Прочетете събраните текстове на Васко Катинчаров от рубриката му в "Metal Hammer Bulgaria"

   Между юни 2012 и март 2014 г. излязоха 14-те броя на списание "Metal Hammer Bulgaria". Във всеки един от тях присъстваше авторската рубрика на Васко Катинчаров от тв-предаването "Фрактура" - "Fractured Thoughts". В текстовете той анализира сбито различни актуални въпроси, свързани с българската или световна рок сцена и рок/метъл културата като цяло. Предлагаме ви всички публикации, събрани заедно, както може да ги намерите единствено на WeRock.bg.

# 01 Фестивал ли е събирането на няколко банди на една сцена?
# 02 Превърнаха ли се групите в бизнес съдружие?
# 03 Можем ли да се разочароваме от срещата с любимата си група?
# 04 Прецакани ли са родните банди?
# 05 Кога човек се превръща в (Un)true фен?
# 06 Лесно ли е да си концертен промоутър в България?
# 07 Защо водят чуждите рок банди в чалга клубове?
# 08 Групите - новото оръжие на рекламата
# 09 Има ли "война" между стари и млади банди?
# 10 Вредят ли гей музикантите на имиджа на рок музиката?
# 11 Ход на отчаяние ли са трибют бандите в България?
# 12 Лесно ли е да бъдеш подгряваща група?
# 13 Защо старите банди не се отказват и с каква цел се прави "reunion"?
# 14 Защо от дадени региони по света така и не се появи голямо рок име? 

1. Фестивал ли е събирането на няколко банди на една сцена?

Добре помня годините, в които концерт на западна група беше огромно събитие за България. Паметното шоу на Sodom, пред 12 хил. екзалтирани фенове на стадион “Академик” през 1991-ва, беше показател, че вече нищо няма да бъде същото. Публиката беше жадна за такива изживявания и, очаквано, Източна Европа се оказа новата изгодна дестинация за западните рок банди. Който и да дойдеше, събираше хиляди и съответно организаторите на концерти започнаха да гледат към по-мащабните и финансово апетитни начинания. Първи във фестивалната игра се метнаха S.M.E., които вече имаха сериозен опит в организирането на отделни големи събития. Тяхната “Arena Muzika” през 2002-ра година, теоретично постави началото на същинския фестивален живот в страната. С времето се появиха и други сериозни организатори с начинания, като “Kavarna Rock Fest”, “Spirit of Burgas” и, в последно време - “Sofia Rocks”, “Elevation” и “Loud Festival”. И в един момент изникна логичният въпрос - какъв брой фестивали може да поеме малка България? На всички е ясно, че музиката отдавна се трансформира в бизнес и родните промоутъри се досетиха, че от това може да се правят добри пари. Крайната дума, обаче, винаги имат хората, които ходят на фестивалите. Преди те си знаеха, че имат две опции за годината и всичко беше ясно. Сега разнообразието е голямо, но времената наложиха човек добре да прави сметката къде да изхарчи парите си. Хората започнаха да посещават фестивали в чужбина и вече имат реалистична представа с какво да съпоставят. Констатацията “като-за-България-е-добре” вече не работи. Хората започнаха логично да питат: “Може ли да се нарече фестивал събирането на няколко банди на една сцена? В повечето случаи това не е ли просто голям концерт, удобно кръстен 'фестивал'. Защо плащаме почти същите пари за билет, а гледаме в пъти по-малко банди от истинските западни фестивали? Защо се канят предимно стари групи, а не младите актуални имена?” От другата страна са организаторите, за които концертите са само и единствено бизнес, и имат своите си солидни контра аргументи. Те са си направили сметката, кога добре, кога не толкова, но знаят, че точно старите банди ще привлекат платежоспособната публика и шоуто най-вероятно ще бъде финансово успешно. Отмяната на “Sonisphere” през 2011-та, с имена като Iron Maiden и Slipknot, беше показателна, че за публиката вече само имената не са достатъчни, за да я мотивира да отиде някъде. Дали мястото на провеждане, дали съчетанието на банди на афиша, дали цената бяха причините - но хората показаха червен картон на този фестивал. И той падна поради унизителните предварителни продажби. Което, неминуемо буди въпрос: “Дали родната публика вече се разглези или просто критерият й се вдигна много?” Трудното за отделните организаторите на фестивали тепърва предстои, защото трябва да правят по-атрактивни събития от конкурентите. Тънкият момент е, че голяма част от хората, които ходят на привидно различни стилови събития, са едни и същи. Чисто финансово, българският фен трудно може да понесе повече от два фестивала на година, особено ако са през един месец един от друг. За нас остава надеждата, че в един момент, концертният пазар ще се саморегулира и всеки промоутър ще намери своята пазарна ниша, за да има за всекиго по нещо.


2. Превърнаха ли се групите в бизнес съдружие?

За всеобщо съжаление на групи и мениджъри, хубавите години на “финансов комфорт” за музикалната индустрия останаха в миналото. Свободният даунлоуд помага много на новите групи да придобият бърза популярност, но за по-големите е направо съсипващ. Многомилионнните продажби са нещо, което е почти непостижимо в днешно време. Съответно, това се отрази негативно и на всички по веригата. Най-засегнати, естествено, са мейджър-лейбълите (Sony, Warner, Universal), които изгубиха сериозни пари от промотирането на артистите си. От своя страна, групите, за да оцелеят, започнаха да се приспособяват към новата действителност. Продажбите на албуми вече не са достатъчни за издръжката на една банда и се наложи те да вдигнат драстично хонорарите си за свирене. С времето стана така, че групите вече не записват албум с цел да го промотират с концерти и хората да си купят записа. Записват го, за да имат повод да тръгнат отново на турне, от което да изкарат пари. Така кръгът пак се затвори, феновете не дават пари за албумите, но пък, за да видят бандата на живо вече трябва да платят двойно. Наивно е да се мисли, че “бандата много ни хареса като публика и пак ще дойде”. Групите ходят там, където им е наистина рентабилно, независимо дали е в Лондон или Сибир. Там сантимент няма, защото мениджърът им трябва да им намира най-добрата оферта и да вземе по-висок комисион от нея. С годините, ако съответната група има шанса да стане достатъчно голяма, тя неминуемо се трансформира в бизнес съдружие, независимо дали на феновете им харесва това да е така. Например, сериозно име като Motley Crue имат персонални договори помежду си, а басистът на Metallica Robert Trujillo е на заплата в групата. И никой не може да се сърди, че тези хора всъщност ходят на работа и, съответно, търсят финансова реализация за труда си. Във формирането на хонорара на съответната група е включено и заплащането на екипа им от технически лица - техници, роудита, озвучител и шофьори. За справка, банда от малък финансов тип (Helloween, Soulfly) в Европа взима около 10 хил. евро за самостоятелно шоу и почти двойно за фестивално участие. В листа на големите са групи като AC/DC, които не свирят за по-малко от 2 млн. долара. Получаването на по-престижна награда почти удвоява хонорара, както се случи със Slipknot и Foo Fighters, след взимането им на Грами. Очевидно е, че, както всяка друга индустрия, така и музикалната е задвижвана от финансовите постъпления. След драстичния спад на приходите от албуми, групите започнаха да влагат все повече усилия и в продажбата на официален мърчъндайз. Става дума за фланелки, гривни, шапки, кърпи, а по-съобразителните, като Kiss, дори плюшени кукли с техните образи, долно бельо и други. Специално при Kiss работата е следната - ако те не го продават, значи още не е измислено. От своя страна, в сайта си Dream Theater предлагат специална 'VIP оферта', включваща снимка с групата, лична среща с музикантите, фланелка, плакат и други благини за 275 долара. Изборът е на самия фен дали иска да им даде парите си. В заключение можем да кажем, че музикалният бизнес е все по-малко музикален и все повече бизнес. И няма значение дали това ни харесва. Топката е изцяло в полето на бандите, защото само от тях зависи дали ще правят добри албуми, които да провокират нас, феновете, да дадем парите си, за да ги видим на живо.


