DEFTONES - "Gore"

След четиригодишно мълчание калифорнийците Deftones се завръщат с "Gore" (2016), първият им албум след смъртта на басиста Chi Cheng, и вторият, в който той не свири, а "в неговите обувки" е Sergio Vega. Като жива останка от поколението на ню метъла, за който фронтменът Chino Moreno днес казва, че е твърде ограничително определение за музиката, която Deftones създават, групата продължава след "Koi No Yokan" от 2012 г. умело да плава в алтърнатив води, без да се сблъсква с подводните камъни на клишетата, уловила течението на оригиналното и своеобразното. И както винаги, и в "Gore" Deftones продължават да балансират по ръба между етерните, мечтателни и лирични пасажи, с които "Diamond Eyes" (2008) и "Koi No Yokan" (2012) бяха изпълнени, и бруталните картечни откоси на китариста Stephen Carpenter, основани на режещата без пощада ритъм машина Abe Cunningham - Sergio Vega, върхът на това гарниран с ревовете на Chino Moreno, редувани с чистите му вокали. Напрежението между тези две начала в Deftones винаги е било видно, но в "Gore" е изключително отчетливо не просто между отделните песни, а в рамките на самите тях - от откриващата "Prayers/Triangles", през разкъсваните от лирични и метализирани пасажи "Geometric Headdress" и "Hearts/Wires" до мелодичния поток на "Phantom Bride", в която цялата поетика на солото (може би единствено в дискографията на Deftones?) на легендарния гост Jerry Cantrell (Alice in Chains) бива насечена на парчета в последната минута от земеразтърсващите залпове на китарата на Stephen Carpenter. И ако "Koi No Yokan" - впрочем, носител на не една награда за метъл албум на 2012 г. - рисуваше цветни и ефирни картини върху стени от мелодии, то, както сам Chino казва, "Gore" не е ни най-малко щастлив, макар и не напълно гневен и горчив албум. Може да гадаем дали гневът е срещу смъртта, която в крайна сметка отнесе със себе си Chi Cheng след няколко години борба за живота му след жестока катастрофа през 2008 г., оставила го в кома в продължение на пет години. Но фактът е, че мечтателната лиричност в "Gore" винаги и навсякъде се сблъсква с високи много над човешки ръст черни и мрачни вълни, които заливат и удавят дори опита за надежда. За наше щастие, макар конфликтът между мечтателната мелодичност на Chino Moreno и бруталните рифове на Stephen Carpenter (за справка "Acid Hologram", "Doomed User") почти да е довел групата до разпадане в хода на работата върху албума, Deftones са достигнали един баланс в "Gore", при който всичко е налице, в правилните пропорции.

   Издаването на "Gore" бележи едно от най-добрите представяния на Deftones в музикалните класации (като кацва на втора позиция в "Billboard"), но по-важното е, че пулсът му - изключително жив, истински и динамичен - показва, че не просто Deftones дишат, а енергията им е неизчерпаема и заразителна. Докато повечето им събратя от поколението им от 90-те години (да споменем Korn, Staind, Limp Bizkit...) все повече разчитат на миналото си, поръсено с щипка клишираност във всяко тяхно ново издание, Deftones разкриват нови територии, по-силни дори и от смъртта. Емоцията, която Deftones продължават да предават с музиката си, надживява и надхвърля имената и етикетите на стиловете, а в основата все още се намират искрените чувства, които движат Deftones все така напред от дебюта им през 1995 г. - гняв, ярост, неудовлетвореност, но и мечти, големи колкото света.