Васко Катинчаров за "Фрактура", SUFFER H, "WOA" и какво е да работиш метълист

   Васко Катинчаров е истинско въплъщение на израза "човек, който не се нуждае от представяне". Скоро ще станат 20 години, откакто той е автор и водещ на най-старото и напоследък единствено тв-предаване за рок и метъл музика "Фрактура" ("Diema", неделя - 24:00 ч. с повторение в петък - 00:30 ч). Освен това, той е бивш фронтмен на българската индъстриъл/груув метъл банда SUFFER H, кинокритик, беше автор в списание "Metal Hammer Bulgaria", жури на музикални конкурси и др. Доколкото ни е известно, засега не се занимава с фехтовка и не пилотира самолет ;-)

   Ето интервюто, което Васко даде за WeRock.bg в навечерието на юбилея на своето предаване.

 

През месец юни ще станат 20 години, откакто правиш "Фрактура". Защо успяваш там, където други през годините не успяха?
Да, факт е, че през годините имаше няколко телевизионни рок предавания, с които бяхме в една ниша. Всички те обаче бяха зависими от системно финансиране и при първата липса на пари, те веднага бяха сваляни от ефир. Така стана с "FireStage", "Бунтарт" и с моите близки приятели от "Кречетало". В момента останахме само с Мартин Николов и неговото предаване "Гласовете на рока" по БНТ2. На моменти искрено му се възхищавам, защото той прави лични саможертви, които граничат с подвиг, и му пожелавам да има сили да продължава. Разликата между "Фрактура" и другите предавания е, че аз работя това, а не ми е нещо допълнително към основната професия. Понякога ми е доста трудно, защото настоящата медийна среда е крайно враждебна, но пък аз не съм от хората, които се отказват лесно. Преди години завърших журналистика, след което учих PR и маркетинг, които ме научиха как да оцелявам в подобна среда. Разбира се, най-силната ми мотивация е, че аз истински обичам рок музиката. Винаги съм се старал "Фрактура" да е като "прозорец", през които зрителите да видят света на музиката от по-различен ъгъл. От 2009 година нарочно не се показвам в кадър, за да може акцентът да е само върху артистите. Хората все повече се дразнят някой да им се "прави на специалист" или да ги поучава от екрана. Сега са само артистите и зрителите. Този подход ми хрумна за пръв път преди години, когато гледах първата част на "Матрицата". В един момент от филма Морфей заведе Нео при Оракула, за да му каже дали той е Единственият. Показа му вратата и му каза, че тук е входът, но ти сам ще решиш дали ще отвориш вратата и ще влезеш през нея. Моят подход във "Фрактура" е същият, внимателно пресявам какво да предложа на зрителите, но не им казвам дали то е добро, или не, те сами си преценяват. От началото на годината започнахме нова инициатива с моите приятели Иван и Никола от "Partytr1p Br0s". Целта е посредством специални интервюта с акцент върху личността на дадения артист да провокираме повече внимание към родната рок и метъл сцена. За да се върна към началния въпрос, ще кажа, че може би моята отдаденост и любов към това, което правя, е ключът към тези 20 години с "Фрактура". Но определено не е само късметът.