3. Можем ли да се разочароваме от срещата с любимата си група?

Всички сме лепили плакати на любимите си групи по стените на детските си стаи. Стискали сме в ръка любимите си албуми и сме били готови яростно да защитаваме своите си групи от чуждите нападки. Всеки един от нас тайно е мечтаел един ден, дори за миг, да види своите любимци на живо. Това, обаче, може да се окаже и нож с две остриета, защото може да си опасно близо до крайно разочарование и магията да изчезне. Хората, които обожаваме, често не са тези, които виждаме в представите си. Много често групите поддържат връзка с феновете си, защото са им необходими, а не защото им е особено приятно. Ето защо, не е никак 'яко' да видиш, че някои банди гледат на отделния фен, дошъл на шоуто им, като на допълнителни 20 евро. Никой не е по-голям от самата музика, но на музикантите често им се случва да забравят това. И потъват в едно самодоволство, което в един момент, започва да се обръща срещу тях. Едно от последните неща, за които музикантите искат да говорят, е самата музика. Интересуват се от малко по-други неща, например - атрактивните жени. Оттам идва честото разочарование на фенките, които имат шанса да се видят очи в очи с любимите си групи. Ако изключим групитата, които, и без това, са готови да стигнат докрай, редовите привлекателни фенки често са крайно изненадани от развоя на ситуацията. Бандите искат да ги ч*кат, а не да обсъждат с тях, колко добър бил последният им албум. Те са далече от дома и съпругите, и моментът е идеален за необвързващ секс. Ако мацката склони да прекара вечерта с дадения музикант, на другия ден или я е срам, или е влюбена. Второто, впоследствие, я съсипва, защото след някой друг ден, си дава реална сметка, че просто е била употребена еднократно. Често се случва музиканти да дават номера на стаята си и на по-хубава журналистка, ако желае кротко да намине след концерта им. Мъжете-фенове, пък, често остават със заблудата, че някой музикант е “земен”, само защото се е държал вежливо с тях и са се снимали. Това е част от играта и музикантът го знае. Като цяло, да срещнеш любимата си група/музикант е интересно преживяване. Но какво се случва, ако се сблъскаш с един Макс Кавалера, който в един момент почти нямаше долни зъби, няма особено чистоплътен вид и буквално гледа през теб? Дали това ще е човекът, когото си обожавал и стаята ти е била пълна с негови снимки? Едва ли. Детската ти представа е една, но, за съжаление, реалността често е съвсем друга. Идололизирането е крайно погрешно, защото често се бърка музикалното обожание с човешките качества на музикантите. Те също могат да бъдат кисели, цинични, несговорчиви, отегчени, а понякога и крайно арогантни. И ако се държиш с тях като със звезди, и се пънеш да доказваш колко голям фен си, най-много да получиш отегчителна физиономия отсреща. Наистина, понякога е по-добре да запазиш магията и да си останеш само с допира до музиката. Така няма да си вкиснат от факта, че Роб Халфорд от Judas Priest и екс-вокалът на Gorgoroth - Gaahl, преди време си признаха, че са на другия бряг, а излъчващия мъжественост от годините с Pantera Анселмо, всъщност, се е друсал като куче от десетилетия. С музиката си, тези хора само съпътстват по някакъв начин живота ти, но самите те не са част от него. И нека най-добре да си остане така.


4. Прецакани ли са родните банди?

Голяма част от нас, вдъхновени от любимите си групи, са искали да бъдат музиканти, които излизат пред пълни стадиони. Дали с дезедорант в ръка или с въздушната китара пред огледалото, мечтата е била някак по детски осъществима. На някои това им е минавало бързо, други са нямали упоритостта да продължат, но има и едни трети, които твърдо са вървяли към целта си. Падането на комунизма даде надеждата на новите поколения музиканти, че този път нещо наистина ще се случи. Романтиката на 90-те, когато ентусиазмът властваше над реалността на бъдещето. Новите музиканти обаче, вместо да минат дългия път през мазетата, малките и големите клубове изведнъж се оказаха директно на големите сцени. И това им изигра лоша шега впоследствие, защото прескочиха етапи на години естествено развитие и трупане на опит. В онези години списание Ритъм, рок радио Тангра и Телевизия ММ, силно мотивираха и кадърни, и некадърни млади банди да се развиват. Въпреки силната медийна подкрепа през 90-те нищо значимо не се случи със сцената. Трудното за родните банди настъпи след 2000-ната година, когато в България започнаха да идват все повече големи имена. Изведнъж лъсна грозната истина, че голяма част от родната публика е подкрепяла местната сцена, защото е била заместник на “онази” чуждата. Хората си казаха: 'Защо ни е да гледаме “българските Slayer, Korn или Whitesnake”, като оригиналите вече идват да свирят в родината ни?'. Помня разговора си с Макс Кавалера, при първото гостуване на Soulfly през 2003-та, когато той ми каза, че винаги иска да ги подгряват локални банди. Според него така им се дава шанс, който и самите Sepultura са получили в началото на кариерата си, подгрявайки големите тогава групи. Стана ми тъжно, защото нямаше как да му обясня, че тук освен на групата да й остане хубав спомен от концерта, друга файда за нея няма. На локалния съпорт в България нито им плащат, нито ще ги види някой лейбъл. В един момент се оказва, че да бъдеш съпорт на чужда банда е едва ли не максимум тавана в развитието на една родна група, което е адски обезнадеждаващо. Още по-неприятното е, че там публиката не е и твоята. По-добре е да свириш в клуб пред 100 човека, но да знаеш, че са дошли само заради теб. Съвсем друга е темата за трибютите, с които родните музиканти бавно и сигурно убиват собственото си творчество. Другото е, като сами си лепнат и етикета 'група за мото-събор'. Спомням си как родната банда Odd Crew ми сподели, че след концерта им с Pro-Pain, американците са им казали, че много ги харесват и им предлагат да ги подгряват на балканското им турне, като Odd Crew си плащат за това по 300 евро на ден. Истината е, че развитието на всички изкуства е свързано с икономическата ситуация в дадената държава. В скандинавските страни още от началното училище, се стимулират децата да свирят и спортуват, за да са заети с нещо, а не да пият и да мислят за глупости. У нас вече 22 години родните музиканти се въртят в омагьосания кръг на собствената си неудовлетвореност, като по-старите предвидливо се насочиха към писането на музика за сериали, реалити формати, станаха продуценти или просто теглиха една майна на всичко. Другите си направиха студия и започнаха сами да се записват и издават. Въпреки, че продават в пъти повече фланелки, шапки и друг мърчандайз с името на бандата, отколкото албумите си. За момента ситуацията е крайно неизгодна за родните банди, но все пак има някаква искрица надежда, че въпреки това има млади хора, които вярват, че един ден нещата ще се нормализират. И да се надяват, че родната публика ще преодолее предубежденията си и ще им даде шанс един ден. Защото горчивата истина е, че никой не ги чака навън.


