Myles Kennedy: "Големите трагедии раждат голямо изкуство"

   Един от най-разпознаваемите съвременни рок гласове е, разбира се, този на Myles Kennedy. След пет албума с ALTER BRIDGE и два със Slash, след поредица от световни турнета, най-накрая 48-годишният вокалист прие предизвикателството на соловите проекти и издаде самостоятелен дебют. "Year of the Tiger" е личен... Много личен запис, споделя пред "От другата страна", самият Myles Kennedy.

   Интервюто с Myles Kennedy е излъчено в предаването "От другата страна" по радио "Варна" на 12 март.

От другата страна: Привет, мистър Kennedy. Защо се реши на стъпката да издадеш самостоятелен албум?
Myles Kennedy: Исках го от известно време. В мен винаги е имало чувства, както във всяка творческа личност, които ми се е искало да извадя. Късметлия съм, че съм имал уникалния шанс да свиря с някои велики рок банди през годините. Но никога не съм имал шанса да запиша по-акустичен албум, албум, който е по-различен от типичния хард рок и стиловете, които харесвам и съм прегърнал. Смятам че това е основната причина за необходимостта да го направя. Надявам се, че съм израснал като композитор и се надявам, че се развивам като композитор. Харесвам различна музика и исках да пробвам нещо ново.

Защо издаваш този албум сега, а не преди 20 години?
Мислех и се надявах този диск да излезе преди 9 години. Започнах да записвам солов албум преди време, но така и не го довърших и едва ли онова, което създадох тогава, някога ще излезе официално. Надявах се този първи солов проект да види бял свят през 2009-а или 2010-а, но тогава кариерата ми тръгна нагоре - започнах работа със Slash и THE CONSPIRATORS, все още сме заедно с ALTER BRIDGE. Бях много зает, нямах време за издаването на соло албум. Буквално скачах от турне на турне и от турне в студиото с различна група. Излиза, че в последните години или съм бил на път, или съм записвал. Тогава нямах време, но ето, че ми се отвори прозорец и го направих.

Този албум е концептуален и темата е детството ти, нали?
Да, казва се "Year of the Tiger" и е посветен на времето, когато баща ми почина, и е за борбата на моето семейство, майка ми и малкия ми брат с тази трагедия, докато майка ми не срещна втория си съпруг. Това е един много личен албум.

Кое е това събитие от миналото ти, което най-силно ти е повлияло, за да бъдеш човекът, който си днес?
Това е добър въпрос. Предполагам, че това е било докато съм бил дете - времето, когато майка ми срещна втория ми баща. Това, че той е добър човек и отгледа мен и брат ми като свои родни деца, негова плът и кръв. Има много истории за втори родители, които са много лоши и които се отнасят отвратително с осиновените си деца, но не и за нас. Това беше много важно за мен и брат ми. Този период от живота ми ме оформи като личността, която съм днес. Вторият ми баща има страхотен характер. Той прилича много на истинския ни баща. Това е най-важният момент от историята на моето семейство - момент, който успя да го стабилизира.

Отново на албума тогава - каква е идеята зад "Year of the Tiger" - да погледнеш на миналото от дистанцията на времето или да го видиш отново през детските очи?
Първата песен, едноименната "Year of the Tiger", както всъщност и много от композициите, показват ситуацията така, както я е виждала майка ми. Опитах се да вляза в нейното съзнание. Също така има и други моменти. Има и неща от моята детска перспектива. Има големите въпроси, които съм си задавал за моя баща, докато съм стоял в стаята си и съм бил покрусен от загубата му. Има и две песни, които ме описват сега и как смъртта на баща ми е оказала влияние на възрастния Myles Kennedy. Това са "Haunted by Design" и "Devil on the Wall". Перспективата в албума е разгърната от много ъгли, но се постарах песните в него да са в хронологичен ред, за да бъде историята проследена последователно и да няма объркване.

Има ли поука на финала на историята?
Да, в последната песен "One Fine Day" е и любимият ми текст, в който има строфа, в която се казва, че преминавайки през трагедия, научаваш кой си. Поуката е, че майка ми е загубила любовта на живота си и бащата на децата си. Попаднала е в много тежък и мрачен период и въпреки това се е заставила да продължи, никога не се е предала. Имала е тази невероятна сила. Това е върхът на възможностите на един човек. Тя е оцеляла в края на карищата, защото не се е отказала. Проявила е постоянство. Трябва да си силен и да вярваш, че ще оцелееш. В края на тунела винаги има светлина. Последната песен "One Fine Day" носи и положителен финал на албума. Тя е за периода, в който моята майка среща втория ми баща. И ние оцеляваме! Направихме го! В този смисъл това е една красива история.