Наскоро станаха 10 години, откакто със SUFFER H не сте активни, но вие никога и не обявихте официално, че се разпадате. Какво стана всъщност?
Всичко за мен се промени през 2004 г., когато бавно и мъчително гледах как си отива баща ми. И чувството на безсилие ме убиваше. В рамките на само два месеца ми се случи нещо ужасно с неговата смърт и издаването на последният ни албум "Code 187". Загубих най-силната опора в живота си и позволих да ме налегне апатия, която ми струваше и връзката с жената, с която живеех тогава. В същото време успяхме да издадем "Code 187", което ни струваше адски много усилия и стрес. В продължение на почти три години сме го записвали само в събота през нощта, защото само тогава имаше опция да работим в студиото. За капак, три месеца преди издаването му, стана един огромен проблем между собствениците на студиото и трети лица, и онези бяха дошли с мутри да приберат компютрите. А на единия от тях беше целият ни труд за последните три години. Два месеца щях да се побъркам дали всичко отиде на майната си, защото нямахме още три години да го правим отново. За щастие, нещата се оправиха някак и получихме обратно харда със суровия вариант на песните. Издадохме албума в края на февруари 2004 г. и реакцията беше повече от добра. Аз обаче вече не бях на същата вълна с останалите. Нещо се беше счупило у мен. Удържах още почти три години, но усещах, че моето бъдеще е другаде. Междувременно китаристът ни Цецо, с когото правехме всичко заедно, си направи друга банда и понякога свиреха песни на SUFFER H нa концертите си. В последвалите години на няколко пъти са ми предлагали да се съберем по различни поводи, но аз винаги съм отказвал. Дори и при чудесни финансови оферти. Нещата можеха да се променят през 2014 г., когато ми направиха едно много интересно предложение. Мой добър приятел ми предложи да използваме собственото му професионално студио безвъзмездно, колкото пожелаем и както пожелаем. Оборудвано с всичката нужна техника, която е необходима за един добър запис на метъл албум в днешно време. Всичко на наше собствено разположение, като сами да си се продуцираме, без никаква външна намеса. Мислих почти месец и реших да питам Цецо за мнението му. Говорихме сериозно и той ми каза, че му харесва идеята, но и той трябва да си помисли добре. След 10 дни ми отказа с довод, че няма да има нужното лично време, за да се направят нещата добре. Той е семеен с две деца и аз го разбирам повече от добре. Моята идея беше никой да не знае, че записваме албум, и като го направим за около година, да го пуснем само онлайн. Това щеше да бъде нашият подарък към хората по случай 20-годишнината на SUFFER H, която се навършваше през 2015 г. Това не се получи и аз се убедих, че така е трябвало да стане и е най-добре групата да си остане част от миналото ми. Единственото, което ще направим съвсем скоро, е да ремастерираме последните ни два албума "Urban Filth" (2000) и "Code 187" (2004) и да ги пуснем за свободно слушане в "Spotify".

 