5. Кога човек се превръща в (Un)true фен?

Когато си дете нещата стават светкавично бързо и за много от тях нямаш обяснение. Под въздействие на някакви фактори, съученици/приятели/роднини откриваш дадени групи, които ти харесват и с времето вътрешно се заричаш да им бъдеш верен до гроб. Първата спонтанна стъпка е подражанието и желанието да приличаш максимално на музикантите. Пускаш си дълга коса, татуираш се и си слагаш пиърсинг. След това си купуваш оригинални дискове, фланелки, пръстени и всичко останало, коeто е необходимо, за да се асоциираш като фен тази музика. Освен вътрешното ти фенско желание искаш и светът да разбере, какво ти харесва на теб. Посланието на бандите които слушаш, често е бунт към нещо или отрицание на социалните норми. Съответно и ти си “навъпреки” с родителите си “защото-те-не-разбират-нищо, гОрките”. Само че, те този мач са го играли много преди теб, но ти все още не си го схванал. Ти си твърдо убеден, че ще слушаш Cannibal Corpse цял живот и няма повод за притеснение, че си се татуирал като персийски килим. Едва ли рисунките по ръцете и краката ти на умрели и разложени хора, ще попречат един ден на лятната ти специализация по право. В средното училище си черната овца и това някак ти харесва. Горд си, че си различен, без да си даваш сметка, че всъщност разликата с останалите е само в главата ти. Не във фланелката, татусите, кубинките или дългата ти коса. Междувременно се събирате с приятели в парка, пийвате биричка, слушате Slayer, “хейтвате” колко са тъпи рапърите и това сякаш няма да свърши никога. Времето обаче е безмилостно и след средното образование идва първият сериозен кръстопът. Ако си упорит и не искаш да те подритват бъдещите ти работодатели, се насочваш към университета. Там се срещаш с много различни хора, като възприятия, социална среда и възпитание. Тогава си даваш реална сметка, че писането по стените на “Кур за Depeche Mode” всъщност не е било толкова яко, колкото си си мислил. И животът въобще не се свежда само до Cannibal Corpse и Slayer. Външната метаморфоза на отдадения фен в бъдещия юрист, лекар, инженер е крайно интересен момент за наблюдаване. Приоритетите ти се променят и светът вече е друг за теб. Cannibal Corpse и Slayer продължават да са любимите ти банди, но вече си подстриган късичко и само множеството малки дупки изданически подсказват, че си се бил накичил като коледна елха с обици. Старите ти 'метални' другари от парка или се развиват по сходен на твоя начин или завинаги остават там. И ето, че сега ти отново си черната овца, но още по-лошо - сега в техните очи. Което е крайно болезнено, ако си по-чувствителен. Твоята среда вече не те иска, защото не те разпознава, като един от тях. За теб те са “спрели”, а за тях ти вече си “Тоя измекяр вече не е никакво true”. И тогава в главата ти изниква логичният въпрос, дали дългата коса, татусите и коженото яке те правят истински фен? Дали не е по-важно, че знаеш всички текстове на любимите си групи и си малка енциклопедия за рок музиката? И всичко това е въпрос на възприятия, защото действителност няма. Просто ти трябва да намериш правилните филтри, през които да гледаш на света. Всички се променят и вероятно и Cannibal Corpse, и Slayer ще съпътстват живота ти докрай. Те също са участвали в изграждането ти като личност, но Те не са Ти. Да си истински фен е прекрасно нещо, но дори и без външен израз, всъщност ти го носиш в себе си, защото опаковката няма значение. Това е до живот.


6. Лесно ли е да си концертен промоутър в България?

