DEPECHE MODE - "Sounds of the Universe"

Следвайки логиката на Станиславски, че ако на сцената има пушка - тя задължително ще гръмне до края на спектакъла, си позволяваме да отсъдим следното - ако представлението замръкне с окачени на стената ангелски крила, новата му постановка непременно ще се събуди от бодрото им жужене. Martin L. Gore едва ли някога е изследвал задълбочено постулатите на руския театрален теоретик, но ако осъзнаваше, че със собствените си действия и бездействия масово провокира подобни смислови аномалии, със сигурност щеше да се запознае с трудовете му.
   Колко е удобно да си законодател. Достатъчно е веднъж да вградиш сянката на волята си в дадена творческа конструкция, за да можеш в последствие да я прекрояваш с лекота, експлоатирайки необходимостта от поголовно тълкуване на проявленията й. А говорейки за Depeche Mode - влиятелността придобива още по-глобални измерения. Те не просто взеха дейно участие в проектирането на небостъргача "съвременна музика", а докато той се строеше, поетапно оразмериха почти всяка негова чупка във формата на символите си. И през годините неизменно обитаваха мансардата му - за да може над тях да се реят единствено птиците. Изглежда обаче "the man with the wings" започна да се задъхва от разредения въздух по високите етажи, особено след като напоследък драстично оряза уранизираните напитки и синтетиката от ежедневното си меню. Може би затова реши да се впусне в труден полет, прескачайки отвъд границите на земната атмосфера и търсейки вдъхновение не къде да е, а на възможно най-тихото място - сред космическата безбрежност.
   Форсирани двигатели и сигнален вой в интрото на "In Chains" заявяват на всеослушание, че предстои отлепянето на совалката "Sounds of the Universe" от повърхността. Докато искрите на началната тяга потъват в мастиленото небе парчето плавно се трансформира в до болка познатия хибрид, обитаващ единствено и само ареалите, маркирани от пръкналата се в Базилдън феноменалната формация. Самостандартизираща се музика. Високомерна, самодостатъчна и труднодостъпна. Неподвластна на стилове и граници. Нямаща смъртен аналог.
   Прави впечатление, че началната композиция е щедро разкроена. Ако (в кръга на шегата) се беше промъкнало някое и друго пентатоник соло, можеше спокойно да мине и за "прогресив" с тази почти седемминутна разчупена структура. Отровата във вокалното жило на Gahan с лекота се процежда през хармоничните й нива, а в госпел припевите, когато е коронясана от бекингите на дребното-крилато-същество-с-кукуригуто, влачи по течението си греховна носталгия по блажения "Songs of Faith and Devotion". А на един devotee-фен не му е нужно повече, за да се отпусне в безтегловността на открития космос!
   Напънатият ритъм и тривиалната постройка на "Hole to Feed" до известна степен попарват първоначалния ентусиазъм от полета. Песента е дело на екипа Dave Gahan, Christian Eigner и Andrew Phillpott и печели уважението ни основно защото творческите напъни на фронтмена се оказаха жизненоважни за съществуването на Depeche Mode след "Exciter". Все пак има и нещо положително в създалата се ситуация - от трите му отредени изстрела Gahan успява да уцели мишената. Е, веднъж, но пък право в десятката. Неговата "Nothing’s Impossible" почерни сърцевината на "Playing the Angel" по същия начин, по който "Come Back" е на път да разяде основите на "Sounds of the Universe". Ако вундеркиндите от продуцентския щаб на бандата бяха имали благоразумието да включат в албума студио сешън версията на въпросното парче (да, същата, в която камерното акустично пиано на Martin се точи като суров петрол в шепите на порещия басовите пасажи глас на Gahan), бих го обявил на секундата за безапелационен първенец. Но не би. Прекалено многото аналогови отблясъци във финално опакования вариант осветяват сенчестите кътчета на песента и забърсват наслоилата в гънките й безплътна меланхолия. И макар това вцепеняващо "they gathering up the fear" да е нулевата кота на албума, остава натрапчивото усещане, че превозното ни средство е заседнало в плитчини. Същото важи и за "Jezebel" - дежурната мартинова душегубка, която в случая е единствена. Сама по себе си песента е чудесна, но застанала рамо до рамо с жизнеутвърждаващи шедьоври като "One Caress", "The Bottom Line", "Home", "Somebody", "It Doesn’t Matter Two" и прочие - потъва като немска подводница при Гибралтар. Може би самият мозък на Depeche Mode съзнава това, защото основните минималистични мотиви във въпросната песен и в инструментала "Spacewalker" имат пораженческо настроение и миришат на берлинска есен. Досущ като излезли от осемдесетарски филм на великия Волфганг Петерсен.
