Steve Vai: "При запис на музика в дигиталната среда може да се направи всичко"

   Steve Vai е известен със своя експериментаторски дух по отношение не само на музиката, но и на техниката и инструментите, които използва. Така неговият гений ражда изумителната китара "Hydra", която ще видим и на 25 април в София (поръчай билет онлайн). Тогава китарният гений отново ще демонстрира изумителните си способности. Концертът на Steve Vai е по покана на "Blue Hills Events", които съдействаха и за това интервю на предаването "От другата страна" по радио "Варна". То е осъществено по видео връзка и излъчено в ефира на БНР снощи, 13 март.

Как си, мистър Vai?
Много добре, благодаря.

В твоето студио ли те намирам?
Да, "The Harmony Hut". Намирам се в контролната зала. Има още едно помещение, където са всичките ми китари.

Там ли създаваш своята музика?
Тук записвам. Последните 27 години работя в това студио. Преминало е през много промени. Винаги обаче предпочитам да записвам албумите си в моята среда. Всички мои албуми съм направил в различни домашни студия, които съм притежавал.

Спомняш ли си как е изглеждало сегашното ти студио преди 27 години?
Разбира се. Беше малка тясна сграда. Почти нищо от това, което е в момента, го нямаше тогава. Таванът беше много нисък. И беше само едно, тясно, малко помещение. Тук започнах да записвам. А пространството беше кът. В един момент добавих още една стая от другата страна. Така вече разполагах с две. След което съборих покрива и изградих цяло ново помещение.

Предполагам, че точно в това твое студио си преминал от аналогови към дигитални записи?
Абсолютно. В началото дигиталните възможности бяха ограничени. Нямаше толкова много дигитални работни станции. Те и не бяха толкова много разпространени. Аз самият разполагах с аналогова техника. Но бавно, когато дигиталният начин на работа започна да навлиза масово и аз като всички преминах на него, заменяйки аналоговата работа.

Повечето възможности, които дигитализацията предлага, как се отразиха на творческата ти страна?
Това е пълна промяна в начина, по който продуцентът или изпълнителят осъществяват записите. В миналото, когато се работеше аналогово, каквото запишеш, това оставаше. Възможностите за поправки бяха незначителни. Почти нямаше възможност за тях. Почти нямаше как да развиеш даден запис. С появяването на дигиталните възможности се промениха и начините, по които се продуцира музиката. Вече е по-лесно да се редактира, да се развиват процесите, можеш да използваш части от различни парчета и без да ги презаписваш, да ги поставяш на желаните от теб места. Стъпките за постигане на желания резултат са много по-лесни. Т.е. при работата по една песен на дигитална работна станция имаш много повече възможности, за разлика от аналоговия начин, при който процесите са много по-ограничени и нямаш много възможности с парче лента, поставено на ролката.

Т.е. в момента можеш да постигнеш всичко?
Така е и това е страхотно. За тези, за които е важно и се интересуват от дигиталните инструменти, тяхното набавяне позволява откриването на съвсем нови области на работа. Все едно да попаднеш в стая с храна, предназначена за гладуващи хора. Без тези програми, записването е твърде ограничено. Разбира се, за някои това е достатъчно. Тях не ги интересува дълбочината на философията на записа, да го манипулират, да използват плъгини. Те просто искат да запишат и това е. Все повече обаче дигиталната среда позволява на творците да упражняват различна по вид креативност. Все неща, които в аналогова среда няма как да бъдат направени. Те са достъпни само в дигиталната. Или със сигурност са лесно постижими. Много хора си мислят, че програмите и плъгините променят начина, по който създаваме музика, че променят целостта ѝ, че я правят суха и изчистена от човечността, че музиката, сътворена по този начин, звучи твърде технологично. И какво от това? В същото време при използването на плъгини се постигат страхотни неща. Виж, ако музикалната ти представа е твърде ограничена и не си кой знае колко креативен, в аналогова среда ще създадеш определен тип продукт. Ако не си много творчески насочен и работиш в дигитална среда, ще постигнеш подобен продукт на създадения с аналогови средства. Т.е. няма как дигиталната среда да те вдъхнови, да създадеш нещо велико, ако си ограничен в творчески план. Резултатът ще е един и същ. Но, ако човек има богато въображение и вижда невероятните възможности, които дигиталните инструменти и плъгини му предоставят, и отговарят на неговите представи в креативен план, е страхотно. Защото тогава просто ще спрем, за да чуем нещо, което преди не сме чували.