Да станеш организатор на концерти в България е колкото лесно, толкова и трудно. Това не се учи в университет, а всичко се базира на това дали имаш усет за нещата. Докато в чужбина този “занаят” се предава от поколение на поколение през годините, у нас реалното му начало слагат Sofia Music Enterprises в началото на 90-те. Дълги години те бяха абсолютната доминанта на пазара, но през последното десетилетие се появиха много нови “играчи”, които промениха статуквото. В момента да си промоутър в България е ужасно стресово и е съпоставимо с треньорската професия - не знаеш какво ще се случи до последната секунда на мача. Преди години обаче не беше така, защото вървеше всичко. Хората бяха гладни за концерти и искаха да гледат всичко. Поради тази причина всеки реши, че може да бъде промоутър и да вижда в родния фен - дойна крава за пари. Както при S.M.E. в началото, така и при другите, нещата започнаха от фенското желание да си доведеш любимите банди. В последните 10 години се появиха два вида промоутъри – такива, които правят концерти основно за собствено удовлетворение и такива, които са го превърнали в професия. С времето първите почти отпаднаха за разлика от вторите. Те знаят, че това е бизнес и там няма място за излишен фенски сантимент. Реално, да станеш промоутър е привидно лесно. Просто ти трябват подходящите връзки с мениджъри и пари. Останалото зависи от усета и възможностите ти. Започва се с малки концерти, за да се натрупаш задължителното портфолио и опит. Дори и на твоя лична загуба тези събития са ти необходими, за да докажеш пред чуждите агенти, че си надежден, като организатор. За да ти дадат и по-големи банди впоследствие. Преди да настъпи финансовата криза през 2009-та нещата бяха много по-лесни. После дойде тегавината, защото хората обедняха, промоутърите станаха все по-алчни, а концертите пък взеха, че се раздуха четворно. Обратно на всякаква пазарна логика. Бюджетите на сериозните спонсори бяха орязани драстично и започна да се разчита основно на продажбите на билети. Публиката намаля значително, но за сметка на това пък тези зад клавиатурата се активизираха. В действие влязоха “разбирачите”, които сега са познати с модерната дума “хейтъри”. Те си седят комфортно пред компютрите, скрити зад удобната анонимност, и дават мнения на специалисти по всичко. Защо дадено събитие е в “консервената” зала “Христо Ботев”, а не в “Универсиада” или за по-удобно пред блока им. А никой не се замисля, че в новата 'Арена Армеец' наема е непосилен за малки/средни концерти. Трябва да дойдат три пъти повече хора или цената на билета да е поне 100 лв, за да има смисъл да се мести малко събитие там. Разумните хора си дават сметка, че добър избор на зали в България няма. И промоутърите се въртят в един омагьосан кръг да изберат по-малкото зло. А оттам идва и постоянната спекулация с капацитета на залите. Преди години ми беше смешно, как на легендарния първи концерт на W.A.S.P. в зала “Христо Ботев” било имало 5000 души. При положение, че реалния капацитет е 3000 максимум. Но това с преувеличаването на посещаемостта е друга тема. В момента организирането на концерт вместо удоволствие за двете страни, организатор-фенове, се превърна почти във война. Промоутърът се опитва да свали цената на бандата, колкото се може повече, да намери по не-омразна зала и да сложи възможно по-разумна цена на билета. Което е все по-трудно, защото в последните години бандите не продават дискове и си вдигнаха хонорарите с по 2-3 пъти нагоре. По този начин цената на билетите опреди години вече са само един хубав спомен. От другата страна пък са феновете, който си плащат и са в позиция да изискват качество и комфорт за парите си. И така дойде моментът на свръхпредлагане на концерти и 'фестивали', няколко читави, алчни или “wannabe” промоутъри, неблагодарни фенове и пазара е на прага на колапс. Фактите сочат, че 2012-та беше преломната година за концертна България и с времето ни чака отлив на публика. Което пък вероятно ще е за добре, защото така ще оцелеят най-адаптивните промоутъри и музикалния пазар у нас ще се саморегулира до няколко години.


7. Защо водят чуждите рок банди в чалга клубове?

Задавали ли сте си въпросът, защо понякога, като дойде голяма рок банда в България и организаторите я водят точно в чалга клуб? Аз също си задавах този въпрос преди години. Искам да уточня, че в текста надолу става дума за наистина големите банди. Малките се задоволяват със сандвичи, бира и удобен диван в бекстейджа. Добре помня, когато Роб Халфорд (Judas Priest) дойде за първи път, като соло артист, как от S.M.E. го заведоха на ресторант с нестинарки и весели ритми. И той беше пощурял от кеф. През 2008 година Kiss също не се разминаха с актуален весел клуб. Там обаче имаше и една тъжна история, защото бяха искали платени мацки, облечени във фланелки на групата, за да си създадат атмосфера, като с палави групита. Което всъщност е една съвсем друга тема. През 2011-та падна втория ден на хестивала ‘Elevation’ в Разлог и Cypress Hill и 30 Seconds To Mars се озоваха в модерната чалготека 'Night Flight'. Година преди това и самите Rammstein бяха снимани как се веселят в компанията на разголени госпожици в чалга среда. Което определено разгневи die-hard феновете им. Да не говорим как Тил беше на частна визита в София, в началото на октомври 2012, и беше сниман многократно в компанията на видни столични мутри. И то на места, които феновете на Rammstein не биха посетили дори и под дулото на пистолет. Цялата тази история обаче има и друга гледна точка. Пристига групата Х, която ако е в страната ни поне за два дни, иска да се забавлява. Съответният организатор започва да мисли къде да ги заведе, след обичайния ресторант с национална българска кухня. На него му е пределно ясно, че на бандата нито им се слуша жива музика, нито им се ходи в рок клубове, защото те самите това работят. Тук ще вмъкна, че съм бил свидетел как голям промоутър е казвал, че го е срам да заведе банда в роден рок клуб. И то поради простата причина, че вече с едно-две изключения, в останалите се слиза 'надолу'. И оттам усещането за тясно мазе пригодено в клуб. Не бива човек да бъде наивен и да си мисли, че Rammstein, Kiss или Cypress Hill са имали някаква представа къде ги водят, и че феновете им тук ще го приемат за ‘предателство’ и ще ги нарочат за 'чалгари'. За бандата музиката в роден чалга клуб е някаква екзотика. Освен това ще имат нужното спокойствие да не дават цяла вечер отегчителни автографи и да се снимат любезно с някой. Представете си, че вие имате рок банда и сте на шоу, да кажем в непозната Никарагуа. Искате от местния организатор да ви заведе в актуален нощен клуб с хубави жени и гарантирано весело прекарване. И въобще няма и да ви мине през акъла, че там може да се пуска музика, която уважаемия никарагуански рок фен не понася. И на следващия ден, четейки вестник и гледайки снимки, същия, ще ви нарочи за untrue рок банда. Защото не сте спазили ‘рок канона’ и не сте се допитали къде може да ходите и къде не в свободното си време. В другите държави на феновете въобще не им пука за това. В България обаче има някакъв чувствителен конфликт ‘Рок с/у Чалга’ и PR-ите на даден концерт се стресират от появяването на рок бандите на ‘неправилните’ места. У нас феновете с лека ръка са склонни да сложат тежкия кръст ‘чалгари’ на банда като Rammstein, която трудно може някой въобще да си позволи да критикува. Така се завърта един омагьосан кръг – групата Х иска да я заведат на широко комфортно място с хубави жени. Чалга клубовете са единствените нощни заведения, които отговарят на това изискване, и дадения промоутър просто няма алтернатива. PR-ът на концерта обаче е на тръни, защото се страхува как това ще се отрази на събитието, съответно и на продажбите, като плъзнат снимки след това. Или, ако е след шоуто, как родния фен ще гледа на имиджа на бандата при следващото й идване в България. Изводът от цялата история е, че групите имат право да се забавляват, както ние сме се забавлявали на техния концерт. Независимо къде, как и с кого. Важното е да си получил от тях шоуто, за което си платил. Rammstein буквално ни смазаха през 2010 година и няма значение къде са ходили преди или след това. Убеден съм, че ще направят същото и на ‘Sofia Rocks 2013’.


