CAGE - "Science of Annihilation"

След превъзходните "Darker Than Black" и "Hell Destroyer" сега само един въпрос вълнува феновете на щатския петоглав звяр Cage - дали новият диск "Science of Annihilation" е поне толкова добър като тях? Труден въпрос, чийто отговор ще потърсим в следващите редове.
   С петия си албум американците продължават да откриват нови измерения на бруталната агресия, всепомитащата скорост и умопомрачителната тежест. И въпреки че от "Darker than Black" насам в творчеството на групата вече не се чуват блек вокали, от всеки тон на "Science of Annihilation" струи такъв музикален екстремизъм, за който десетки блек и дет банди биха могли да им завидят. Цялата тази агресия обаче не е самоцелна, а е перфектно обуздана и всъщност се подчинява на законите на мелодията и хармонията. Навярно затова всички парчета оставят ярки, врязващи се дълбоко в съзнанието отпечатъци, а изключителните им припеви се издигат като внушителни монументи над страховитата музикална вселена на Cage. А че тя е страховита, няма никакво съмнение - все пак в нея ще се срещнете с бездънното гърло на Sean Peck, който сякаш е събрал в себе си най-добрите страни на Rob Halford, Jon Oliva и King Diamond, със сипещите пламтящи осколки китаристи David Garcia и Anthony Wayne McGinnis и - голямата изненада - с новия звяр зад кожите, изумителния Norm Leggio (екс-Psychotic Waltz), който сякаш е роден да свири интензивен и брутален пауър. Силните и като замисъл, и като реализация композиции са стегнати в блестящата броня на безупречна продукция, чийто единствен недостатък е прекалено мощният (и поради това недостатъчно динамичен) звук. В същото време, независимо от дивашката му свирепост и главозамайваща бързина, "Science of Annihilation" обладава почти кристална чистота - всеки отделен тон е ясно отчетлив и музикалната картина изобщо не се размива.
   Титаничната експлозия, която отваря портала към чудовищните измерения, се нарича "Planet Crusher" - над 5 минути бяс, писъци и свръхзвукова агресия в духа на епохалния "Painkiller" на Judas Priest. За разлика от нея, "Scarlet Witch" е по-скоро като река от изгаряща лава, която унищожава всичко по пътя си, а към средата й Sean сякаш се преобразява в Jon Oliva. "Spirit of Vengeance" насича с наточените си като бръсначи рифове всичко, което е успяло да оцелее в досегашната месомелачка, и подготвя почвата за "Black River Falls", която рисува ужасяващи пейзажи, озарени от демоничното сияние на King Diamond (поредното превъплъщение на Sean). За посветената на знаменития D-Day (десанта в Нормандия от 6 юни 1944-а) "Operation Overlord" думите са безсилни - мрак и хаос се сблъскват с устременост и дързост, за да пресъздадат по брутален в музикално отношение начин бруталността и драматизма на случилото се преди повече от половин век. "Power of a God" забавя малко скоростта и се разгръща във величествено средно темпо, ала "Speed Kills" бързо връща нещата към основното им русло, за да достави неизмерима наслада на всички поклонници на осемдесетарския спийд (и по-специално на герои като Flotsam and Jetsam и Agent Steel). Повествуващата за зловещия Хитлеров експеримент "Die Glocke" е поредният недостижим за стотиците съвременни пауър формации връх, а "Spectre of War" ни приближава към финала на изпепеляващото пътешествие из недрата на Космоса - тя започва с атмосферично мейдънско интро, за да изригне във вулкан от епика и мощ, който прелива в едноименния химн "Science of Annihilation" - квинтесенция на всичко онова, което трябва да бъде пауър метълът.
   Е, мисля, че е крайно време да се върнем на въпроса, с който започна това ревю. Колкото и невероятно да звучи, отговорът му е "не" - петият албум на американското пауър метъл чудовище изобщо не е толкова добър като предишните два. Защото "Science of Annihilation" е още по-добър.