Васко Катинчаров за 25-годишния юбилей на "Фрактура", фенските представи, психичното здраве и новите медийни похвати

   Във времена, в които традиционните медийни похвати биват изместени под натиска на дигиталната трансформация и навлизането на социалните мрежи в нашето ежедневие, да водиш предаване в българския телевизионен ефир не е никак лесна задача. Особено когато го правиш в продължение на четвърт век.

   Пример за такъв тип издръжливост е аудио-визуалният касапин Васко Катинчаров и предаването му "Фрактура", което играе ключова роля в оформянето и поддържането на рок и метъл обществоточе в България.

   По повод 25-годишния юбилей на предаването му, от WeRock.bg, се свързахме с Васко, за да си поговорим за еволюцията на "Фрактура" през този четвърт век, както и да обсъдим редица интересни теми като начинът, по който рок и метъл субкултурата у нас се адаптира към съвременния свят, разликите между поколенията, които израснаха с тази музика, фенските представи, психичното здраве и развитието на медийната среда в наши дни.

   Житейския и професионален опит и историите, които Васко Катинчаров сподели, може да прочетете в интервюто по-долу.

Как успя да се пребориш "Фрактура" да остане на екран за такъв период? 25 години никак не са малко.
Ако ти кажа, че е било лесно, ще излъжа. Ако кажа, че е било еди-си-колко трудно и предраматизирам, пак ще излъжа. В чисто професионален план, винаги съм гледал на това, което правя, като на маратон. Аз съм маратонец и никога не съм бил в бързата лява лента - да си в праймтайма, или да кажем, в някоя от трите национални телевизии. Преди време това ми беше предложено - "Фрактура" да е в различен, по-комерсиален формат, но предпочетох да не го правя. Някой може би биха казали, че е "глупост" от гледна точка на това, че правя нещо, в което много хора не виждат смисъл. Под глупост имам предвид "Станал си на 40 години. Защо все още се занимаваш с това?". Професионалните музиканти го чуват, а какво остава за специализирано предаване в такава ниша. Онази мисъл на Конфуций, че когато правиш нещо, което обичаш, всъщност не работиш, до голяма степен важи за мен. Въпреки, че срещам доста трудности, обичам това, което правя. Не наричам нещата проблеми, а препятствия. Имаше такива, продължава да има и занапред също ще има. Това няма да ме спре, стига вътрешно да съм мотивиран и да съм здрав. Успях да го докарам дотук, защото обичам това, което правя.

Какво ти коства този маратон?
В личен план съм направил много жертви. Имал съм усложнения във взаимоотношенията си с други хора заради това, че понякога ми се е налагало да приоритизирам "Фрактура". Преди много години, баща ми каза нещо, което важи и за всичко друго в живота - "Струваше ми, но си струваше". Налагало ми се е с много неща да направя компромис, но смятам, че всяко едно от тях си е струвало да бъде направено по този начин. Аз си плащам цената, тъй като до голяма степен препокрих личния с професионалния си живот. Когато се видя с познати, тъй като с приятели не обсъждам тази тема, започват да ме разпитват "Виждал ли си се с този музикант? Що за човек е?" и други неща, които на тях са им интересни. Това е част от професионалния ми живот и вместо да си говорим за лични неща, обръщаме разговора в тази посока. До голяма степен, за съжаление ходя на концерти по професионални причини. Същото е и за пицаря, който не обича да яде пици. Това не означава, че не обичам да ходя по концерти, но много добре си ги подбирам. Ходя и на концерти от различни жанрове, които да ми донесат другото усещане, което рок и метъл концертите не могат.

Светът е бил много по-различен когато си започнал да правиш "Фрактура". Как би описал еволюцията на предаването от гледна точка на динамичното развитие на технологиите и навлизането на социалните мрежи и онлайн платформите в ежедневието ни?
Интернет промени правилата на играта. Всеки, който не се съобразява с него, рано или късно пада от влака. От друга страна има някои основни неща, които са важни. Такова, например, е правилното отношение. Независимо по какъв канал стигаш до хората, трябва да комуникираш с тях по точния начин. Да не се подиграваш на зрителите като им даваш банани, които са страхотни отвън, но отвътре са изгнили. Трябва да внимаваш какво и как даваш на аудиторията си. Интернет донесе безкрайни възможности за всички и същевременно не обещава нищо на никого. От една страна имаш всичко, но от друга нямаш нищо. Всички разполагате с една платформа и зависи за какво ще я използвате. При дигиталните медии и особено социалните мрежи, в които всеки стана "сам съм си рекърдс", хората има своето си мнение. Затова я има шегата, че експерт е този, с чиято позиция си съгласен. Интернет е нож с две остриета. Той е като всяко едно лекарство - всичко е в дозата, как ще я приемеш и за какво. С ножа можеш да направиш вкусно ядене, да издялкаш фигурка от дърво за някое дете и същевременно можеш да убиеш някого. Всяка технология е толкова добра, колкото е целта, за която я използваш.