8. Групите - новото оръжие на рекламата

На всички е ясно, че “шоубизнес” съдържа в себе си значението на две думи. Качеството на шоуто може и да спорно понякога, но стане ли дума за бизнес, там няма право на компромиси. През годините много компании се усетиха, че могат успешно да си сътрудничат с банди и така да пласират значително по-добре продуктите си. Един от най-очевидните примери беше през 1994-та, когато излезе едноименния дебют на Korn. Музикантите търсеха различен имидж и сами заложиха на анцузи и маратонки “Adidas”. Скоро те се превърнаха в MTV звезди и милионите им фенове, за да се асоциират с новата мода, се засилиха към магазините на “Adidas”. От немския спортен концерн бързо се усетиха, че без договор Korn утре ненадейно може да се пременят с “Ромика” и побързаха да ги “приклещят” с дългосрочен контракт. Така, години наред бандата беше задължена да излиза с “Adidas”, а феновете им, без да съзнават, “станаха жертва” на продуктовото позициониране. В края на 90-те производителите на бейзболни шапки “New Era” направиха същото и спонсорираха Fred Durst от Limp Bizkit, който им донесе милиони печалба от продажбите на легендарната червена шапка на музиканта. По същото време договорът между “Adidas” и Korn изтече и бандата подписа моментално за 500 000 долара с техния конкурент “Puma”. Днес групата работи с енергийната напитка “Monster Energy”, в чийто спонсорски списък са артисти като Jonathan Davis (Korn), DJ Ashba (Guns ‘N’ Roses), Dave Lombardo (Slayer), Tommy Lee (Motley Crue) и много други. Всички те имат ангажимента да носят шапки, накитници или фланелки с логото на компанията на всичките си публични изяви. И каква по-добра реклама от тази, любимите ти банди/изпълнители индиректно и тънко да ти подсказват с какви марки да се асоциираш. Драстичното падане на продажбите на албуми принуди групите да търсят нов начин за финансиране, освен завишаването на концертните си хонорари. И тогава някой се светна за бизнеса с алкохол. И групите масово създадоха и лансираха собствени марки напитки, най-често - с тяхното име и лого. В един момент групите буквално “прекопираха” бизнес модела от този с рекламните си аксесоари и сувенири. Търсейки почти безрискова печалба, те започнаха да слагат логото и името си на вече произведена напитка. Останалото е добър маркетинг и правилната дистрибуция, защото феновете са там и чакат да “погълнат” всичко на любимата си банда. Бизнесът с мърчандайз и всякакви други съпътстващи стоки около групите е много изгоден за тях, защото основната част от парите остават у самите музиканти. Докато при продажбата на албуми огромния процент го прибира музикалната им компания. Хитрата лисица Marilyn Manson много успешно финтира издателите си през 2007 година, когато сам лансира 66.6-процентов абсент. Той сключи директен договор с швейцарски производител за производство на неговата марка “Mansinthe”. Така на пазара се появи лимитирана серия от 80 бутилки на цена по 300 евро. Die-hard феновете му пък можеха да си закупят и бутилка за 500 евро, ако искат тя да е с личния автограф на Marilyn Manson. След това последва истинска алкохолна инвазия на бира, вино и водка с личните марки на Whitesnake, AC/DC, Kiss, Iron Maiden и още редица други големи рок имена. Само за статистика ще споменем, че около 150 хил. бутилки вино с марката “Motorhead” са пласирани през 2011 г. само в Скандинавия. Големите производители на други стоки също не останаха по назад. Например “Durex” пуснаха тройка презервативи с марката “Slayer”, за да може феновете им да “желязгат” и в леглото. Естествено, който и каквото да измисли, Kiss вече отдавна го продават. От плюшени играчки до телевизори, бандата знае как да мотивира феновете си да купуват. В заключение можем да кажем, че всеки има право да изкарва пари, както намери за добре. Както казах в началото, понятието “шоубизнес” съдържа в себе си значението на две думи. И групите не бива да бъдат обвинявани, че са “печалбари”, просто защото във време на световна рецесия искат да осребрят труда си по най-добрия начин. Те не ни задължават да правим нищо, защото ние сами можем да решим, дали искаме да им дадем парите си.


9. Има ли “война” между стари и млади банди?

Много пъти съм ставал свидетел на разгорещен спор – "Докога ще идват да свирят само 'дъртаци' в тази България?. Кога някой промоутър ще се сети да покани млада и актуална банда?". И някак сомоцелно се създава един измислен, основно по форумите, конфликт между нови и стари банди. Всъщност, ако трябва въобще да има някакво деление, то трябва да е на можещи и неможещи. Не на стари и млади. И ако погледнем кои са хедлайнъри на големите фестивали трудно ще открием група с история под 25 години. Нека обаче първо се върнем назад в златните години на рокендрола. Ще видим, че там седят имената на The Beatles, The Rolling Stones, Black Sabbath, Led Zeppelin, Pink Floyd и Deep Purple. Групи, които отдавна са легенди и са на един специален пиедестал. Истината е, че в днешно време вече няма как да се роди такова име. Причините са много – тогава бандите са били малко, сега са много. Тогава е имало някаква мистерия и обожание около тях. Хората са споделяли от уста на уста истории и новини, държали са плочите, със стойност на почти недвижима собственост, в ръцете си. Днес имаме интернет, разполагаме с всичката информация и снимки, но не сме заинтересовани да научим. Интересува ни само 'да-намерим-линк' към нещо за слушане. След което слушаме mp3-ки и даже не ни дреме каква е обложката на албума. Тогава е имало музика, сега е основно бизнес. Реално няма смисъл да се сравняват старите постижения с новите. Няма как каквато и нова банда да е, да успее дори бегло да се доближи до немислимите 15 години, през които е седял албума на Pink Floyd “The Dark Side of the Moon” (1973) в класацията на Billboard. Обичта и уважението към старите групи е от поне три поколения фенове. Пропорционално и броят на феновете им е много по-голям. Поради тази причина те винаги ще бъдат предпочитани от даден концертен промоутър, за събиране на голяма публика. От друга страна седи и по-опростената и лесна за възприемане и запяване музика. При цялото уважение към труда на банди, като Meshuggah, с техните осемструнни китари и математически аранжименти, но в момента в който отнякъде се чуе само част от “Smoke on the Water” или “Seek and Destroy”, и труда им рязко 'отива на кино'. Разбира се, има и друга гледна точка - тази на младото поколение. Времето е друго и музиката му е друга. Тя въобще не се изчерпва с Deep Purple и AC/DC и начините на изразяване се променят. Младите се дразнят, като им се каже, че по скоро вдигат шум отколкото да свирят. И че да го “играят” гледащи лошо не им помага много. Тънкия момент обаче е, да не се губи приемствеността между поколенията. Metallica са се учили от Black Sabbath, както сега Trivium посочват Metallica за основното си вдъхновение. При групите определено има битка за пазар/фенове, но “войната” между стари и нови банди я създават изкуствено феновете им. За да бъде преценено безпристрастно кое е добро и кое не, е необходимо съчетаването на много фактори. Равен старт в една среда и безмилостната проверка на времето. Представете си, ако в днешната музикална среда се появи банда като The Beatles. Дали ще бъде поне наполовина успешна спрямо преди? Може би частичните носители на техния дух – вече разпадналите се Oasis, донякъде дадоха отговор на този въпрос. При всички случаи младите групи трябва да се радват на музикалното разнообразие, с което разполагат днес. Отдавайки респект към постиженията на предишните поколения музиканти, учейки се от опита им, самите те имат шанс един ден да станат Големи. Останалото е в ръцете на феновете, които ако бъдат малко по-толерантни, и по-широко скроени, ще разберат, че музиката всъщност не е нито нова нито стара, няма дори и конкретен стил. Тя се дели на добра и лоша.


