралните въпроси в съществуването ни. Аз и така съм приемал нещата в живота си – винаги на сериозно. Не ми пука за църквата или за традиционната религия. От тях също можеш да научиш много неща, но далеч не са достатъчно, особено ако искаш да достигнеш колкото се може по-надълбоко в тази тематика. Смятам, че важните решения, които взимаме в живота, са свързаните с морала и одухотвореността. Към подобни теми трябва да се стремим, а не към това да имаме много пари или много приятели. По-добре е да имаш един или двама истински приятели, отколкото милиони, които са фалшиви. И покрай този вид философия, станах изключително чувствителен относно неща, които също са част от метъл сцената. Сатанизмът, примерно. Има групи, които смятат за добра идеята да казват на тийнейджърите, че е хубаво да бъдат лоши хора. Да не обръщат внимание на добрите неща в живота. Всичко това е една огромна лъжа, разбира се. Която също спомогна да се отдалеча доста от метъл сцената. Естествено, напълно наясно съм, че хард-рокът и метълът имат и своите добри страни. Прекрасни хора, със страст в музиката, които не желаят никому зло. Хубаво е обаче да говорим за тези неща, защото те имат значение.

През тези години ти издаде няколко солови албума, които като стил бяха доста далеч от хеви метъла. Каква е причината коренно да промениш музикалния си стил?
Всъщност, не съм си променял стила. Както по-рано ти казах, аз просто пиша песни. И ако нямам група, която да трансформира тези песни в стила на хеви метъла примерно, те просто ще звучат различно. Когато създавам една композиция, аз го правя с класическа китара в ръка. И така изпети, песните звучат доста британски. Нещо като THE BEATLES. А понякога дори като Elvis Presley. Така тази музика излиза от самия мен. И ако никой не промени тези песни по начин, който отговаря на стила на дадена група, то те просто ще си останат такива, каквито са. Затова и звучат по различен начин. Начинът ми на писане и композиране не се е променил дори и днес. Разликата сега е, че когато измисля някакво парче, го представям на UNISONIC, които го променят така, че да пасне на групата. Една песен може да бъде записана по много различни начини. Можеш да вземеш “Yesterday” на THE BEATLES и да я претвориш в пънк или метал вариант. И ще се получи добре, ако знаеш как да го направиш.

През 2013 година читателите на немското списание “Metal Hammer” те сложиха на 18-о място в класацията за най-добър певец в рока и метъла за всички времена. Как приемаш едно подобно признание?
18 не звучи като много предно място, но се надявам това да се счита за добро класиране, ха-ха-ха! Виж, това е едно от онези неща, на които гледам по различен начин. Аз дори смятам, че певците не могат да бъдат сравнявани. Няма смисъл от това, защото всеки има свой различен стил и звучене. Никога няма да има по-добър Rob Halford от Rob Halford. И никога няма да има по-добър Bruce Dickinson от Bruce Dickinson. Същото се отнася за Ronnie James Dio и Bono от U2. Това са уникални гласове и всеки е прекрасен сам по себе си. Затова и най-доброто, което можеш да извадиш за себе си от класации, подобни на тази, която ти спомена, е, че хората те харесват. И че с гласа си докосваш душите им по някакъв начин. А това е прекрасно. В крайна сметка, именно към подобно нещо се стреми всеки музикант – да го забележат хората и да го харесат. Когато пишеш някаква песен, първото нещо, което ти се иска, е тя да ти се хареса на теб самия. Да вложиш емоция в нея или самата композиция да предизвика някакво чувство у теб. А веднага след това ти се иска и публиката да я хареса. И когато това се случва в продължение на години, в един момент започваш да се появяваш в различни класации.

Спомена Bono от U2. Харесваш ли го като вокалист?
О, да. Смятам, че е прекрасен певец.

Спомена и Elvis Presley, а ако не греша, ти си голям негов фен. Какво намираш в музиката му и в стила му на пеене?
Настроение. Ето това намирам. Ако го нямаше него, не знам дали щях да имам дори и бегла представа за това как се прави музика и как се пее. Когато той почина през 1977-а, бях на девет години. Тогава за първи път го видях и чух, защото покрай смъртта му започнаха да го пускат често по радиото и телевизията. Той притежаваше всичко необходимо, за да бъде най-голямата звезда. Да оставим настрана, че изглеждаше много добре. Освен това нещо, беше събрал в себе си всичко, което дефинира перфектния певец, владеещ публиката. Глас, поведение, визия, одухотвореност, движения. Беше различен и притежаваше способност да развълнува хората. За мен той е идеалната супер звезда. И може би именно това го уби. Elvis освети пътя и младостта ми. Винаги, когато се чувствам зле или тъжен, си пускам негови песни и концерти. И това някак си повдига настроението ми. Дава ми позитивизъм и ме кара да се чувствам добре. За мен той е като лекарство. За жалост, този велик изпълнител е имал и своите лоши моменти в живота. В късния си период дори не е искал повече да бъде Elvis. Бил е обзет от депресия и здравословното му състояние не е било никак добро. Но в добрите си години всичко, което е записал, дори и в случаите, когато това са били тъпи и скучни песни, пак е успявал да го направи по такъв начин, че някак си да те докосне. Изключително специален и невероятен. Затова го и харесвам толкова много.