Всичко зависи от ръцете, които държат инструмента.
Така е. Имаш хляба и ножа и зависи за какво ще ги използваш. Старая се да съм някъде по средата. От една страна, по очевидни причини, предаването е само по "Диема". Искам цялото внимание да бъде насочено там. Хората бързо губят интерес към леснодостъпните неща. Излиза нов албум, който се качва в "Spotify" или "YouTube" и си седи там. Можеш да го чуеш след седмица-две или месец. Времето си минава. Потокът от новини го избутва нанякъде.

А и хората с времето се променят. Това, което би им харесало днес, но са го отложили, след известно време може да не им допадне.
Точно така. Ние сме живи организми и във всеки един момент, всяка една сутрин, ние сме различни хора. Генерално не, но в зависимост от това какво ще ти се случи и в каква посока са ти насочени мислите, ти се превръщаш във вариация на себе си. Затова се старая да намирам баланса. Пределно е ясно, че бъдещето е в Интернет, но това не означава, че този сценарий е на сто процента хубав. Филтърът започна да се губи. Ще дам пример, но той важи и за много други неща... Бях правил интервю с Whitfield Crane от UGLY KID JOE. Той обясни, че едно време, в началото на 90-те, процентът от групи, които са минавали филтъра на музикалните компании е бил 4%. Затова, като се замислиш, през 90-те, всички групи можеха да свирят. В днешно време ако трябваше музикалните компании да филтрират бандите по същия начин на изразяване, свирене, имидж и т.н., те биха намалели драстично. Хубаво е, че разполагаме с възможността сами да си качваме музиката в Интернет и хората да я чуват, но именно поради тази причина качеството се влоши. Филтъра до голяма степен го няма, като това се случва и в политически план. Фалшивите новини дойдоха в момента, в който се изпусна контролът върху Интернет. Вече е трудно да различиш истинската от фалшивата. Аз самия се старая добре да преценявам. Има моменти, в които излиза истинска новина, която звучи шантаво и трябва да я проверя от поне 2-3 източника. Масата хора не подлагат на съмнение информацията, която им се предоставя. Виждат това, което им харесва да видят и го смятат за истина.

Рефлектирайки върху четвърт века, който имаш зад гърба си в родния телевизионен ефир, какви са наблюденията ти върху рок и метъл обществото у нас и начинът, по който тази субкултура се адаптира към съвременния свят?
В сравнение с хората на Запад, тези тук не се промениха толкова бързо. Ще дам пример с фестивалите. За феновете това е място, на което могат да си изкарат весело в рамките на 3-4 дни и да видят банди, които досега не са гледали. Тук говорим за шарените фестивали, на които могат да свирят KINGS OF LEON, THE HIVES, KAISER CHIEFS и същевременно MESHUGGAH или BEHEMOTH. Посетителите могат да се насладят на това, което им харесва, по отделните сцени. Има разнообразие, което за мен е като шведска маса. Ако обичаш дадено ястие - хапваш го, но трябва ли само от него да опиташ? Пробвай всичко и прецени кое ти харесва. От друга страна, при нас в България, нещата са доста по-закостенели. Все още смятаме, че фестивал е събитие с осем до десет еднакво звучащи рок или метъл групи. Къде е новото, къде е различното? За да достигне дадено мероприятие до по-широка публика то има нужда от разнообразие. При нас има много голямо значение какъв ще бъде хедлайнърът. Нужно е голямо име, след което можеш да сложиш каквото пожелаеш. Хората у нас все още ходят на големи концерти основно заради името. Няма особено значение къде ще бъде. Дали WHITESNAKE ще свирят в Шабла, София или Благоевград, разликата в посетителите ще бъде малка. Ние обичаме конкретни имена. Това е свързано с историята назад. Имам конкретна теория - тези банди не са идвали когато е трябвало да дойдат. Родителите ни, които тогава са били млади, са искали да ги видят. С времето са предали тази музика вкъщи от поколение на поколение. Децата им са отраснали с нея, внуците им също. Събират се три поколения, които слушат тази музика в домашна среда.

Как се промени връзката между тези поколения през годините?
В днешно време се получава голяма дупка между поколенията. Родителите са оставили децата си да формират музикалните си предпочитания от "YouTube". С цел да не ги занимават им пускат телевизора или някакво онлайн видео, пускат им музика от "Spotify" и по този начин децата се самообразоват. Например, в "TikTok" слушат клипчета по 15 секунди и евентуално стигат до песента. Младите поколения в днешно време имат много по-лоша музикална култура. Не само музикална, а и за много други неща, защото родителите са улисани в стреса от ежедневието си. Не обвинявам никого за това. Нещата са такива каквито са. Голяма част от младото поколение слуша това, което е модерно за деня. Не си задава въпроса "Защо е станало такова?" или "Каква стойност носи?".