Ти беше част от журито на трите досегашни издания на родния конкурс "WOA Metal Battle Bulgaria". Какво видя там и какви изводи направи за себе си?
Преживяването и на трите издания беше различно. Добре знаех, че каквото и да стане, ще бъда подложен на критика, но приех поканата да бъда част от журито. Аз не се страхувам от негативни мнения, защото заставам с лицето и съвестта си. Никога не съм искал да се харесам на всички и говоря нещата, в които съм убеден и вярвам. Кой как ще ги приеме, вече не е мой проблем. През първата година конкурсът беше много разнороден откъм банди, като участниците бяха над 60. Всички бяха решили, че заслужават да свирят на форум като "Wacken", без да си дават сметка дали са готови дори и за столичния "Fans" например. За мен беше крайно изненадващо огромното разминаване между очаквания и реалност. У повечето групи нямаше почти никакъв усет за самооценка, но пък самочувствие - до небето. Имаше банди, които се държаха толкова самодоволно, все едно вчера са издали "Master of Puppets". Аз нямам нищо против нечие самочувствие, но само когато то е базирано на реални постижения, а не на думите на приятелите и роднините ти. Повечето банди бяха технически неподготвени, но за сметка на това пък крайно сръдливи и с претенции. На финала на първото издание организаторът Бойко Гюров от "BGTSC" беше поканил един немец - Саша от "Wacken", който беше специален гост на събитието. С останалите от журито се бяхме спрели на две от по-убедителните банди, от които да изберем победител, който да пратим да свири за първи път на "Wacken". Лично аз попитах Саша пред останалите от журито (Мартин Николов и Бойко Гюров), без той да знае между кои банди се двоумим, ако беше на наше място, кой би избрал и защо. Саша изтъкна няколко много добри довода за младостта, хъса, енергията и спецификата на публиката на "Wacken". Нещата, които каза, бяха повече от разумни и везните наклониха към DASH THE EFFORT. Всички в журито си стиснахме ръцете за единно решение. След което се чуха безумни обвинения в социалните мрежи, че сме взели пари от германеца и какви ли не глупости, които бяха крайно смехотворни. Дори една от групите твърдяла, че си била платила 4000 лева на журито, за да спечели, но накрая германецът ги бил "отрязал". И това е толкова тъжно, че не знам как да го коментирам, защото, ако те са имали тези пари, щяха да си купят "слот" на друга сцена на "Wacken" и директно да свирят там. Без изобщо да се занимават с някакво си българско жури. Второто издание на "Wacken: Metal Battle Bulgaria" мина с подобни изживявания, но този път беше пълно с млади банди, които си бяха довели и публика. Имаше упрек към организатора, че не се било позволявало и на публиката да гласува. Всеки с малко акъл щеше да си даде сметка, че това автоматично значеше, че младежите щяха да си активизират съучениците и приятелите и щяха да спечелят. При цялото ми уважение към младите момчета, но "Wacken" е висока летва, а не е фест в Говедарци например. Наивитетът на младостта ги кара да си мислят, че като са си купили осемструнни китари "Schecter", носят дрехи "Supra" и са с модерни прически, това автоматично им дава правото да свирят на големи фестивали. Тези неща трябва да се извоюват с много труд, а не да ги получиш като подарък, защото си симпатичен на някого. И при второто издание на конкурса критерият на журито беше един и същ – бандата трябваше да ни убеди, че наистина иска да отиде да свири в Германия. Със свирене, техническа грамотност, адекватен имидж, желание и правилното отношение към музиката и публиката. Никой от журито не би си позволил да твърди, че през трите години сме избрали най-добрите банди, DASH THE EFFORT (2015), LIEVEIL (2016) и OPHAN (2017), но сме се спрели на най-убедителните, според нашите критерии и видяното на момента. За мен беше важно групите да проумяват, че след записването им за участие ще ги оценява жури по субективни критерии. И ще е крайно детинско после да мрънкат, че ние бяхме най-яките, ама онези тъпаци от журито не ни избраха. Идеята е, че ако не искаш някой да те оценява – не ходиш. Уравнението е просто. Тук ще добавя, че сред бандите имах много приятели, които после ми се цупеха. Дали очакваха нещо от мен, не знам. Други пък ме изтриха от "Фейсбук" и след трите издания, на които бях жури. Аз обаче навсякъде застанах с името и лицето си и не съм се крил зад някаква удобна анонимност. И през трите години условието ми за участие като жури към организаторът беше всичко да е честно, независимо кой как ще го приеме. И Бойко Гюров беше изключително коректен в това отношение. Не знам дали родните банди си даваха сметка, че свиренето на "Wacken" изобщо не беше някой да спечели нещо там. Основната цел е да се стъпи на онази сцена и да се види, че България изобщо я има някъде на музикалната карта. "Wacken" освен фестивал e и форум, на който всяка година си дават среща редица водещи музикални промоутъри от цял свят. Бандите от Battle-сцената, които свирят там, имат възможност да се запознаят с промоутъри, журналисти и хора от издателския бизнес. Ето това беше целта на нашите банди, да имат личен контакт с тези хора. Да им дадат диск, да разменят контакт и евентуално да си договорят шоу в малък клуб в Швеция например. Мисленето: "Юхууу, отиваме да спечелим "Wacken: Metal Battle" в Германия", на този етап е такава илюзия, че не знам дали някой изобщо може и да си го помисли. Преди време имах собствена рубрика в списание "Metal Hammer Bulgaria". Често са ме обвинявали, че там пишех статии с леко негативен привкус, но мойта цел беше друга. Да дам повод за размисъл на младите ни банди на базата на моя личен опит и допир до световните имена. Да не живеят в илюзии, да си спестят години в "блъскане в стени" и да си помогнат сами. Изводите ми са, че още сме много далеч от сцената на западния свят. И като мислене, и като подготовка. Трябва да се работи много в посока създаването на общност, от която един ден да се появи банда, която да дърпа останалите. Както се случи във Франция с Gojira, които се превърнаха в дългочакания локомотив, който сега дърпа цялата тяхна композиция, която от години е там, но се в движила само в "локалното".

