BLACK SABBATH - "13"

"13" е деветият студиен албум на Black Sabbath с вокалист Ozzy Osbourne. Между него и "Never Say Die" (предишната творба на групата, в която Принцът на мрака взе участие) изминаха точно 35 години. Изключително дълъг период, през който се случи какво ли не. Но въпреки всички пикове и спадове, гениалният Tony Iommi успя да съхрани бандата, при това без кой знае колко да пострада култовият й статус. Феновете на Sabbath винаги са знаели, че завръщането на Ozzy Osbourne е само въпрос на време, независимо че през годините като вокалисти на негово място се изявяваха утвърдени имена като Ian Gillan, Ronnie James Dio, Glenn Hughes и Tony Martin. Въпрос на време, но времето си минаваше, годините безвъзвратно се изнизваха, а една камара шансове да се случи събиране на Black Sabbath в класическия им състав и създаване на нова студийна творба бяха пропилявани. И така 35 години! Е, чакането свърши. Албумът на Tony Iommi, Geezer Butler и Ozzy Osbourne е вече при нас. Някой липсва, нали? Bill Ward. При Black Sabbath нищо и никога не може да се случи, без да има някакви проблеми, драми, караници, остри думи и раздели. Така е било и така ще бъде. Класическият състав на Black Sabbath, без своя барабанист, издаде нов албум. И за добро или за лошо, това е най-мрачният, тежък и брутален запис, който групата някога е правила.

   Още с откриващата "Еnd of Beginning", слушателят разбира какво го чака в следващите около 55 минути - никакъв оптимизъм, никаква светлина и липса на каквато и да е било приятна мелодичност. Песента напомня на едноименната "Black Sabbath" - първата композиция на групата, излязла през далечната 1970 г. Тук, а и в целия албум, рифовете на Iommi са максимално опростени, но се стоварват върху главата ти като чук, който не просто иска да те нарани. Той иска да те смаже. За мракобесното звучене на "13" има логично обяснение и причини, като най-важната от тях е заболяването на Iommi. При диагноза като неговата, шансът човек да оживее е 50 на 50. Представете си сега в главата ви постоянно да се върти въпросът: "Ще бъда ли жив след една година?" Представете си точно в този момент да сте в студиото и да държите китара в ръце. Какво би излязло от всичко това? Чувство на обреченост. Усещане за край и безнадеждност. Именно такова е и цялостното звучене на "13", в който всяка песен напомня за тежките и мрачни парчета на Sabbath от първите им 3-4 плочи. "God Is Dead" е едно от най-добрите попадения в албума и неслучайно композицията е избрана за първи сингъл. В нея и вокалите на Ozzy са най-успешни. Като цяло, той се е справил добре при записите на албума, предвид моментните си певчески възможности. "Loner" започва с поредния класически Sabbath-риф, а тук и темпото за първи път леко се увеличава. Глътката свеж (в смисъл на различен) въздух идва със "Zeitgeist", като съвсем спокойно можем да наречем песента "внучка на "Planet Caravan", поради абсолютно сходното й звучене, темпо и бленда, която използва Ozzy. Дори перкусиите са същите като в "Planet Caravan", но това някак си не дразни. Напротив - винаги е приятно да чуеш нещо познато, стига то да е направено добре.

   От тук до края на албума мракобесието не спира дори за секунда. Доста често Geezer Butler опъва струните на баса толкова зловещо, че човек очаква те да се скъсат в почти всеки един момент. Brad Wilk (Rage Against The Machine) успешно замества Ward, като барабаните в осемте композиции звучат изцяло билуордовдски. Няма съмнение, че това е нарочно търсен ефект. Продуцентът Rick Rubin също се е справил майсторски със задачата си - звукът на песните е чист, китарно ориентиран и няма нищо общо с ужасяващото звучене на "Death Magnetic" на Metallica. "Age of Reason" (с чудесното соло на Iommi), "Live Forever" (най-бързата песен в "13") и дуумаджийската "Damaged Soul", са написани в добрите традиции на Black Sabbath, но слушайки ги, човек непрекъснато има усещането за дежавю. Да, песните са нови, но сякаш вече сме ги чували и преди. Закриващата "Dear Father" се оказва черешката на тортата в този албум. Смразяващият текст на Butler описва актовете на педофилия, често случващи се в Католическата църква, а начинът, по който Iommi и Ozzy изграждат парчето, кара слушателя на моменти да настръхне от ужас. С което и разходката в света на тъмнината и безнадеждността, която ни предлагат тримата музиканти, приключва.

   Как ще възприемете албума зависи единствено и само от начина, по който подходите към него. Ако очаквате нещо ново, свежо и различно - изобщо не си пускайте "13". Но ако искате да чуете класически Black Sabbath от началото на 70-те години на миналия век, пълен с умопомрачителните рифове на Iommi, непрестанното галопиране на Geezer по баса и зловещото стържене на Ozzy (да, стържене, защото реално погледнато той никога не е пял), този албум е правен за вас. А "13" завършва така, както започна всичко за метъл музиката преди 43 години. Буря. Дъжд. Гръмотевици. Камбанен звън. И непрогледен мрак.