Друг феномен, до който съм забелязал, че тези явления са довели, е залезът на албумите. Хората сякаш се концентрират върху отделни сингли и много малка част от тях слушат целия албум от начало до край.
Да, това е тенденция, която все повече ще се засилва. Все по-кратки форми, части от парчета... Отнякъде стига някаква музика до младите хора. Както казах, нещата са такива, каквито са. Въпросът е, че всеки родител има важната задача да изгради добри морал и житейска философия у детето си, за да заложи този фундамент, върху който детето ще открие неговото си. Никой не е казал, че то трябва да слуша рок или метъл, но е нужно да има сетивата и усета да открие музиката, която му дава нещо и го кара да се чувства добре. Да не е, да кажем, поп-фолкът. Нямам нищо против него. Просто не ми влиза в полезрението и го неглижирам. Не съм от противниците му, които обясняват, че чалгата не струва, защото това е елементарно мислене. Създай нещо, което си струва и го съпостави с друго. Представи си, че влизаш в магазин. Направи така, че твоята стока да е добра, за да може хората да ѝ обърнат внимание, вместо да обясняваш, че другото е лошо. Никой няма полза да гради нещо, подигравайки се или сочейки друго, защото накрая всички са губещи. Времето на целите албуми, за съжаление, си отива. Не искам да съдя новите поколения, защото звучи "Младите това, младите онова...". Нравите, времето, разбиранията и новите герои са други. Обществото е различно. Съвсем друг въпрос е дали е добро или лошо. Важното е да има творци, които да правят музика от сърцето си. Останалото е подробности от пейзажа.

 

 

Една от най-ярките черти на рок и метъл обществото по света е изграденият контраобраз спрямо мейнстрийм теченията. Това, от своя страна, създаде един вътрешен елитизъм, при който някои фенове "зачеркват" дадена група, защото не е достатъчно тру понеже е комерсиална. По този начин поставят уж широкоскроения жанр обратно в тясна рамка. На какво се дължи този "метълски парадокс" според теб?
Това е интересен въпрос. Преди години гледах филм, в който един полицай под прикритие беше внедрен в наркомрежа. Стана близък с този, който трябваше на по-късен етап да обвини в конкретни престъпления. Не си спомням как се казваше филмът. Всяка неделя този наркобос правеше голямо барбекю, на което събираше всички хора от квартала. Полицаят под прикритие започна да му симпатизира и в един момент го попита защо прави цялото това нещо. Той му отговори, че хората имат нужда да бъдат част от нещо и затова го харесват - защото той им дава това нещо. В случая, връзката с това, което ме попита е, че меломаните имат нужда от своите общности. Без значение дали това е фенклубът на IRON MAIDEN, METALLICA или някоя тру блек метъл банда. Той ги унифицира и те се събират на база интересите си. Взаимно си влияят едни на други. Едни са лидери на мнението, а други повече попиват. Хората обичат да се дефинират. Ние сме метъли, вие сте дискари, ония са пънкари, тия чалгари и т.н. Обичаме да се събираме в такива общности, но и да се делим на "ние" и "вие" - добри и лоши, праведни и неправедни и т.н. Хората се събират по интереси и пазят територията си.

Освен елитизма, какви други парадоксални явления наблюдаваш в тази субкултура?
Естетиката на днешната музика до голяма степен се превърна в мода. Кание Уест, който вече се казва Ие, Ким Кардашиян и други популярни личности от холивудското съсловие носят фланелки на CRADLE OF FILTH, BURZUM и други провокативни банди. Вероятно тениските просто им харесват и те не знаят какви са тези групи. Самият факт, че бранд като „H&M“ пуска дрехи на NIRVANA, METALLICA и други групи, показва, че в един момент всичко се оказва мода. Прави впечатление, че дори метъл обществото все повече залита в тази посока. Вземи например LORNA SHORE, чието лого е като на блек метъл банда. Търси се провокацията или нещо, което да предизвика интерес и да създаде вайръл елемента. Наблюдавам го и при завръщането на елеците, в което няма лошо. Но виждаш елеци „Калвин Клайн“, на чиито гръб има нашивка на SODOM. Говорейки за световната култура, да погледнем и фестивалите, които лека-полека се дефинират. Един приятел казва, че "Hellfest" се превърна в "Disneyland" за метъли. Това е световен фестивал, но там има банди, които са хипстърски до голяма степен. От друга страна имаш "Wacken", който дава на хората самото усещане, че са част от тази общност. Ще спят на земята, ще ги вали дъжд, а след пет минути ще бъде 40 градуса и т.н. Все още улавят тази атмосфера въпреки, че са комерсиален фестивал за стотици хиляди души. Има от всичко за всички и от там нататък човек преценя как ще се дефинира. Светът върви напред и е хубаво да не губиш фокуса си. Да не съдиш елементарно кой е тру и кой не. Всичко е в ума ти - разбиранията, усещанията... Носиш енциклопедията в главата си.

