APOCALYPTICA - "7th Symphony"

От камерен струнен квартет с класическо образование и метъл вдъхновение през 1996 г. до барабани, дисторшъни, ехо и уами-ефекти почти 15 години по-късно, през 2010 г. - инструменталистите от финландската чело-рок банда Apocalyptica изминаха дълъг музикален път, но дали това все още е техният път? Докато слушах актуалния им, седми студиен албум "7th Symphony" отново и отново през последните два-три месеца, често си задавах този въпрос.

   За мен албумът се дели на две части - песни с вокали и без. В тези с вокали характерният чело-звук на финландците е избутан в ъгъла като нищо повече от музикална подложка и ако човек чуе парчето по радиото, без да знае чие е, едва ли ще разпознае стила на Apocalyptica от култовия - като заглавието си албум - Cult (2000 г.). И за да не бъда излишно сурова, някои от тези "радио бози" не са лишени от всякакви качества - слушането им може да бъде удоволствие, макар и малко греховно. Зависи с какви очаквания се подхожда.

   Ще отдам дължимото на миловидната и трогателна Lacey от Flyleaf, която прави симпатично участие като единствен дамски глас в албума в парчето "Broken Pieces" (втори сингъл с видеоклип към него) и омагьосващото и богато вокално присъствие на Brent Smith от Shinedown в "Not Strong Enough" - може би най-сполучливата песен с вокал в албума, в която блясъкът на трите виолончела остава непомрачен. Парчето с Gavin Rossdale - "End of Me" - което излезе като пилотен сингъл, е повече Bush отколкото Apocalyptica, но припевът му успешно се имплантира подкожно и след едно слушане. А от песента с Joe Duplantier от Gojira ме побиват тръпки и за съжаление не го казвам в добрия смисъл.

   Изборът на гост-вокалисти едва ли е случаен, като същото може да се каже и за избора на продуцент - Joe Barresi, работил с Queens of the Stone Age, Bad Religion и младите алтърнатив надежди Audrey Horne. Като добавим към това и визията на двата нови видеоклипа, "End of Me" и "Broken Pieces", дело на канадската режисьорка Lisa Mann (отговорна също за видеото към "I Don’t Care" от предишния албум на Apocalyptica), флиртът с алтернативния готик рок е осезаем, а намеренията към многобройния и благодатен американски музикален пазар са порочно прелъстителни. Тук, в Европа, обаче, се залага на малко по-различни ценности, които далеч не се изчерпват с черната очна линия и черния лак за нокти.

   И за да не е всичко прекалено черно, оставих за десерт любимата си част - чисто инструменталните парчета в "The 7th Symphony", които са истинската стихия на финландците. Както основният композитор на групата, Eicca Toppinen, сам обяснява, този път нито един от инструменталите на Apocalyptica не е с потенциал за вокално парче, където слушателят да си каже "Добре, а къде са вокалите?" Хаосът от скрибуцания, стържене и дърпане на струни на откриващата "At the Gates of Manala"("Manala" е финландската дума за "отвъдното") и на завършващата композиция "Rage of Poseidon"са бясно-меланхолични, прогресив до мозъка на костите и смело разгърнати и динамични. Apocalyptica са недостижими в изтръгването на неописуеми звуци от инструментите си, а в тези две парчета надминават себе си. "On The Rooftop with Quasimodo" пък е любовна история в ноти, но не лирична, а драматична и завладяваща.

   Новият инструмент в "Седмата симфония" пък не е нито арфа, нито флейта или обой, а... гласовете на четиримата финландци - от шептене и ръмжене до провикване или синтетично модулиран дикторски тон, Eicca, Perttu, Paavo и Mikko този път също имат вокален принос към композициите в албума си.
   Единственият гост, който не пее, откъсва глави с картечни барабанни откоси и двойни каси от ада, които е трудно да се сбъркат. Станалото вече традиция сътрудничество с Dave Lombardo от Slayer е в основата на черепотрошачката "2010".

   Интересна е историята и на първата изцяло акустична композиция на Apocalyptica, откакто през 2003 г. към групата се присъедини барабанистът Mikko Siren - "Beautiful" е записана на един дъх в студиото, където четиримата музиканти са били насаме с извивките на иструментите си, напълно голи, а Mikko прави дебюта си на контрабас. Резултатът е разголен и чувствителен - какъв друг би могъл да бъде?
   Освен "Beautiful", другата "балада" е медитативната "Sacra" - легатото на плъзгащите се по струните лъкове унася в променено състояние на съзнанието, което се допълва от спиращите дъха природни картини във видеоклипа към песента.

   Някои групи дълго се лутат в посредственост и папагалщина, докато намерят себе си стилово, а Apocalyptica като че ли успяха да го направят сравнително на ранен етап в кариерата си, едва с третото си издание. Ползването на гост-вокалисти и тогава, и сега изглежда оригинална и сполучлива идея, но комерсиалния успех на сингъла "I Don’t Care" от "Worlds Collide" отвъд океана, в класациите на "Billboard", сякаш беше като примамлива песен на морски сирени, която повлече музикантите към нови брегове.
   Времето (и продажбите) ще покажат каква творческа участ очаква някогашните ми неоспорими любимци, но ако чуя още един брат-близнак на "End of Me" - this love is gonna be the end of me, наистина. "7th Symphony" е хубав албум, и все пак не особено характерен албум на Apocalyptica. Обмислях и по-ниска оценка, но явно 7-цата е щастливо число за Eicca, Perttu, Paavo и Mikko.