Ти беше активна част от метъл сцената през 90-те. От твоята гледна точка, какво се промени от тогава и какво си остана същото?
За съжаление, и преди, и сега музикантите в България се делят на "групички". Гражданите и селяните. Нашите, вашите, онези "дъртите" и "тъпия комерс". А реално всички са част от една и съща сцена, която правят заедно. Ъндърграунд движението не си дава сметка, че то е толкова силно, колкото е силен и мейнстриймът в една държава. При силно комерсиално течение има и силен ъндърграунд. И комерсиално значи "продаваемо", а не задължително нещо лошо. Сърдиткопетковщината не ни помага с нищо, както преди, така и сега. Днес, ако си позволиш да изкажеш различно мнение, дори и със солиден довод, веднага те нарочват за "хейтър". Самият аз, на 20 не слушах много какво ми се казва от хора, които тогава имаха и опит, и визия за нещата. Днес си давам сметка, че съм грешал ужасно. В България осезаемо ни липсва приемствеността при поколенията, като всяко следващо поколение няма уважение към постиженията на предишното. Днес "Ютуб", стрийминг платформите и социалните мрежи дадоха фалшивото самочувствие на бандите, че са важни. Милионите платени гледания в Тубата могат да заблудят родителите им, но за останалите всичко е прозрачно. И накрая свирят пред 80 човека в "Adams", което е най-тъжно за тях самите. Никой не е спечелил от самозаблудите. Липсват ни авторитети, чиито думи да тежат, когато казват нещата с истинските им имена. Продължава да се подкрепя посредствеността и насърчава читалищното мислене, само е облечено в "дрехите" на новото време. Въпреки това в България определено имаме крайно талантливи и добре свирещи хора. Много от тях обаче не подхождат сериозно към нещата, които правят. Има някакво всеобщо безхаберие, което сякаш е заразно. Смятат, че някой им е длъжен с нещо и чакат някой да ги открие. Другият проблем е тоталното непознаване на кой кой е в родните музикални среди. За пример ще дам как преди три години ми се обади мой близък приятел, които свири от над 20 години. Питаше ме кой прави конкретен голям концерт, за да изпрати запитване дали може да са съпорт с бандата му. Казах му, че организатори са "Loud Concerts", а той ми отвърна: "Ясно, това е Мартин от "Строежа"...". И аз се замислих, че моят приятел е на тази сцена от 20 години, но не познава и шепата основни участници в нея. И това далеч не е единствен случай, за съжаление. Истината е, че не познаваш ли правилните хора, много от вратите ще си останат затворени за теб. Ще добавя, че през 2015 г. се случи нещо, наистина много важно за нашата сцена. ODD CREW, на които аз искрено симпатизирам, направиха краудфъндинг кампания за събиране на средства в интернет. Момчетата подходиха адски смело, но и крайно честно. Казаха какво точно искат, с каква цел и какво предлагат в замяна. Събраха сумата от 16 хиляди долара, добавиха от себе си още толкова и отидоха да записват в Швеция. Албумът им "Mark These Words" (2015) беше продуциран от солидно име като Daniel Bergstrand (MESHUGGAH, DIMMU BORGIR) и това качи критерия на цялата ни сцена на едно друго ниво. Независимо че някой може и да не иска да го признае. За мен обаче са по-интересни изводите от този запис. Убеден съм, че ODD CREW са направили всичко възможно да изпратят този албум, с името на Bergstrand отгоре, до всички подходящи лейбъли. За съжаление не се случи нищо, но не защото той не беше достатъчно качествен, а защото нас просто ни няма на музикалната карта. Западният свят не се интересува да внася от нас, а само да изнася у нас. Да се правят концерти в България, за да си запълват дупките в турнетата. Лично аз, ако бях на мястото на ODD CREW, щях да инвестирам тези пари в купуването на "слот" за подгряваща банда, на турнето на някои от подходящите за тях имена. Щях да обиколя Европа 3-4 пъти за пет години и чак тогава да мисля за албум. Изобщо не казвам, че те сгрешиха, но се видя и че не това е начинът някой евентуално да ти обърне внимание. Добър пример в случая са украинците JINJER, които години си плащаха да са подгряващи на малки турнета, откъдето ги забелязаха от "Napalm Records". Които сега пък инвестираха в тях за европейски съпорт на ARCH ENEMY.