Има ли сред рок и метъл музикантите сблъсък между поколенията, при който по-новите разнообразяват с влияния от други стилове, докато старите залагат на по-традиционното звучене?
Между музикантите и групите, в които свирят, сблъсък няма. Той е само и единствено сред почитателите им, които решават, че едните ги кефят, а другите не. Феновете си преценяват и започват да коментират благодарение на социалните мрежи, които им дадоха платформа за това нещо. Опитват се да създават конфликти между групите, вадейки изказванията им от оригиналния им контекст. Музикантите си гледат бизнеса. Говорейки от първо лице, това, което ми е направило впечатление, е че някои от по-старите банди не знаят много от съвременните имена. Давам им пример с някоя група и те казват "Ние не сме ги чували". Има схващане, че голяма част от бандите са приятели. Виждат се само по фестивалите. Те не са приятели. Всеки се бори за парче от баницата. Тази баница са хората, които ходят на концерти. От това се интересуват. Гледат какви са тенденциите. Голяма част от по-старите музиканти не харесват "TikTok", но си правят профили там, защото времето ги задължава. "Master of Puppets" на METALLICA беше включена в "Stranger Things" и това им направи страшна услуга. Достигна до хора, които са чували METALLICA само като име. Едно време, когато да приемем, че е имало хора, за които METALLICA бяха трю през 80-те, това нямаше да се случи, защото "ние сме трю и не го играем този мач". Днес, обаче, където можеш да попаднеш, всичко е добре дошло. Възможност е да достигнеш до повече хора. Всеки вече е загърбил нещата от сорта на "Това не е редно" и "Кой какво ще си помисли...". Те гонят аудитория. Във времена, в които продажбите вече не са определящ фактор, ти трябва да достигнеш до хората и да се презентираш. Да покажеш, че си жив и правиш нещо, за да може те после да дойдат на концертите ти или да си купят мърчъндайз, защото това е другото сериозно перо. Поради тези причини, не музикантите, а феновете са тези, които се делят и създават конфликти помежду си. Кой албум става, кой не... Това е субективно. Младите банди искат да са като старите. Да живеят техния живот - да летят със самолети, да бъдат на стадиони. Тези неща стават все по-трудни.

Има ли млади банди, които могат да влязат в образа на истински хедлайнъри?
Много малко са групите, които ще успеят да стигнат до хедлайн сетове. В момента най-голямото и сравнително младо име от тези, които имат сериозен потенциал един да бъдат много голям хедлайнър, са BRING ME THE HORIZON. Има и други, които вървят по техните стъпки, но в един момент BMTH стигнаха до точката, в която си казаха "Трябва да правим по-мелодични песни, за да можем да имаме сет за "Brutal Assault", за "Hellfest" и за "Coachella", но и да бъдем адекватни". Правилно се позиционираха и подписаха със "Sony". В последните три албума се вижда как летят нагоре. Младите банди започнаха да смесват все повече стилове, защото музиката трябва да върви напред. Ако всичко беше измислено с хард рока и приключило там, нямаше да има траш метъл, дет метъл и всичките останали разклонения. Трябва да се върви напред и затова започнаха да се смесват всичките тези стилове, за да се види докъде може да се стигне. Признавам си, че на моменти LORNA SHORE ми идват малко в повече, защото при тях има една демонстрация на "Вижте колко можем да свирим", което според мен на моменти не е необходимо. Но те са артистите. Те са творците, които преценяват какво да създадат. Аз, като слушател, имам правото да си кажа "Да пичове, окей сте, но не сте моята група. Не сме на една честота". Понеже в момента с теб слушаме NIRVANA, тази песен винаги ще е по-популярна от която и да е песен на LORNA SHORE, защото е по-простичка и носи по-лесносмилаемо послание. Това е като с татуировките. Веднъж питах барабаниста на KADINJA защо хората започнаха да си правят татуировки по врата и лицето. Той отговори, че всичко останало вече е изрисувано. Стигаш до едно ниво, при което си казваш "Дай да видим дали след този предел има нещо". Затова и младите групи експериментират толкова - да видят докъде е пределът на предела.

