Прочетете откъс от автобиографията на Paul Stanley от KISS, която излиза на 1 декември

   Остава точно една седмица до издаването на български на автобиографията на фронтмена на KISS Paul Stanley.

   Въпреки очакваното предстоящо затваряне на почти всички търговски обекти в България заради пандемията от коронависура, "Музиката - моят грях" ще излезе по план и ще се разпространява на местата от книготърговската мрежа, които работят, както и онлайн.

  Издатели са "Hybrid Books", ще се предлага вариант с твърди и с меки корици, които са с цени съответно 28,90 лв. и 23,90 лв. Сега, ексклузивно на WeRock.bg, може да прочетете откъс от българското издание:

През 1999 година получих водещата роля в една продукция на „Фантома на операта“ на Андрю Лойд Уебър в Торонто. Главният герой е композитор, който носи маска, за да прикрие ужасяващо обезобразеното си лице. И ето ме и мен – момчето, родено без ухо, Стенли Чудовището, прекарало живота си в свирене на музика с покрито от тежък грим лице – в ролята на тази личност. Една от сцените конкретно докосна доста чувствителна струна в душата ми. С пелерината и маската си Фантома има плашещо, но елегантно излъчване. Малко преди да отвлече Кристин, момичето, в което е влюбен, и да я отведе в леговището си, той се навежда близко към нея и тя издърпва маската му, разкривайки отвратителното му лице. Нещо в това, че той беше без маска, а тя го докосна в този миг на интимност между двамата, ме разтърси отвътре.
Един ден в театъра се получи писмо, адресирано до мен. Беше от жена, която наскоро бе гледала едно от представленията. „Изглежда, се идентифицирате с героя си по начин, който не съм виждала у друг актьор“, пишеше зрителката. След това споменаваше, че работи за организация на име „AboutFace“, която помага на деца с лицеви увреждания. „Дали бихте имали интерес да се включите?“, питаше тя.
Егати. Как беше разбрала?
Никога не съм споменавал нищо за ухото си. Още като тийнейджър, когато можех да си пусна дълга коса, просто криех безформената буца зад нея и никога не споменавах глухотата си. Беше нещо лично, което пазех в дълбока тайна. Прекалено лично и прекалено болезнено. Въпреки това реших да се свържа с тази жена. Не бях сигурен какво да очаквам. Но се разкрих пред нея и усещането беше приятно. Скоро започнах да работя в нейната организация, да разговарям с деца и с родителите им за моя дефект по рождение и да изслушвам историите им за това, което се е наложило да преживеят. Ефектът, който това оказа върху мен, беше удивителен.
Чувствах се свободен да говоря за нещо, което винаги е било лично, тайно и болезнено. Истината ме накара да се чувствам свободен – истината и „Фантома на операта“. По някакъв начин фактът, че сложих маската на Фантома, ми позволи да премахна своята. През 2000 година станах говорител на „AboutFace“. Открих, че помагайки на другите, помагам и на себе си да се излекувам. В живота ми настана спокойствие, каквото не бях изпитвал никога преди. През цялото време бях търсил външни начини да се измъкна от мрачната бездна, а се оказа, че решението е вътре в мен.

Не можеш да държиш нечия ръка, ако собствената ти е свита в юмрук.
Не можеш да откриеш красотата около теб, ако не я намираш в себе си.
Не може да оцениш другите, когато си потопен в собственото си нещастие.

Осъзнах, че не хората, които демонстрират емоциите си, са слаби, а напротив – онези, които ги крият. Трябваше да открия ново определение на думата „силен“. Да бъдеш „истински мъж“ означаваше да бъдеш силен, точно така: достатъчно силен, за да плачеш, достатъчно силен, за да бъдеш добър и състрадателен, достатъчно силен, за да поставиш другите на първо място, достатъчно силен, за да се страхуваш и независимо от това да откриваш собствения си път, достатъчно силен, за да прощаваш и достатъчно силен, за да молиш за прошка.
Колкото повече успявах да съм наясно със себе си, толкова повече бях способен да давам на останалите. И колкото повече дарявах на другите, толкова повече откривах, че съм способен да дарявам.
Малко след тази метаморфоза срещнах Ерин Сътън – умна, уверена в себе си адвокатка. От самото начало бяхме честни един с друг. Нямаше никаква драма. Разбираше ме прекрасно, беше грижовна, поощряваше ме и – най-важното – последователна и сигурна в себе си. Никога не бях срещал човек като нея. Не се впуснахме във връзка веднага, но след няколко години и двамата усетихме, че не може да си представим живота, без да сме един до друг. „Никога не съм и мечтал за връзка като тази“, казах й аз, „понеже никога не съм знаел, че хора като теб изобщо съществуват на този свят“.

Това е животът, който търсех.
Това е отплатата.
Това е да се чувстваш... цял.

Достигнах до тази точка в живота си благодарение на цялото търсене, през което преминах, през безкрайното преследване на неща, които мислех, че трябва да имам – не само в материален смисъл, но и като качества, които би трябвало да притежавам. Търсене, което започна с поставената цел да стана рок звезда, но приключи с нещо съвсем различно.
И именно за това става въпрос в настоящата книга. Именно затова искам четирите ми деца някой ден да я прочетат, независимо от факта, че пътят, извървян от мен, бе дълъг, труден и понякога преминаващ през доста диви времена и места. Искам те да разберат какво представляваше животът ми с всичките му грозни ситуации. Искам да осъзнаят, че всичко зависи от тях, че всеки може да направи собствения си живот чудесен. Може да не е лесно. Може да отнеме повече време, отколкото сте предполагали. Но е възможно. Всеки човек може.
Събирам разпилените си мисли и се взирам в огледалото отново. Отсреща ме гледа познатото бяло лице с изрисувана върху него черна звезда. Остава ми само да изпразня една-две опаковки лак за коса и да изправя косата си до тавана. И да сложа червено червило, разбира се. Напоследък ми е трудно да спра да се усмихвам, когато нося тази маска. Постоянно откривам, че съм се ухилил до уши, готов да празнувам заедно със Звездното дете, което вече е скъп приятел, а не личност, зад която да се крия.
Навън четиресет и петте хиляди души тръпнат в очакване. Представям си как се качвам на сцената. „Искахте най-доброто – получавате най-доброто! Най-яката група в света...“ Започва „Detroit Rock City“ и тримата с Джийн Симънс и Томи Тейлър се спускаме на сцената в люлка, висяща на десетина метра над земята, докато огромната черна завеса се свлича, а Ерик Сингър удря по барабаните под нас. Фойерверки! Пламъци! Изуменото ахване на тълпата те удря почти осезаемо. Бум! Това е най-великият прилив на енергия, който човек може да си представи. Когато съм на сцената, обожавам да наблюдавам как хората подскачат, крещят, танцуват, целуват се, празнуват в състояние на невероятен екстаз. Наслаждавам се на случващото се. Все едно гледам сбирка на племето. KISS се превърнаха в традиция, в ритуал, който се предава от поколение на поколение. Невероятен дар е да можеш да комуникираш с хората на подобно ниво, да виждаш как са се събрали всички заедно с нас десетилетия след като започна всичко. Усмивката няма да напусне лицето ми до самия край на концерта.
И което е най-хубавото – усмивката ще си остане там дори когато сляза от сцената и се завърна към другия си живот.
Има хора, които не искат да се прибират у дома. Които никога не са искали да се прибират у дома. Навремето и аз бях като тях. Но сега обичам да се прибирам вкъщи. Защото някъде насред целия този дълъг път успях да разбера как да създам дом, истински дом – дом, в който е сърцето ти.