 

Мислил ли си някога, че покрай 20-годишнината на "Фрактура" и SUFFER H можеш да издадеш книга, в която да разкажеш видяното и наученото по пътя си?
Да, мислил съм многократно, даже преди време някой беше направил група във "Фейсбук" - "Да накараме Васко Катинчаров да напише книга". (смее се) Аз имам много интересни случки през годините, някои смешни, други абсурдни, а трети направо тъжни. В същото време обаче, за да разберат добре хората как всичко преживяно ме е направило този, който съм в момента, трябва да им разкажа детството си. Как си направих сам електрическа китара, как въртях търговия с метъл списания, как минах през рап кариера и всякакви други щуротии. За да стане всичко това, трябва да напиша не книга за тези 20 години, а цялата си автобиография. А в момента съм твърде млад за такава, нито пък искам да изглежда като демонстрация на "Вижте ме, аз съм голямата работа". Освен това, ако разкажа истината за нещата, които съм видял или знам за родните промоутъри, със сигурност някой ще ме вози в багажника на нечия кола до Витоша. (смее се)

За тези години си правил стотици интервюта с всевъзможни банди и артисти. Имаш ли случай на някой, който наистина е успял да те извади от равновесие?
За момента са вече над 500. Аз съм изключително спокоен и толерантен като натура. За тези 20 години винаги съм подхождал с уважение към всеки един музикант. Независимо дали му симпатизирам, или не. Важен ми е бил зрителят, на който след това трябва да предложа интересен разговор, след който да се замисли и да е научил нещо полезно. Никога не съм подценявал интелигентността на даден артист и съм се държал с респект към постиженията му. Имам един случай, при който обаче нещата се развиха крайно непредвидено. Това се случи през август 2017 г. на концерта на CRAZY TOWN в столичния клуб "Маймунарника". Имах предварително уговорено интервю с техния вокал Shifty за ранния следобед в деня на шоуто им. Оказа се, че бандата ще закъснее и ще кацне два часа преди самия концерт. С моя екип отидохме там и с разбиране изчакахме края на концерта им. От сцената бандата обясняваше колко е хубава България, че сме най-яката публика на турнето им досега и че пак ще се върне. Свърши шоуто, изчаках 30 минути да си починат и отидох при организатора да стиковаме нещата с интервюто. Той ми каза, че бандата иска да вечеря и чак тогава ще ми доведе вокалиста им. Чакахме го още час. Стана 01:00 ч. и организаторът ме заведе в бекстейджа да ме запознае лично със Shifty, който беше останал единствен оригинален член на бандата. Той стоеше в помещението гол до кръста, в едната си ръка държеше бутилка уиски, а в другата голямо, мазно кебапче. От едната страна в устата му зееше огромна дупка, в която нямаше никакви зъби. От тази страна пиеше и уискито си. Абстрахирах се от Байганьовското усещане с кебапчето, което държеше с гола ръка, и му казах, че сме готови и го чакаме за интервюто. Той кимна и измъца, че ще дойде след 10 минути. Върнах се и приготвихме с моя екип един стол за него и нагласихме камерите. Минаха минутите и аз случайно го забелязах на основния бар на "Маймунарника", как се закача с някакви госпожици. Вече бях убеден, че ще ми е трудно това интервю, но не предполагах докъде ще стигнат нещата след малко. Отидох, любезно му припомних за уговорката ни и той каза, че ей сега идвал. Изчезна някъде и след две минути се върна с цялата група. Те дойдоха и седнаха хаотично на пластмасовите столове до околните маси. И всичко, което бяхме нагласили предварително за интервю с един човек, се обезсмисли. Аз им се представих, извиних се, че искам в кадър само вокала им Shifty. Той вече беше толкова неадекватен, че само промълви, че предния ден му е паднала протезата със зъбите и само ще седи и ще мълчи в кадър. Другите да говорели. Аз вече се бях ядосал от отношението му и това, че ни разиграва три часа, че им казах, че интервю изобщо няма да има. Занимавам се с това от 19 години, но такова непрофесионално отношение досега не съм виждал. И тогава китаристът им изведнъж скочи и ми се развика за какъв се мисля. Идвали в смрадлива дупка като България, за да им се прави някакъв тук на интересен. И аз се вбесих, защото всичко от това "България е страхотна и сте най-яката публика...", стана "смрадлива дупка" със "смрадлива публика". Двамата застанахме на 10 сантиметра лице в лице и започнахме да си викаме. И всички на околните маси замлъкнаха. Казах му твърдо, че те са само едни наемници за турнето и нямат какво да ми разкажат. Нарочно си бръкнах в джобовете на панталоните, за да не се изкуша и да го избимбаря у сурата. Междувременно казах на моя екип да събират техниката и да си ходим. След този случай за пореден път си дадох сметка, че голяма част от външния свят ни гледа като обслужващ персонал, и ако се държим така, ще продължат да ни третират по този начин.