10. Вредят ли гей музикантите на имиджа на рок музиката?

Добре си спомням, когато през 1998-ма година, пред камерите на MTV, Rob Halford си призна, че е гей. Тогава той градеше самостоятелна кариера и това му смело признание беше изтълкувано двузначно. Част от феновете на хеви метъла си казаха: “Ей го, тоя педал, добре, че напусна Judas Priest да не ни е срам сега”. Други пък съзряха хитър трик за привличане на медийно внимание. В крайна сметка се оказа, че Rob е казал очевидната истина, която всички удобно са се правили, че не забелязват десетилетия назад. Като онази фраза, за слона в стаята, който всички се правят, че не виждат. До вчера той беше металният Бог, а днес се оказа гей и лицемерите не го пощадиха. С времето обаче Halford показа, че е метъл по призвание и затвори устата на всички. Но не с онова, което ви идва първосигнално наум. Още с връщането си през 2003 г. в Judas Priest, гей-признанието му сякаш спря да има значение. Всъщност, рок стилистиката има доста допирни точки с гей-имиджа. Всичките тези тесни кожени дрехи, катарами, капси и ботуши ги има и при едните и при другите. Реално, смелостта на Rob Halford помогна много и на други рок музиканти в тяхното разкриване, че са гейове. Той им отвори 'вратата' и показа, че вече времето е друго и стереотипите могат да бъдат разрушени. Никой обаче не очакваше точно Gaahl, от злите норвежци Gorgoroth, да се окаже на другия бряг. А той пък безкомпромисно даде обширно интервю за списание Rock Hard през зимата на 2008-ма година. На по-късен етап показа и снимка на младото си 19-годишно мъжко гадже. Назад във времето, своята гей ориентация през годините, разкриха и много други значими фигури в рок музиката. Клавиристът на Faith No More Roddy Bottum направи това още през 1993-та година, като малко преди това написа песента "Be Aggressive" от платинения “Angel Dust”. Тя описва правенето на орална любов на мъж, където припева е: “I Swallow, I Swallow…”. С навлизането в новия век хората някак станаха по-толерантни към различните, което предизвика вълна от признания. Chuck Panozzo от легендите Styx, много години кри своята сексуална ориентация от страх да не съсипе кариерата си, както и семейството си. Той си призна през 2001 г. когато стана на 53 г. Трудното беше за вокалиста и басист на King’s X Doug Pinnick да направи публично признание. През 90-те групата се асоциираше с християнската общност в Щатите и неговата гей ориентация щеше да им навреди много. Когато той си призна пред медиите, много от книжарниците и магазините с християнска насоченост, спряха да продават всичко свързано с името на групата. След това Doug Pinnick се отказа от християнството и стана агностик. От своя страна Michael Stipe от R.E.M. излезе публично през 2001 г. и каза, че никога не се е притеснявал, а и не е смятал за нужно да се обяснява на някой. На по-късен етап британската преса излезе с редица разкрития за иконата Pete Townshend от The Who, и неговите многократни “магарии” с мъже. Безспорно, най-известното име на рок икона с гей ориентация е това на Freddie Mercury от Queen. Там обаче огромния талант и влиянието на Freddie върху публиката напълно обезсмисли отбелязването на сексуалната му ориентация. Разбира се, както при мъжете, така и при жените има други сексуални предпочитания. Най-изявената личност в метъла е вокалистката на Otep, Otep Shamaya, която е открита защитничка на лесбийките. Всичко по-горе са факти и в заключение можем да кажем, че качеството на музиката няма нищо общо със сексуалната ориентация на артистите. Никой не е спрял да слуша Judas Priest или Queen. Просто в един момент музикантите махнаха тежкото бреме на това да се преструват и сега може да са още по-пълноценни. Нали, по дяволите, точно рок музиката е тази, която се дистанцира от повърхностни предразсъдъци и призовава към това да си различен? В крайна сметка на кой му пука - кой с кого си ляга? Музиката е Важното.


11. Ход на отчаяние ли са трибют бандите в България?

Модата увлича и това е ясно на всички. В последните години новото течение в родните рок среди е надпреварата, кой каква трибют банда да си направи. В световен мащаб това е стара практика, но там има строго обособени трибют групи, които 'работят' трибют банди. У нас обаче от привидно безобидното начинание прозира нож с две остриета, което малко банди съзнават. Лошата услуга, която си правят ще я видят в бъдещето. В България трибют бандите са два типа – свирещи кавъри на любимата си група от фенщина и такива, които искат да привлекат внимание върху себе си и да изкарат едни бързи 300 лв. Първите са наясно със себе си, докато вторите неусетно се завъртат в един порочен кръг. Понякога наистина успяват да привлекат вниманието върху уменията си с думите на публиката: “Хей, вижте този как свири рифовете на Dimebag/Schuldiner/Hammett...” И дотам. Остава убеждението – “Тези направиха страшен трибют на Slayer или Metallica”. Да, но често ти си оставаш един отличен интерпретатор на някой, без да имаш собствено лице. И после тази същата публика, като дойде на концерт на собствената ти банда, и вземе че се окаже, че те е бивало само в кавърите, какво правиш? Вкарал си си свиреп автогол. Всъщност, правенето на трибюти в България по скоро прилича на ход на отчаяние. Акумулира временното внимание на публиката, до момента, в който просто ще й писне. Нека обаче погледнем на кавърите, като на необходимото зло за израстването на една банда. Всички млади световни имена са минали през тях в началото. Това няма как да бъде прескочено. Идва обаче моментът, в които си достатъчно музикално грамотен, за да намериш своя начин на изразяване. Освен, ако не си някой като италианците Nanowar of Steel и нямаш за цел, кротка пародия с творчеството на Manowar. Или усещането на разни хора, които полу-нашега казват, че AC/DC и Motorhead имат една песен и 150 нейни кавъра в последните 30 години. Там обаче играта е друга. При тях тази формула се осребрява безотказно. В България обаче нещата са по-комплексни. Най-малкото, защото голяма част от клубовете притискат музикантите да свирят кавъри, което стимулира и създаването на трибют банди. Собственикът си прави хитра сметка, музиката на коя голяма банда би привлякла задължителните ултраси и хора, които ще оставят пари от консумация. За това и трибют бандите са на точно определени комерсиални имена. Въпросът, който всеки самоуважаващ се музикант трябва да си зададе е, дали ми е достатъчно това, че правя страшни кавъри? Ако отговорът е 'Да', значи всичко е наред. В другия случай това е отчаян вик за внимание към публиката. Реално обаче тя е тази, която определя правилата на играта. Иска кавъри – получава кавъри. Ама после бандата да не се чуди, защо никой не отразява авторските им песни. Темата За или Против родните трибют банди и тяхната полза или вреда е доста дълга и хлъзгава. Началото й се корени през 90-те, когато в България почти не идваха големи рок имена и хората бяха жадни за тяхната музика. Искаха си заместителите. Тогава всеки кавър буквално “вдигаше” публиката и беше задължителен. Сега обаче тези времена са в миналото. Ако днес една банда иска да я уважават заради собствената й музика, няма да допусне да споменават името й с “Онези, дето правят жестоки кавъри на Sеpultura, чуек”. Защото това с трибютите е кофти компромис със силно кръчмарски привкус. Без извинение. Защото, когато модата с трибют бандите свърши и клубовете, и бандите, ще останат с лош вкус в устата. И ще се чудят как да си върнат публиката, докато Odd Crew и Last Hope са на поредното си турне в Западна Европа. За да сме честни трябва да признаем, че българската авторска музика не се ползва с широката подкрепа на публиката. Точно това пък е ключът към мотивацията на родните банди – да направят такава, която да промени отношението към труда им.