Не се ли страхуваш, че разкриваш твърде много от себе си в този албум?
Да, мина ми през ума. Не за себе си, а за семейството ми. А аз много го пазя. Опитах се да разкажа живота си по почтителен начин, по начин, който няма да се отрази на други хора. Важното е да бъдеш честен пред себе си и пред опита на креативната личност. Да документираш постигнатото. Трябва да разказваш какво си научил от живота в своите песни, защото така можеш да помогнеш на някого. По някакъв начин изпълнителят е отговорен към онова, което създава и към онзи, който го възприема. Не е необходимо да се обясняваш, но трябва да си честен и истински към себе си и другите.

Големите трагедии раждат ли голямо изкуство?
Разбира се. Ако говорим за мен, някои от най-силните ми песни са родени от личната ми болка и страдание. Когато влагам усилия в някоя мелодия или текст, няма как да се вдъхновя от места, където емоцията е изолирана или липсва. Смятам, че всяка част от живота на човек е важна. Движещата сила в кариерата ми са неподправените и силно емоционални моменти. Песните, в които съм вложил себе си, личността си, чувствата си, са ми любими, защото се възприемат много по-дълбоко от слушателите.

Като соло артист, албумът даде ли ти свобода да реализираш своите идеи?
Даде ми свобода, но и много работа, с която сам да се оправям. Защото около мен нямаше хора, които да участват с техен материал. Това беше трудната част - имах много музикални идеи, но тъй като работех сам, трябваше и да ги отсея сам. Трябваше ми време, за да преценя, коя идея е достатъчно добра и коя не е. Когато работиш с хора, заедно можете да претеглите добрите неща. Коя идея е добра и коя не става. Когато работя с някого и съм готов с една песен, му я предоставям и ако той реши, че песента не го грабва и не става за албума, по който работим заедно, не ни отнема много време, за да я доработим, защото работим заедно. Но когато съм сам всичкото преслушване на материала отнема много време. Това обаче е единственият проблем - иначе е много освобождаващо да работя сам, да контролирам сам процеса и да го насочвам в посоки, в които аз искам.

Има ли идея, която не си успял да включиш в този албум?
Да, останаха песни, които не записах. Които може да влязат в друг албум. Може би ще издам втори, следващата година, който ще се казва "Year of the Rabbit". И в него ще засегна отношенията ми с моята майка и втория ми баща. Не знам обаче дали това ще е интересно. Не знам дали ще успея да се заредя емоционално, за да го направя. Не знам дали ще се стигне дотам. Нека видим как ще се приеме "Year of the Tiger".

Как откри рокендрола и кой беше първият албум, който си купи?
Интересното е, че открих рок музиката от радиото. Първият албум, който си купих беше "News of the World" на QUEEN, след като за първи път чух "We Will Rock You" и "We Are the Champions". Като малък играех бейзбол. Веднъж отборът ни загуби. Бяхме много натъжени, а заради победителите в края на срещата по уредбата прозвуча "We Are the Champions". Чух я и веднага забравих за всичко останало. Бях запленен от песента. Въобще бях забравил, че сме загубили. В съзнанието ми звучеше само тази страхотна композиция. Това са ми първите спомени с рокендрола и как той ме накара да се почувствам по-добре.

Какво те е спирало досега да правиш нещата, които искаш?
Страхът! Страхът от провал. Всеки се бори с това състояние. Този страх е много свързан с егото и начините за неговото удържане. С годините осъзнах, че всичко опира до това, да не се страхувам. Да не ми пука какво мислят другите за мен. Осъзнах, че трябва да съм честен пред себе си. Да остана верен на момента и да съм откровен в изкуството си. Много хора всеки ден се борят с този страх, който сигурно ги кара да се затварят в себе си. Процесът на осъзнаването е много продължителен.