През месец юни тази година UNISONIC ще вземат участие в десетото юбилейно издание на рок фестивала в град Каварна. Какво да очакват българските ви фенове от вас?
Как какво? Онова, което се очаква от нас, ха-ха-ха! Ще бъдем там и ще представим музиката си. Когато си в група, винаги се опитваш да създадеш настроение на феновете, които са дошли да те слушат. В много от случаите се получава така, че ти “стъпваш” на онова, което идва от страна на публиката. Може би в голямата си част хората, които ходят по концерти, не го осъзнават, но едно 70-80 процента от това един концерт да стане наистина добър, зависи именно от тях. Говоря ти не просто празни приказки, а на база опита, който имам. Това, което можеш да направиш като група, е да репетираш песните, да бъдеш в добро настроение, да се качиш на сцената и да представиш музиката си на хората. След което нещата зависят от феновете. И точно те са тези, които могат да направят един концерт изключителен. Могат да накарат музиканта да тръгне в една или друга посока. Да изпее песента по един или друг начин. Винаги нещата зависят от посланието, което хората изпращат на групата. Процесът е двустранен. Ако свириш пред публика, на която не й пука за теб, няма как да се получи хубав концерт. Просто ще си изпълниш песните и ще си тръгнеш. Така се получава обикновено, когато публиката не те познава. Но когато феновете пред теб знаят песните ти, пеят и скачат заедно с теб през целия концерт и успяват да ти предадат доброто си настроение, тогава нещата наистина се получават.

Благодаря ти за това интервю, Michael! Накрая, би ли искал да кажеш нещо на феновете си в България, които търпеливо чакат срещата си с теб вече 30 години?
Очаквам срещата си с тях с голямо нетърпение. И казвам това неслучайно. Винаги, когато направиш концерт на място, на което не си бил преди това или пък не си свирил там от много време, и публиката, и музикантите се забавляват искрено и в крайна сметка всички остават доволни. Ще ти дам един пример: не бях се качвал на сцена от много, много години и когато най-накрая го направих с AVANTASIA през 2010-а, ние обиколихме почти цялото Земно кълбо. Свирихме в Европа, Япония, Южна Америка и къде ли още не. И отивайки именно в Южна Америка, аз разбрах, че там съм много известен. Което ме изненада, защото през годините, в които бях част от HELLOWEEN, никога не бях изнасял концерти там. В онези времена почти никой не ходеше на турне в Южна Америка. Ако го направиш, единственото, което ще постигнеш, е да загубиш пари. С годините това се промени коренно и сега ситуацията е съвсем различна. Така че, когато стъпих там за първи път през 2010-а, не знаех какво да очаквам. Когато се качих на сцената и започнах да изпълнявам песни, които Tobi (Tobias Sammet, вокалист в EDGUY и AVANTASIA, бел. ред.) е написал, повлиян от HELLOWEEN, публиката започна да пее името ми. Беше невероятно, казвам ти! Бил ли си някога в Южна Америка?

Не, никога досега.
Там нещата просто не могат да се опишат с думи. Всичко е тотално различно от целия останал свят. Публиката пее по същия начин, както по време на футболен мач. Така пяха и името ми! Направо ме отнесоха! Като имаш предвид, че изобщо не съм очаквал подобно посрещане. Беше истински красиво нещо, което докосна сърцето ми. Така че, когато пееш на места, на които преди това не си бил, обикновено се случва подобно нещо. Така бяхме посрещнати и през 2012 година в Испания. И там феновете са невероятни. Със сигурност знам, че нещо подобно ще ни се случи и в България. Затова и преди малко ти казах, че с нетърпение чакам срещата си с българската публика.

Michael, още веднъж ти благодаря за отделеното време.
И аз ти благодаря! А ти ще бъдеш ли на концерта?

Надявам се да бъда, да.
Ще се видим там!

Текст: Ози
Снимки: Unisonic.org