По-рано в разговора ни спомена, че до голяма степен си препокрил личния с професионалния си живот. Случвало ли ти се е да попадаш в ситуации, в които феновете на дадена банда се обръщат към теб с по-странни молби по отношение на срещите ти с любимите им музиканти?
Все по-рядко. Хората, които контактуват с мен се понаучиха. Казал съм им, че отивам в контекста на професионалните отношения. Не мога да отида и да поискам две дузини автографи. Времето ми по този начин би олекнало. Не отивам там в образа на фен. Може в някои случаи да харесвам съответната група или артист, но за да имам тежест пред тях, не е редно да го погледна в очите и да вижда фенския ентусиазъм в тях. Те усещат когато отидеш при тях като фен, а не като професионалист, който се опитва да извади от тях интересна история. Винаги съм се стремял именно към това. Не се интересувам кога ще излезе новият им албум, а от това какво са научили по пътя на неговото създаване. Старая се да достигна до примера, който могат да дадат с поведението си и житейския опит, който имат. Имаше един човек, който искаше да говоря с Tarja Turunen да кръсти дъщеря му. Беше решил, че с нея сме приятели, тъй като виждал снимките от всичките ни 8-10 интервюта. Отвърнах му, че тези кадри са вследствие на разговорите, които сме имали преди тях и доброто усещане помежду ни. Но ние си оставаме професионалисти в собствените си сфери. Това, че сме се посмели и сме се прегърнали е в рамките на 15-те минути, в които сме се видели. Друг такъв пример е скорошният концерт на HOLLYWOOD VAMPIRES. Един човек ме помоли да му взема автограф от Johnny Depp. Него го видях единствено на сцената. По презумпция се очаква, че трябва да се срещна с него, но когато мениджмънтът му сложи рестрикции по отношение на интервютата, продължаваме напред. Аз съм професионалист в това, което правя и се държа като такъв.

Защо, според теб, при някои фенове се наблюдава разминаване между емоционалните им представи за любимата им група и нейната реална пазарна стойност?
За това нещо може би трябва да попиташ и някой фен. Не че аз не съм, но съм обременен и го усещам по различен начин. Трудът на музикантите и изкуството, което създават, си имат цена. На групите им се плаща да дойдат и да свирят. Всяко нещо, както ти каза, има пазарна стойност. Дадена група събира толкова публика, колкото ѝ е потенциалът в съответния момент, а не колкото фенът си мисли, че заслужава или трябва да събере в представите му. Виждал съм турнета, които минават през цяла Европа. В афиша си имат две банди, които са ко-хедлайнъри. В едната част на Европа едното име е отгоре, а в другата - второто. Макар и да са хедлайнъри, на един и същ плакат за Западна и Източна Европа, имената са разменени. Големината на шрифта е един и същ, но местата им се разменят. Това е показателно, че пазарната стойност на съответната банда в дадени части на Европа е по-висока, отколкото в други. Феновете го гледат от тяхната си гледна точка. За тях това е най-важната група. Да вземем за пример Tarja Turunen и NIGHTWISH. За едни Tarja има по-висока стойност, а за други - NIGHTWISH. Въпросът е, че NIGHTWISH струват няколко пъти повече от Tarja. Или пък DESTRUCTION. Един техен почитател ще ги смята за най-важната банда. И ще бъде в правото си. Същевременно METALLICA струват много повече от тях. Него това не го интересува, защото DESTRUCTION са супер яки и заслужават да свирят на стадион "Васил Левски". Вероятно в неговата глава е така. Всичко е до собствените ни схващания и разбирания. Представи си един гардероб. На отделните рафтове всеки си е сложил нещо, което на него му харесва или му е любимо. Това са си неговите неща и той е прав за себе си, но пазарът казва друго. Когато хората съумеят да се замислят, че има неща, които не разбират, допускат, че е възможно да не са прави. Да не обясняват, че на клубен концерт е имало триста човека, а в "Арена Армеец" са се събрали десет хиляди, които гледат дадената група там за пореден път. Те са там, защото съзнателно са бръкнали в джоба си, за да им бъде дадена съответна емоция, която да ги зареди. При организирането на концерти се взимат предвид редица фактори, съгласно които събитията се провеждат на определени места. Личното мнение не е факт. Това е подобно на човек, който кара Опел и обяснява, че другият, който има Мерцедес, не разбира и излишно си е дал парите. Колата е без значение. Усещането е важното.

Нека засегнем една по-различна тема. Част от най-важните каузи днес е тази за психичното здраве. Какви са наблюденията ти спрямо начина, по който се вписва в дневния ред на съвременното общество?
Това е една изключително важна тема. Винаги е била. Едно време при нас се смяташе, че човек, който изпадне в психическа нестабилност, трябва просто да се стегне. За тогавашните ни схващания депресията не беше болест. А тя всъщност е една много, много сериозна болест. В състояние е да те смаже, да лиши живота ти от смисъл, скапвайки живота и на близките ти. Способна е да развали средата, в която живееш и да те превърне в косъма, който е паднал в супата. Колкото и да се правиш, че го няма, той е там. Депресията и другите психични състояния са навсякъде около нас. Никой не е застрахован и все повече млади хора са засегнати от тях. Тийнейджъри, на които не им се живее, защото не виждат смисъл. До голяма степен върху това влияят и социалните мрежи. Преди време имах разговор с близка приятелка, която е с наднормено тегло. В един момент спря да бъде активна в социалните мрежи. Поинтересувах се какво се случва с нея и тя отвърна, че хората около нея качват снимки по бански и се забавляват. Разказа ми, че подсъзнателно се сравнява с тях и въпреки хормоналния ѝ проблем, това я кара да се чувства лошо. Няма как да бъде като тях и това я удря като бумеранг, който я депресира. Социалните мрежи са инструмент, който използваме, за да се мерим с други хора и това се обърна срещу нас. Вместо да споделяме изживявания, ние се стараем да демонстрираме колко хубав живот живеем. Истински щастливите хора и тези с възможностите не ползват социални мрежи. Те си живеят живота.