Имаш ли специфичен студио трик, който постоянно използваш?
Не знам дали е трик, защото много музиканти го използват, но и още толкова - не. Ще ти дам пример със записите на определен сигнал. Вземаш микрофон и го насочваш към китарния усилвател. След което добавяш втори микрофон към същия усилвател. Но двата са разположени по различен начин. Разстоянието между тях може да предизвика нулиране на фазата, което води до намаляването на звука на сигналите. Сигналът на всеки един микрофон е синусоида. Ако тя съвпадне и от двата микрофона, те ще бъдат във фаза и така звукът ще бъде по-обхватен и по-богат. Но, ако се разминат, ще има дефазиране и ще получиш ниска честота. От което звукът ще бъде ужасен. Така че, ако записваш една китара с 16 микрофона, трябва да си сигурен, че тези 16 микрофона са правилно разположени, за да не се получи нулиране на фазата. Този процес е много важен. Но не толкова за китарите, колкото за ударните. Особено при разполагането на различните микрофони. Тогава е много важно да се увериш, че сигналите между микрофоните са правилно настроени. За да не се получи затихването им. Днес има плъгини, които автоматично правят анализ. И то на различни сигнали от един източник, като автоматично ги фазират, за да избегнат тяхното нулиране. Това не е толкова трик, колкото много добра техника за подобряване на силата и на звука на онова, което записваш.

Има ли ограничения в изследването на китарата и в свиренето на китара за теб самия?
Не, няма. Единствените ограничение са тези, които сам създаваш в съзнанието си, стъпвайки на вярванията си. Аз винаги търся възможности да разширя идеите си и начина си на изразяване, да обогатя нещата, в които съм замесен. И съм напълно наясно, че те са неограничени. Все едно да ме попиташ дали е възможно да остана без идеи? Не, няма как да стане. Все едно да твърдиш, че Вселената има край. Все едно да си кажа, че няма да ми дойдат никакви нови мисли. Това наистина няма как да стане. Невъзможните неща съществуват, когато вярваш, че те са невъзможни. Не вярваш, че има начин или си втълпяваш, че никой не прави така, че няма да се получат нещата, че е някаква лудост дори да се опита. Този начин на мислене създава илюзията за ограничения. Един от начините да подхождате креативно, това е и моят начин, е когато си казвате, че собствените ви идеи са безгранични, с всеки е така. Знам, че докато разговарям с теб, може да ми хрумне мисъл, която преди никога не ме е спохождала. Обичам това усещане и за това съм музикант. Този процес е безкраен. Знам, че източникът ми на вдъхновение е безкраен. И това е факт, а не вярване. Но трябва да го знаеш и да си убеден в него, за да можеш да преодолееш собствените си ограничения, които сам си си поставил. Ограниченията не съществуват в заобикалящия те свят. Те са единствено в съзнанието ти.

Трябва и да се постигне балансът между китарните умения и сложността на композицията?
Това е важно, когато искаш да композираш материал, който после да можеш да изсвириш. За композиторите не е задължително да са обвързани с музиката, която могат да създадат и тази, която могат да изсвирят. Самият аз композирам много музика за оркестър и винаги пиша материал, който не мога да изсвиря. Ако обаче става въпрос за китарата, има неща, които бих могъл да създам за китаристи, които могат да ги изсвирят, но самият аз няма да съм толкова добър, колкото тях в пресъздаването им. Също така има композиции, които аз бих могъл да създам, които да са невъзможни са изпълнение от други изпълнители. Важното при композирането е идеята, която имаш. Обикновено композиторът създава материал, който се изпълнява от други. Това правя аз, когато създавам определен вид творба. Когато, обаче, пиша музика за моите собствени албуми, която после ще изпълнявам, е по-добре да имам възможностите да изсвиря онова, което съм създал. Това е задължително. Или трябва да намеря някой друг да го изсвири вместо мен.