   Добре че по пътя през вселенските потайности навреме ни застига "Wrong", за да напълни резервоара с гориво. Единствената песен в албума, полазена изцяло от депресивни разсейки. Като типичен Depeche Mode сингъл - използва венозна техника на вливане. Разяжда кръвта още преди да я е целунал. И как не - парчето е като навита пружинка. Инструменталните линии се наслагват поетапно с всеки куплет, а във финалния рикошират една в друга, докато часовниковият механизъм отброява последните секунди до експлозията. Дълбочинната бомба разконцентрира високотехнологичната машина и тя за известно време се олюлява в очарователния ритъм на "Fragile Tension". Натъпкан с аналогови хормони фънкарски басов щрих тропосва подгъвите на вълнообразната й рокля, а изпускаща пара китара приглажда двата копринени воала, издиплени от гласовете на Dave и Martin. Ако има достойнство, с което "Sounds Of The Universe" да е "най" в цялостното творчество на Depeche Mode, това е именно качеството на вокалите. Изглежда работата по двата солови албума е шлифовала Gahan в техническо отношение, защото в баладичната "Little Soul" с лекота следва прецизните кърдавинки на своя неизбежен крилат коректив, а по стръмната пътека "Peace" за пръв път демонстрира отчетливо вибрато и наистина мощен фалцет. Изобщо, властелинът на плътните низини показва ново лице в актуалния албум на Depeche Mode. И все пак, традиционалистите няма да останат разочаровани, защото в "Miles Away / The Truth Is" и "Corrupt" той не изневерява на пост-пънкарската си закваска. Бучи, пъшка и се дере, забелил очи в шамански транс. На моменти имам чувството, че иска да призове Iggy Pop на вокален дуел.
   От техническа и концептуална гледна точка "Sounds of the Universe" е много тежък проект. Легендарната група си поставя нелеката задача да събуди неподвижното и ненаблюдаемото в засята със звуци полифонична материя. По законите на физиката те могат да покълнат дори във вакуум, ако бъдат облъчени с достатъчно големи дози енергия. Последното Depeche Mode го притежават в излишък, а като добавим и факта, че винаги са били експериментатори по отношение на технологиите, успехът на високоволтовия фронт е напълно обясним. Но както често се случва, когато гониш дивото - изпускаш питомното. Може би заради хвърлени прекалено много усилия в битката със секвенсърите и синтезаторите, може би заради липса на стимуланти от химическо естество, албумът страда в композиционно отношение. Типичен пример са "Perfect" и "In Sympathy". От тях просто не можеш да си спомниш нищо съществено. Дори и след множество прослушания. За жалост - това започва да се превръща в тенденция. От "Ultra" насам (последния албум на групата, в който ВСЯКА ЕДНА песен влизаше под кожата на слушателя със скоростта на светлината и се настаняваше там во веки веков, вплитайки се в съвършена симбиоза с човешкия организъм) - процентът на т. нар. "пълнеж" расте в прогресия. При "Sounds of the Universe" за пръв път надделява в общата субстанция на дозата. Като в случая с Depeche Mode трябва задължително да се отбележи, че под "пълнеж" не бива задължително да се разбира "слабо парче". Песен, изпята от Dave Gahan, благословена от св. Martin Gore и опакована в изразни средства от марката "dм" няма начин да бъде лоша. Но не вярвам някой да се задоволява с обикновена продукция от тази група. Ясно е, че времената отдавна вече не са In-Your-Room-ски, но пък и паузите между студийните им издания са достатъчно дълги, за да могат да се елиминират случайните фактори. В крайна сметка - непривично е да чакаш времето да те сприятели с музиката на Depeche Mode. Особено когато си свикнал да измерваш етапите в живота си по нейния аршин.