Какво е положението сред музикантите?
Музикантите са в тежка ситуация, защото от тях непрекъснато се изисква нещо. Хората казват "Погледни го Chris Cornell - милионер. Има страхотен живот. Chester Bennington и той". Тези хора имат всичко, но в същото време никой не знае какво им е в главите. Непрекъснато са под стрес, че някой иска нещо от тях. Излиза навън - чакат го за автографи. Отива да вечеря - искат да се снимат с него. Нямат никакво лично пространство. Индустрията му казва "Ти трябва непрекъснато да си здрав и да изкарваш пари, защото си подписал договор. Ще пишеш автобиография, ще ходиш насам-натам...". В един момент те спират да живеят и стават собственост на музикалните компании и очакванията на феновете. Единственото, което могат да правят, е да търсят спасение в наркотици, алкохол или други състояния. Така, в един момент получават бърнаут. Виж самия James Hetfield. В един момент му изпушва главата, защото всички погледи са вперени в него. Той затова няма акаунти в социалните мрежи. Преди няколко месеца от лагера на METALLICA казаха, че единствените официални неща за James са тези, който произлизат от социалните им мрежи и всичко останало е фейк. Намерил е работещ вариант, който може да си позволи. Това е страшен бич на днешното общество - очакванията, напрежението... Johnny Depp като беше тук не можеше да излезе някъде и да се разходи без на всяка стъпка да го спрат за нещо. Joe Perry е опитал да излезе от хотела си, но не е успял, защото трябва да се снима с хората, да им даде автограф. От един момент нататък спираш да имаш личен живот.

Самият ти как успяваш да се бориш с предизвикателствата, които психичното здраве носи със себе си?
Аз също имам своите си битки. С времето виждам как някои неща започват да ми натежават. Хубавото е, че все още процентът на положителните неща все още е по-голям. Гледам да не робувам на очакванията към мен. Независимо от какви хора. Старая се да живея собствения си живот. Не мога да се сравнявам с някои известни български актьори, тъй като сме в съвсем различни ниши, но пазя личния си живот. Опитвам се във всяко едно нещо да намирам повод за радост. Да се усмихвам повече. Гледам само филмите, които ще ме накарат да се почувствам добре. Имам специално отношение към киното. Не гледам филми, колкото да си пусна нещо. Филмчета не гледам и песнички не слушам. Искам информацията, която допускам в главата си, да е такава, която да ме провокира да мисля и да си задавам въпроси. Понякога това не е най-доброто решение, тъй като въпросите водят до още такива и изпадаш в кръговрат. Обграден съм от хора, които гледат положително на живота и ме зареждат, провокирайки ме да давам най-доброто от себе си в настоящия момент. Да бъда възможно най-добрата версия на себе си. Не че понякога не изпадам и аз в някакви състояния. Не бих казал депресивни, но два пъти ми се е налагало да ходя на лекар. И двата пъти ми казаха, че съм в преддепресивно състояние поради различни причини. Единият път беше покрай загубата на баща ми, което е много силен удар. Привидно ти си окей, но започваш да не усещаш нюансите в живота. Всичко става черно и бяло - "Това ужасно ме дразни", "Това е супер готино". Почнеш ли да виждаш света в черно и бяло значи нещо не е наред. Почнат ли да ти се губят нюансите, значи имаш проблем. Два пъти съм търсил помощ, защото не смятам, че това е нещо срамно.
Да поискаш помощ не е проява на слабост, а точно обратното. Изискват се много сила и смелост, за да си признаеш, че нещо не е наред и имаш нужда от помощ.
Като усетя, че не се чувствам добре и търся помощ. Не чета в Интернет, защото не искам да се самодиагностицирам. Както казах, два пъти съм ходил на лекар и са ми казвали, че имам достатъчно сили да призная пред себе си, че не се чувствам по най-добрия начин в този период от живота си. Дефинирам си го и имам цел - да изляза. Намирам начин да я постигна. То е благодарение на самоосъзнаването и на хората, на които ще гласувам доверие да бъдат част от моя живот, защото тяхната енергия ме зарежда.