Хората те познават основно като Катинчаров от "Фрактура". Какво не знаят за теб и евентуалните другите неща, които си работил във времето?
На 14 исках да стана футболист като Марко ван Бастен, когото обожавах като младеж. Две години тренирах упорито футбол в школата на "Локомотив" - София, но желанието ми да свиря на китара надделя. На 18 създадохме SUFFER H с Цветан Пейчев и заради бандата отказах опция да уча в Холандия, откъдето можеше и да не се върна обратно. След казармата интересите ми в сферата на киното ме отведоха до сайта Avtora.com, в който пет години поддържах всичко, свързано с кино новини, статии и ревюта. Имах собствено предаване за българска музика, във вече несъществуващото радио "Нет", пишех статии за списания "Penthouse" и "Metal Hammer Bulgaria" и години наред бях музикален редактор на Военния телевизионен канал. Поканиха ме да стана част от радио "Z-Rock" при създаването му, както и да бъда водещ на едно телевизионно риалити. И двете ги отказах от различни съображения. Приел съм, че "Фрактура" си остава моята градинка, на която си играя моята собствена игра. Не ми пука, че за някого може да не съм "тру", позьор или какъвто там етикет може да се сложи. Аз много добре знам какво правя и защо го правя.

Каква е причината "Фрактура" да може да се гледа само по "Diema", без собствен YouTube-канал или за онлайн гледане в друга платформа?
Причината е в моето собствено желание да е така, на базата на множество други фактори. Пределно ми е ясно, че бъдещето принадлежи на интернет и сегашния формат на телевизията ще губи все повече позиции с годините. Също така обаче, преди три години имах възможността да прочета едно подробно, вътрешно изследване на "McDonald’s" за нашия регион. Заедно с Румъния, Албания и Сърбия попадаме в графа "Heavy Viewers" (гледащи много телевизия) с близо 80 процента от населението. Предвижданията бяха, че това ще намалява с около 10 % на всеки пет години. Което значи, че може да се оцелее спокойно в тази медийна среда поне още 10 години. Също така е важно, че аз не целя масова публика, а хора, които сами искат да си пуснат "Фрактура" по "Diema". Аз имам нишово-лоялна аудитория, която очевидно съм достигнал, предвид рейтингите. За да съм честен, ще призная, че амплитудата на гледаемостта на предаването няма драстични пикове за тези 8 години в "Diema". Имам едни добри рейтингови резултати, предвид часа на излъчване, като гледаемостта нито върви осезаемо нагоре, но и не пада надолу. Това е една доста трудна за печелене лоялна аудитория. Правил съм си екперименти при разговорите ми с различни спонсори през годините. Предлагал съм им опция да си направя YouTube-канал, в който да качвам собствени материали с тяхното лого/бранд върху тях, които те да спонсорират. Техният отговор беше, че и сами могат да се рекламират в интернет. Интересуват се от моята специфична публика, за която съм работил толкова години. И ги разбирам, защото това са хора, които искат нещо, търсят го и не им е на един "клик" разстояние по всяко време. Към леснодостъпното хората бързо губят интерес. Разбира се, в случая аз трябва да се постарая и да им задържам интереса. За финал ще кажа, че само като видите как рекламните блокове на медийните групи се спукват от реклами, ще си дадете сметка, че специално в България смъртта на телевизията е още далече.