12. Лесно ли е да бъдеш подгряваща група?

И преди, и сега, никога не е било лесно една банда да бъде подгряваща. Това обаче е единственият път нагоре, ако имат шанса и търпението да го дочакат. За никой не е тайна, че често подгряващите банди са третирани, като “обслужващи” или запълващи времето до самия хедлайнър. А често и публиката никак не им помага, като им демонстрира отегчението си. Музикантите от подгряващите групи сами си мъкнат оборудването, пътуват нагъчкани в некомфортен бус и ядат евтини сандвичи. Имат малко време за саундчек, свирят с отделна техника от основната банда и имат съвсем кратък сет. Преди години младите банди можеха да стиснат зъби и да са търпеливи, но сега вече тези турнета рядко си струват. Буквално се смазват от работа и репетиции, а често единственото, което получават е само малко опит и моментна енергия от сцената. Преди години в световен мащаб музикалните компании плащаха на конкретни мениджъри, за да взимат техните банди на турнета с голямо име. Преговорите вече се консултират между агенти, промоутъри и мениджъри, а не хедлайнърите сами да посочват кой искат да вземат на турнето си. Всичко трябва да е бизнес обосновано подбирайки банди, които имат някаква фенска маса в съответната част на света, през която ще мине турнето. В интервю за 'Фрактура' As I Lay Dying ми признаха как лейбъла им е платил 75 хил. долара, за да свирят на пътуващия фестивал "Ozzfest" през 2005 г. Причината да си плащат е, че и самите групи и лейбълите определят това, като инвестиция в бъдещето. Неприятното вече е, че с нелегалния даунлоуд тази инвестиция се обезсмисли. Хилядите хора, които са ги видели просто ще се приберат вкъщи и ще си свалят албумите, а няма да си ги купят и да се върнат парите на лейбъла. Единственото, което феновете често си взимат е част от мърчъндайза на подгряващите, което може да е крайно обезкуражаващо понякога. Да продаваш фланелки, лепенки и шапки - вместо музиката си. Другото неприятно е, че хедлайнърът не позволява на подгряващите да им “вземат” шоуто със саунд и осветление. Съпорт бандите са принудени да свирят с по-тих и 'насран' звук. И не защото не могат, а защото не им се позволява да е друго. Върховият момент на шоуто е основното име. Историята помни много случаи в директни пререкания между групи на общо турне. Един от тях е от 1990-та година, когато Sodom взимат набиращите тогава популярност Sepultura. Немците ги цакат всяка вечер със звука, на което Max Cavalera решава да протестира по свой си начин и не се къпе повече от месец. Бразилски стил на отмъщение. След излизането на албума “Arise” през 91-ва нещата се обръщат и на следващото им турне Sepultura си им го връщат, на вече подгряващите ги Sodom. Тук ще вметна и думите на Schmier от Destruction, който в едно мое интервю с него каза, че е научил никога да не се ебаваш с подгряващите те банди, защото не се знае утре колко големи може да станат те. И да ти вгорчат живота. Бизнесът има свои правила и няма никаква милост към не-актуалните имена на пазара. Конкретен пример е как солидна стара банда с добри постижения, като SepticFlesh, трябваше лично да си плаща, за да е подгряваща на турнето на As I Lay Dying и Amon Amarth. В България родните банди адски рядко взимат и стотинка, за да са съпорт на голямо западно име. Родните промоутъри им казват, че ако “много знаят” има желаещи колкото искаш. Съвсем друга тема е как отмяната на участието на Everlast на “Spirit of Burgas 2010”, изпрати Уикеда на негово място на голямата сцена и ползвайки основното оборудване. И тогава се видя, че в еднаква среда, техника и саунд имаме имена, които звучат както трябва. В заключение можем да кажем, че навсякъде по света подгряващите групи са в крайно неизгодна позиция. И те сами трябва да решат за себе си дали и докога си заслужава. Уважението обаче е за тях, защото само те си знаят какво им струва. Разочарованието и кривата равносметка е страшно нещо, но има и музиканти, които правилно схващат фразата “Струва ни, но си струва”.


13. Защо старите банди не се отказват и с каква цел се прави “reunion”?