Къде е скрито предизвикателството в задържането на вниманието на слушателя с музика без вокали?
Предизвикателството се крие в създаването на завладяваща мелодия, в която слушателят може да се припознае. Може да изпълняваш подобни мелодии или да го правиш по такъв начин, че да оставиш слушателите без дъх. Има страхотни изпълнители, които могат да изсвирят и да изпеят нещо много обикновено, но техният емоционален принос да е толкова завладяващ и ефективен, че могат лесно да задържат вниманието на публиката, дори и да си свирукат "Happy Birthday". При мен предизвикателството да се свържа с публиката, когато съм на сцена е да задържа вниманието си върху нея и онова, което правя. Да се съсредоточа върху онова, което свиря в дадения момент и върху начина по който го предавам на слушателите и зрителите. Това ангажира вниманието на хората - как свириш и какво свириш. Равнището, на което публиката ще се свърже с теб, се изгражда на нивото, на което изпълнителят е способен да се свърже с това, което прави. Това би могло да е предизвикателство, защото в много случаи, когато изпълнителят е на сцената и свири, не е задължително съзнанието му да е свързано и ангажирано с онова, което изпълнява. Пръстите се движат по грифа, но умът е някъде другаде - примерно в миналото или в бъдещето. Мислейки си как е изпълнил нещо преди това, анализирайки го и критикувайки се сам, той е вече в миналото. Или в бъдещето мислейки си за музиката, която му предстои да изсвири, притеснявайки се да не обърка нещо, или дали ще го направи толкова успешно. Тези неща разрушават връзката изпълнител - публика. Когато загубиш настоящия момент и онова, което правиш в него, а съзнанието ти се клатушка между миналото и бъдещето, вече си изгубил автентичната връзка с публиката.

Теб какво те разконцентрира, когато си на сцената?
Моята цел е да се опитам да не мисля за нищо. Предполагам си запознат с малкия глас в главата ти, който не спира да говори? Аз се опитвам да го заглуша, да го изключа напълно. Опитвам се да съм изцяло в дадения момент и в същото време да се пренеса в това, което наричам "зона на втората ми същност" - красивата взаимовръзка между ноти, езикът на тялото ми, емоцията ми към публиката. В това състояние мисълта липсва. В мига, в който започна да мисля, вече губя фокуса си. Когато свиря и се случи така, че нещо ме вдъхнови, когато съм на сцена, защото понякога става точно това и ако изпълнявам нещо наистина красиво, в момента, в който си помисля, че то наистина е красиво, и вече съм се разфокусирал. Вече не съм концентриран и настоящият момент става илюзорен. Илюзорен по отношение на възможностите ми да го задържа. А той сам по себе си не е илюзия, а е реален като всичко в действителността. Единственото, което съществува, е даденият момент. Хората, обаче, имат способността да насочат вниманието си към онова, което им изглежда като минало или да проектират вниманието си върху онова, което им изглежда като бъдеще. В реалността обаче миналото и бъдещето не съществуват. И това е факт. Всеки може да го докаже на момента. Когато изгубиш вниманието си върху творческия процес, губиш връзката с твоето вдъхновение, вдъхновено по уникален начин. Защото ти си единственият, който може да позволи на твоето уникално, красиво, творческо, голямо вдъхновение да се развихри. Това става единствено в момента, в който му отдадеш цялото си внимание, а това става единствено в настоящия момент. Ако се опитваш да се свържеш с китарата, обаче, си мислиш да не прецакаш нещо, мислиш как се справяш, че някой наистина не те харесва или какво би казал друг за това, което правиш, дали те знаят, че си велик, че онзи там е по-добър от теб, обаче, ти можеш да изсвириш нещо друго по-добре от него, че можеш да се справиш и по-добре, сам се вкарваш в една ментална боклучава яма. Погледни колко много изпълнители го правят. Много рядко някой от тях може да осъзнае, че в действителност не е в настоящия момент. Тези неща ограничават възможностите ти да бъдеш силен, ефективен и ангажиран с това, което правиш в настоящия момент.