Искам за последните няколко въпроса да те върна обратно към "Фрактура". Срещал ли си трудности при съчетаването на креативния човек в теб и стегнатия график, който имаш при изготвянето на предаването?
До голяма степен при мен всичко е, както казах, гардероб с точно определени неща по отделните рафтове. Вече имам достатъчно опит и знам кое не работи и кое работи, както и до какво би довело. Никога не съм имал проблем да организирам нещо и то да се случи според възможностите и контрола ми. Имал съм случаи, в които съм чакал човек десет часа за интервю и накрая интервю нямаше. Всичко се свежда до това какви са ти очакванията. Старая се да нямам такива. Важен принцип при мен е, че най-добрата импровизация е тренираната импровизация. Много рядко импровизирам, но винаги съм готов за това. Опитът ми и нещата, които съм научил през годините, ми помагат да изляза от всяка една ситуация. Дали е по най-добрия начин е друга тема, но относно креативната част, съм правил и експериментирал с много неща. За съжаление, с времето, креативността ми спада. Поради тази причина допускам хората, с които работя да вкарват тези нови неща, които самия аз не мога да създам или измисля. Хората, с които работя, ги наричам съмишленици. Те не са ми колеги. Ние сме приятели, но основно са ми съмишленици. Мислим по горе-долу сходен начин. Не харесвам да се събират хора, които мислят еднакво, защото измислят едно и също. Важното е да има брейнсторминг. Слушам какво ми се говори. Имам хиляда измислени начина как да отговоря с "не" - "Това няма да стане", "Това не е", "Това няма да може" и т.н. Винаги търся положителното. Да измислим как да станат нещата. Често пъти се случва, че отивам някъде, говорим си с някакви хора, предлагам им нещо и те казват "Не, това не може да стане". Казвам им "Защо не може да стане? Дай да го измислим". Това е начинът ми на мислене. Хората, които са ми съмишленици и сме заедно в лодката "Фрактура", плувайки в морето от неизвестности, се провокираме помежду си и си разменяме креативни идеи. Старая се на база опита ми да прилагам това, което има най-голям шанс да се случи. Ако нещо има 20% шанс да се случи, гледам да не го правя. Трябва да е поне 51%. Ако имам под мишниците си пет дини, ще взема две. Тези, които са най-здрави и изглеждат най-вкусни. Ако тръгна на дълъг път с пет дини, аз ще ги изпусна. По-добре да стигна до края с две, отколкото да изпусна и петте.

Какво остава скрито от зрителя, който всяка неделя или петък вечер си пуска новия епизод на "Фрактура" в крайния му вариант?
Връщаме се към интервютата и нещата, които се случват зад кадър. Разговорите, смешките. В много от случаите има забавни неща, които не мога да пресъздам на екран. Хората няма да разберат как се е случило това нещо. Старая се да правя сериозни интервюта, но преди и след края им, има много смешни неща. Последното нещо, което успя да ме разсмее, беше интервюто с Karl Sanders от NILE. Пита ме от колко години се занимавам с това и аз му казах, че ще станат 25. Повдигна вежди и каза "Ти на шест ли си започнал?". Той не искаше да даде интервю без да има човек с него в кадър. Започна се един дълъг разговор, в който обясняваше, че няма да даде интервю без да има човек до него. Припомних му - "Същото нещо ми го каза и 2011-а година, но накрая склони. Каза ми, че си ме сложил в т. нар. кръг на доверието и няма да ме наръгаш в сърцето с китарата си, която има адски остър връх, защото кръвта ми ще изтече и думите ти няма да достигнат до публиката". Каза, че тази китара никога не я е носил в Европа, но се гмурнах в снимковия ни архив и му показах снимката от тогава. Видя, че е бил с тази китара, та седна и каза, че ще правим каквото кажа. Тази размяна на реплики няма как да я пресъздам на екран. Със Steve Vai също беше много смешно. Казах му, че съм му приготвил разнообразни въпроси. Отвърна, че много хора са го питали всякакви въпроси, посмя се и каза "Ако ми зададеш въпрос, който никога не съм чувал, ще ти дам един долар". Зададох му въпросите, които бях подготвил и стигнах до специалния. Питах го "Някога имал ли си възможност да питаш родителите си, когато са имали новородено, дали освен Steve е имало друга версия на името ти?". Почна да се смее и каза, че никога не са го питали това. Заслужих си долара, но нямаше пари в себе си и се разбрахме следващия път да ми го даде. Направихме си експеримент и с Gus G., който изрично ме е помолил да не го наричам с първото му име, защото разбра какво означава на български. Спряхме се на Mister G или Kostas, което е истинското му име. Тестваше си микрофона и ние "Ташак, ташак...". Пита ни какво означава, обяснихме му и почна "Testicle, testicle. 1, 2, 3. Check, check. Testicle" и се смее.