 

Ти си човек, който постоянно ходи на всякакви концерти. В каква посока се развива концертната култура в България, през твоя поглед?
2010 година беше преломната за концертния живот в България. Стигнахме до нивото в една и съща година да станем свидетели на огромни събития като "Big 4" и AC/DC. От този момент нататък всичко тръгна бавно надолу. Говоря специално за големите стадионни събития. През 2016-а имахме само един Queen + Adam Lambert, а през миналата нито един стадионен концерт. Всеобщото обедняване, пренасищането и все по-взискателната публика са само част от факторите това да е така. Въпреки всичко около 70% от концертите в България продължават да са с рок насоченост. Бъдещето сочи 3-4 по-големи събития годишно в столичната зала "Арена Армеец" и множество средни и малки концерта. Фестивалът в Каварна беше много важен, защото чисто психологически беше константата в родния концертен рок живот. Независимо дали някой харесваше мястото, или не, той беше наистина важен. Загубата на Каварна и "Spirit of Burgas" са лоша индикация и оставят усещането у хората, че всичко, свързано с рок у нас, е ден до пладне. Няма да се лъжем, но всичко в България има някаква политическа връзка и интереси. Дори и публиката да не си дава ясна сметка за това. Дали вече има концертна култура у нас, не мога да кажа, но е факт, че идват и ще продължат да идват основно старите банди, които събират публика. Младото поколение няма право да се сърди, защото не дава индикация на родните промоутъри, че си струва риска да пробват актуални имена. Епизодичните такива концерти са по-скоро изключения, а не тенденция. Концерти винаги ще има, но те ще са насочени предимно към по-сигурната и платежоспособна аудитория. Точно което виждаме и при най-голямото събитие за 2018 година, фестивалът "Hills of Rock" с Iron Maiden и Judas Priest. Интересното там е каква ще бъде съдбата му, след като Пловдив спре да бъде европейска културна столица след 2019 г.

Разбират ли добре семейството и близките ти това, което работиш?
При мен всичко започна на шега. През пролетта на 98-а година от телевизия "ММ" се обадили в музикална компания "Wizard" да им пратят клипове на рок и метъл банди, които да въртят в ефира си. След месец им се обадили втори път, но този път с предложението дали не искат да си направят тяхно рок предаване по "ММ". "Wizard" издаваха албумите на SUFFER H в онези години и ми звъннаха да ме питат дали не искам да се пробвам аз с такова предаване. След години ми признаха, че тогава са искали да се пошегуват с мен и да ми гледат сеира. Аз обаче подходих сериозно още от самото начало, като си избрах името "Фрактура" от албума "Fracture" (1998) на шведите LOST SOULS. Когато започнах да правя предаването по "ММ", майка ми го приемаше за моментно забавление, което ще ми мине. Казваше ми: "Хубаво, сине, но да си намериш и работа". През 1998 г. заплащането ми на предаване беше 6 лева, което правеше 24 лева на месец. Аз обаче бях упорит и знаех, че всичко ново, което науча, ще ми бъде полезно един ден. На доста по-късен етап имаше една случка, която ме забавлява и до днес. Майка ми се беше срещнала с някакви нейни приятелки, с които не се била виждала отдавна. Те я бяха питали, как е Васко, с какво се занимава? Милата женица се зачудила как да не изляза несретник и в трудността да им обясни какво точно работя, им казала: "Ами, моя Васко работи метълист". Сега обаче вече знае, че усилията ми през годините са си стрували. Продуцирам собствено предаване със солидна история, правя реклами, консултирам определени хора и правя неща, които ми доставят удоволствие. Понякога се случва да се срещна със стар познат, който в разговора ме пита: "Ама... ти още ли правиш онази "Фрактура"?". И аз не виждам смисъл да обяснявам, че съм имал късмет да съм на правилното място в правилното време, за да ми се случи това. И няма никакъв смисъл да сменям работа-мечта, която ме прави щастлив и ме среща с толкова много интересни хора, които постоянно ме развиват като личност и светоглед.