На всеки един от нас поне веднъж му се е искало, някоя от любимите му групи да се разпадне, вместо да продължава да се “излага”. Въпросът обаче е, какво точно разбираме под “излага” и доколко е меродавно мнението ни? Най-глупaвото и клиширано твърдение на някои от старите фенове на Metallica е, че групата "вече-не-била-ставала” след 91-ва година. Това, че те решиха да променят отделни елементи в музиката и имиджа си определено не значи това. Metallica просто опитаха различен подход в трудния за метъла период през 90-те. Дали успяха или не, вече няма значение, но фактите сочат, че в последните години те винаги са в Топ 10 на най-успешните световни рок турнета. Това е показателно, че тяхното време за оттегляне въобще не е дошло. Всъщност, стиловата/имиджова промяна е нож с две остриета. От една страна можеш да разочароваш феновете си, но от друга можеш да спечелиш и много нови. В случая с Metallica това направиха песни, като “Nothing Else Matters” и “The Unforgiven”, които накараха старите им фенове с погнуса да ги обявят за комерсиални, но от друга страна им спечелиха нови милиони фенове. На всички ни е ясно, че музикантите остаряват и няма как да звучат/изглеждат, както в началото на кариерата си. Вече няма как Ian Gillan (Deep Purple) и David Coverdale (Whitesnake) да пеят, както са го правили в най-силните си години. Някой ще каже - нека тогава се оттеглят с достойнство. И ще бъде прав, но съществения елемент е, че тези хора само това могат да правят. Живеят и печелят заслужено милиони от музиката си. Малцина са тези, които ще предпочетат тихата градина пред пълната зала и енергията, която носи тълпата крещейки името им. Това е опияняващ заряд, за който си заслужава да живееш. The Rolling Stones, AC/DC, Deep Purple и другите от старата школа ще свирят, докато могат да издържат физически. Естествено част от “играта” са и мениджърските трикове с разпадане и огромно прощално турне/албум. Питайте Scorpions, те най-добре знаят. Другият хитър продуцентски финт за привличането на вниманието е даден “дългоочакван” реюниън, където самата дума мирише на пари от километри. За пример ще дам епохалния концерт на Led Zeppelin през 2007 г. в лондонската зала O2. Присъствали са 16 хил. души при заявки от 20 млн. желаещи да закупят билет за събитието. Уважението към Led Zeppelin обаче остава, защото те не злоупотребиха с феновете си и не направи последвало турне “поради огромния фенски интерес”. Просто това беше очевиден продуцентски натиск, който целеше да захрани конкретни банкови сметки. Едва ли някой се заблуждава, че събирането на Black Sabbath с Ozzy за албум е някак случайно. Далновидната Sharon просто съзря подходящия момент. Това обаче едва ли щеше да стане, ако Гласът Ronnie James Dio не си беше отишъл внезапно. Естествено, има и банди като Pink Floyd, които преди време твърдо отказаха 200 млн. долара, за да се съберат за турне в Щатите. Метъл феновете пък са разделени в мнението си, дали трябва да има реюниън на Pantera с китарист Zakk Wylde. Засега обаче това е невъзможно, защото Vinnie Paul мрази Anselmo и в червата си, заради всичките глупости, които той изприказва по медиите за покойния му брат Dimebag. В заключение можем да кажем, че докато дадена банда/артист събира достатъчно хора по концертите си няма да се откаже. Иначе с възрастта на всеки един музикант му идва желание за промяна, защото всеки творец иска да се развива. Феновете обаче са най-важния коректив и това принуди Metallica отново да облекат елеците и да се направят, че 90-те за тях сякаш не са съществували. Други като AC/DC пък знаят, че давайки на хората това, което очакват, всички ще бъдат щастливи. Както и всичко знаем, че Lemmy от Motorhead ще умре на сцената. За нас, феновете, е щастие че тези банди са все още сред нас и са активни. Защото когато дойде време да слязат от сцената, с тях ще си отиде една цяла епоха на рокендрола. А относно някои реюниъни, в повечето случаи е по-добре да ги няма, за да се запази магията жива.


14. Защо от дадени региони по света така и не се появи голямо рок име?

Вероятно сте се питали, защо от някои региони по света така и не се появи някое световно-значимо рок име? Говорим за Голямо име, ясно акцентирайки върху разликата между талант и комерсиален успех, което да го знаят по цял свят и хора, които не се интересуват точно от рок музика. Истината е, че Западният свят монополизира пазара, диктувайки правилата и грам не го вълнуват тези от “периферията”. Той поставя задължителната рамка с езика, дали си екзотично-интересен на англо/испано-говорящата публика или какви пари може да се изкара от хората в твоя регион. Западът третира музиката като бизнес продукт, а в много от “бедните” региони тя е само хоби. В този смисъл бразилците Sepultura са изключителен феномен, които с Макс Кавалера имаха някакъв реален шанс да станат големи. Поне доколкото позволяваше музиката им. В края на 80-те те бяха в правилния момент, на правилното място в Щатите на малко турне със Sacred Reich. Там ги видя бъдещата им мениджърка, а впоследствие съпруга на Макс – Глория, заради която се и разделиха през 97-ма с него. В момента от цяла Латинска Америка можем да се сетим за Angra и Krisiun, които обаче никак не успяват да влязат в графата “големи”. Сещам се за една изключително точна фраза на Леми от Motorhead - “It’s All About Timing” (Да си на правилното място и време), която казва всичко. В средата на 80-те в бившия СССР течеше перестройка, която накара Запада да се поинтересува от нещата, които се случват там. В онзи момент света научи за Ария и Круиз, чийто албуми бяха издадени и от западни лейбъли, като вторите дори подписаха с гиганта Warner Bros. през 88-ма година. Само за 2-3 години екзотичния интерес “Вижте какво се случва зад Желязната завеса” си замина и руските банди кротко си се прибраха у дома. И реално са си екстра, защото техния пазар е необятен. Всъщност, културното наследство на една държава, нейните традиции и народопсихологията й са в основата рок музиката да се развива там. Нещо, което се оказа несъвместимо с някои големи колонизатори в миналото, като Испания, Португалия и Италия. Докато във Великобритания се появиха The Rolling Stones, Black Sabbath и The Beatles, а в Германия Scorpions и Rammstein. За изненада Франция така и не успя да си “произведе” световно рок име. Едва в последните пет години Gojira тръгнаха нагоре, с което се превърнаха в “локомотив”, който сега тегли цялата им сцена. Самите Gojira определят “изолацията” на Франция с това, че са прекалени националисти и пеят на френски, което не им дава особен шанс навън. По-интересното обаче е какво се случва в бившите соц-държави. 24 години след падането на комунизма от нашия регион така и не излезе нищо голямо. Единствено Полша успя да изкара повече банди от другите на западната сцена и то благодарение на Vader. Те имаха шанса да подпишат с британския лейбъл Earache през 91-ва година, да направят турне в Щатите и да ги пускат по MTV. Те отвориха вратите за Behemoth и Decapitated, които започнаха да обикалят света. Балканските държави обаче останахме някак в нищото. И то не защото нямаме кадърни музиканти, а защото Запада си има достатъчно и просто не го интересува какво се случва тук. Проблемът е, че вместо да използваме автентичния си фолклор, който ни различава, ние се стремим да приличаме на тях и в повечето случай сме просто едно непродаваемо “копие”. Истината е, че музиката е директно свързана с икономическото и социално състояние на съответната държава. Изкуството има нужда от подкрепа на локално държавно ниво. Другото е, че дори привидно да нямат много обща връзка, музиката е зависима от политиката. Най-простия пример е конкурса Евровизия. Кадърни музиканти има по цял свят, но какво от това, биха казали цинично големите западни продуценти. Истината е всеки да намери своя облик, да работи много и да се надява, че ще е на правилното място в правилния момент. Бедните държави сме гледани, като обслужващ персонал и ние сякаш приемаме това. И докато се държим така, ще ни третират така. Реално само времето ще покаже дали настоящото наложено статукво на Запада някога ще се промени.