Какви са наблюденията ти относно развитието на рок и метъл медиите в България през годините във всичките им формати?
За съжаление намаляват прогресивно. Не само това, а и се гони до голяма степен тенденцията с кликбейтовете. Излиза информация в пространството, че ще има дадено турне. Надпреварват се да пуснат тази информация, че то ще се случи. По-добре е когато дойде време, с официалната информация, цени на билети и т.н. Всеки се старае да е пръв с информация, която носи полустойност. Дали ще го обявиш днес или след два дни няма значение. Това е едното нещо, което не ми допада - че има някакво състезание. Всички, които се занимават с журналистика имат за цел да отсеят важното и да го представят на хората по правилния начин, за да си изградят авторитет на медия, която създава съдържание със стойност. В последните години това все повече се принизява. Другото, което е, че всеки си стана сам медия. Това е очевидно и по този начин се обезсмислиха много авторитети. Някои от тях залитнаха в политическа посока. Сега сме разделени повече от всякога - преди три години от пандемията, а сега от случващото се между Русия и Украйна. Ти може да си някъде по средата и да симпатизираш на едните и на другите. Да си за истината. Въпросът е къде е тя. Тук е голямата битка на журналистите. Да дадат различни гледни точки и винаги да са в услуга на истината. В България такова нещо като независима журналистика е някакъв научнофантастичен филм. Всеки малко или много е зависим от конюнктурата на пазара. Както казах преди малко, благодарение на социалните мрежи, всеки си стана медия. Това създаде впечатлението, че е лесно. Има една приказка, че ако правиш нещо там, накрая това, което ще излезе, ще бъде "нещо там". Като мислиш за 3.50, това което се случва, ще е с тази стойност. Важно е как виждаш света, дали имаш критично мислене и дали се опитваш да се харесаш. Това е една голяма вътрешна битка. Всеки обича да е харесван, да бъде одобряван. Накрая, обаче, знаеш я фразата "Тези, които са приятели с всички, не са приятели с никого". Трънлив път е това. Темата е много дълга.

Точно това ми прави впечатление през последните години. Традиционните медийни похвати биват изместени от аудиторията, която желае не просто да бъде получател, но и сама да създава и разпространява съдържание. Особено в социалните мрежи.
Така е. Цялата тази подмяна има много правила, които с времето са се доказали като работещи. В основата на всичко седят моралът и етиката. Във "Facebook" няма проблем да качиш някаква фейк снимка, хората да ти се посмеят и да я изтриеш след пет минути все едно никога не я е имало. За теб това приключва. Представи си, че BBC пуснат новина, че еди-какво-си се е случило и след пет минути се направят на ударени и я изтрият. Авторитетът им отива на кино. В днешно време когато искаш да провериш нещо важно, не го правиш в жълтите медии. На Arnold Schwarzenegger няколко пъти му писаха некролог, на Silvester Stallone и други хора също. Първото нещо, което ще направиш е, да провериш в CNN, BBC. Някоя от медиите, които все още смяташ, че са авторитет. Не проверяваш в на еди-кой-си профила дали е написал нещо. Тази хигиена е изключително необходима в журналистиката, а тя все повече се принизява. Гонят се кликовете и лайковете. Това е една много висока цена, която ще трябва да платим в един момент, защото започваш да не разпознаваш истината. Тя винаги е някъде там. Винаги излиза, но понякога това се случва късно и тя вече е изопачена. Може за всеки да е различна, но когато говорим за факти, положението е друго. Фактите са си факти. Изопачаването им е едно от най-лошите неща, които се случват в днешно време. Опитвам се да бъда широкоскроен и разбирам много неща защо се случват, но това не означава, че ми харесват. Имам си своето мнение и винаги се старая да разбера страничната гледна точка. Какво е провокирало даден човек да каже едно, да напише друго... Преди известно време един от познатите ми във "Facebook" написа за някакви български пилоти, които били убити на летището в Букурещ защото разгласили точните часове, в които ще се пръска с ковид. Поинтересувах се защо споделя такова нещо и отговори, че официалните медии ще го премълчат. Попитах го "Как разбра, че това нещо е истина?" и той директно "Ами, истина е". Дадох си сметка, че той не прави разлика между новина и свободен текст. В днешно време до голяма степен се пишат свободни текстове, които нямат нищо общо с истината. Вади се това, което е интересно. Заглавието да е грабващо и след това - свободни съчинения. Мисля, че бих бил доста добър в създаването на фалшиви новини за някакъв светски сайт. По картинка мога такива глупости да напиша... За мен това е кофти, защото хората се хлъзгат много лесно. Създават грешно впечатление за случилото се. Така, в един момент, журналистическата професия се обезценява. Журналистът има за цел да бъде обективен, да информира хората и да провокира въпроси у тях. В днешно време "журналист" се превърна в мръсна дума и това няма да доведе до нищо добро.

За финал искам да ти честитя 25-годишнината на "Фрактура" от името на целия ни екип. Оставям последните думи на теб.
Благодаря за вниманието и възможността! Това, което искам да кажа за финал е, че ние всички се возим в един и същ влак. От нас зависи дали заедно ще се чувстваме добре в него. Финалната дестинация като житейски път е ясна, та нека да си направим пътешествието приятно. Дали ще бъде на събития, пред малкия екран или слушайки нова музика, нека хората да мислят с главите си. Да има критично мислене. Сутрин като се събудим да се хванем за положителните неща, които ни предстоят, защото ние сме едно общество. Навързани сме. Влияем си едни на други и си прехвърляме енергия. Най-важното е да бъдем щастливи, защото когато сме такива, ние го предаваме на околните и всички сме добре.

Автор: Eino
Снимки: Личен архив