Един-два въпроса за последния ти албум от миналата година "Inviolate". В него използваш имена на богове от гръцката митология. Свързан ли си по някакъв начин с нея?
Връзката се получи случайно. Някои от композициите имат отношение към гръцката митология. Самият аз се интересувам от нея като всеки средностатистически човек. Тя е интересна, има завладяващи сюжети и герои, статуите, боговете. Като дете бях много увлечен от нея. Особено харесвам филми като "Сблъсъкът на титаните" и " Язон и аргонавтите". Обичам ги. Като възрастен обаче гръцката митология е встрани от мирогледа ми. Никога не бих създал запис върху гръцката митология, защото това е вече правено, то съществува, за мен би било повторение на миналото. В "Inviolate", обаче, изглежда в някаква степен и това стана. Някои от песните се казват "Teeth of the Hydra", Хидрата е гръцко митологично създание, "Zeus in Chains" и "Apollo in Color" и напомнят за гръцката митология. Но това стана случайно, не съм го направил целенасочено с някаква причина. Не съм използвал съзнателно гръцката митология в представата ми за албума и в музиката си, за да имам албум, който да я отразява.

Може би постоянно те питат за китарата "Hydra", която си създал. Какъв калъф използваш, за да я пренасяш?
Тази китара е много голяма и много тежка. Имаме калъф, в който тя се събира цялата и приляга перфектно в него. Като обикновения китарен калъф е, но много по-голям. Той обаче не е достатъчен, когато я вземам с мен на турне. За това ми трябва втори. Той е изработен от "Anvil Cases". И в него слагам "Hydra", както си е в калъфа. Огромен е. Широк е поне петдесетина сантиметра. И излиза много скъпо, когато обикаляме планетата. Иначе самата китара ми се появи като видение. Преди седем години, просто ми изникна в главата, както и цялата идея за нея. Изградих я по този начин, защото винаги съм се интересувал от китари с повече грифове. Имам различни модели. В някакъв момент ми се появи идеята за инструмент, на който едновременно за създам и да изсвиря цяла песен. Т.е. знаех, че ми трябва китара с бас, седемструнен гриф, дванадесет струнен гриф, китарен синтезатор, струни за арфа, различни процесори, пиезо и поддържащи елементи. Исках всичко това в един инструмент, за да мога да създам музика, която да бъде изсвирена изцяло и само на него. Започнах да изпращам идеите си на Hoshino Gakki, който е собственик на "Ibanez". Отне ни от самото начало седем години на обмяна на идеи, на проверки, корекции напред-назад, преди да получа крайния вариант. Когато видях завършената китара "Hydra", когато вече я държах в ръцете си, се уплаших до смърт, защото на този инструмент, трябваше да създам цяло и завършено парче изкуство. След което получих видение. Не знаех каква ще е песента, но знаех, че бих могъл да създам нещо, което ще се получи много елегантно, без напрежение, спокойно и без много усилия. На първо място търсех добра песен, търсех най-добрата песен, която можех да създам, най-добрата мелодия, която бих могъл да претворя в музика. И тази мелодия трябваше да звучи и да бъде предадена без да има друга намеса. Представи си все едно редиш Кубчето на Рубик. Научаването на композицията и изпълнението ѝ на "Hydra" изглеждаше все едно подреждам кубчето на "Рубик". Това дали става? Май не? Ще пробвам нещо различно. Сигурно ще проработи… Така изглеждаше процеса.

Работил си с много групи и музиканти. Записвал си и със SPINAL TAP. За това ще ти задам въпрос, който задавам на почти всички - кой е твоят най-"Spinal Tap" момент?
Имам много от тях. Не знам. Ето един. Много рядко в кариерата ми съм падал на сцената. Едва няколко пъти ми се е случвало. Един от тези случаи е първия ми концерт въобще в Япония с ALCATRAZZ. Бях млад и много надъхан. Дори прекалено ентусиазиран. Не спрях да се движа по сцената. Сега ми изглежда повече като спорт, не като музика. Отстрани на сцената имаше едни големи колони. Скочих върху тях. След което веднага скочих обратно на сцената и се опитах да побягна. Обаче инерцията ме подведе. Тялото ми започна да се накланя назад, докато краката ми се движеха напред. Движех се много бързо заради скока. В един момент бях уверен, че няма да падна и ще си възстановя равновесието. Не и този път. Просто загубих равновесие и се строполих на сцената. Доста "Spinal Tap" момент.

Ако имаше шанса да срещнеш 20-годишния Steve Vai, какъв съвет би му дал?
Справяш се чудесно. Продължавай напред. Не спирай. Справяш се добре.