Това означава ли, че в един момент голямото его се превръща в проблем за музиканта?
Егото може да те мотивира много за здрава работа, заради страхът от провал, но и да те направи зависим от резултата. Когато това се случи и резултатът е неудовлетворителен, значи си изпуснал момента и всичко пропада. Понякога се проваляш и това ти се отразява зле. Но и ти дава възможност да се осъзнаеш. Това е времето на предизвикателство към теб самия. Процесът е някак си духовен. Спомням си, как навемето се оптивах да постигна нещо и не ми се отдаваше, защото не го разбирах. А сега осъзнавам как работят нещата и ги разбирам по-добре. Трябва да се опиташ да застанеш отсрани и да погледнеш с дурги очи на онова, което правиш. В началото не разбирах това. Отдавах се на песента, отдавах се на момента. Когато стъпиш встрани и погледнеш ситуацията от друга гледна точка, тогава се случват чудесата. Лесно е да го кажеш, но е трудно да го осъществиш.

Какво е това, което малко хора знаят за теб, а би искал повече да разберат?
Май няма нещо, което бих искал хората да знаят за мен. Какво е това, което хората не знаят за мен? Ами аз си падам малко кретен. Преди време на една пресконференция няколко пъти ми казаха, че извън сцената изобщо не приличам на това, което съм на нея. Не знам дали това е хубаво или лошо. Аз съм просто фронтмен на група, който обича да създава музика. Не знам дали бих искал хората да знаят това. Но аз съм си аз. Изисква много енергия да си фронтмен през цялото време.

Важно ли е за теб да имаш собствен стил и хората да го разпознават?
Едно от нещата, които осъзнах още в началото на кариерата ми като музикант и вокалист е, че е важно да имаш собствен звук и поведение. Няма лошо да имаш влияния, но трябва да се отърсиш от тях, да вземеш есенцията, която ти харесва, за да я използваш като основа, но да не се превръщат в имитатор. И трябва да откриеш собствения си почерк като музикант. Трябва да имаш собствена идентичност. Иначе само ще лъжеш хората и в края на краищата няма да си откровен със себе си. В първите записи, които съм правил, не се усеща идентичността ми. Имаше елементи в гласа ми, които показваха кой съм. Но не достатъчно. За това трябва да имаш собствен стил и при пеенето, и при композирането, и при писането на текстове, и при записите на албумите.

Албумът ти "Year of the Tiger" е в стил блус/американа. Как се чувстваш в тези води?
Не съм свирил много подобни неща, защото ми бяха непознати в миналото. И сега се чувствам освежен в техните територии. Винаги съм бил повече в хард рока. Сега обаче исках да запиша акустичен и блус албум, американа стил. Исках да пробвам различни неща. Това е нова посока, нов път по който съм поел, който изследвам и искам да провокирам креативните си граници. Ако обаче постоянно правех албуми в този стил, щеше да има мнения от сорта, че експериментите не ми подхождат и не би трябвало да поемам в различна посока. Един вид, че не трябва да си позволявам много експерименти. Но само защото досега не съм работил на тази основа и правя нещо различно, с което много хора не ме асоциират, имам възможност да изследвам колкото си искам тези нови за мен територии.

Как сънуваш - цветно или черно-бяло?
Колкото и да е изненадващо, сънищата ми влияят много на музиката ми. Някои от любимите ми припеви идват от тях. Със Slash имам такава песен. Това е "Standing in the Sun". Сънувах припева преди години, докато бяхме на турне с Ozzy. Събудих се една сутрин в хотелската стая и мелодията звучеше в главата ми. Иначе сънищата ми са цветни.

Най-необичайното вдъхновение за песен, което си имал?
Преди няколко години създадох една песен, която се казва "Symphony of Agony (The Last of Our Kind)", която всъщност записахме като Б-страна за последния албум на ALTER BRIDGE. Тя беше вдъхновена от унищожителите на мравки в дома ми. Те пръскаха навсякъде и когато видях умиращите насекоми на двора, се почувствах много зле, сърцето ми се сви и се вдъхнових да я напиша. Песента е от гледната точка на това какво е да те унищожат.

С какво щеше да се занимаваш, ако не беше музикант?
Това е добър въпрос. Не знам. Най-вероятно щях да отида в планината и да стана отшелник. Понякога тази идея ми се струва привлекателна. Но със сигурно бързо щях да се отегча. Обичам да създавам музика и да карам хората да се усмихват. Смятам, че ще бъда много щастлив, когато се върна в цивилизацията.