EXTREME - "Saudades De Rock"

13 години могат да бъдат и много, и малко. Понякога те са достатъчни за една банда да издигне свой пиедестал, а за друга - да го разруши. Понякога в рамките на подобен период можем да видим и двете. Точно толкова време (13 години) мина от последното студийно творение на Extreme "Waiting for the Punchline", но за тях като че ли е било вчера. Все едно не са разпускали бандата, все едно, че на вчерашната дата в календара пише "1996 година" и те току-що са слезли от сцената, а днес трябва да влязат в студиото за записи на нов материал. Ей така - "щрак" с пръсти и машината на времето ме пренася в онези времена, когато с приятели слушахме "Midnight Express", с мъка идвайки на себе си и убедени, че това не може да бъде изсвирено от човешко същество. Така се чувствам и докато въртя за пореден път "Saudades De Rock".
   Бостънският квартет е записал петият си студиен албум с една единствена промяна спрямо класическия състав - зад барабаните е Kevin Figueiredo, заменил Paul Geary. Основите на колектива обаче са си все така стабилно иззидани между двата стълба - емблематичният глас Gary Cherone и едно от любимите ми китарни хахота, португалецът Nuno Bettencourt. А музиката е мъжкарски, купонджийски хард рокендрол - от онзи, дето "пие" много уиски. Тестостерон, опакован под формата на диск. А най-хубавото е, че китаристът и певецът не са забравили как се създават жестоки парчета. От откриващата "Star" (сложена там сякаш да ни напомня къде всъщност е мястото на Extreme), през "Learn to Love", заиграващата се с кънтрито "Take Us Alive" и тежкарската "King of the Ladies"… Та чак до няколкото балади - всичко е една небрежна демонстрация на класа, на чиято безпрекословност е трудно да не се поддадеш. Nuno Bettencourt безгрижно се задява с шестте струни и го прави да изглежда така, сякаш китарните партии са детска игра. В диамантения сърцеразбивач "Last Hour" чуваме и едно прекрасно соло с "фейд ин"-ефект. Всъщност по моему тази песен спокойно може да се нареди в дискографията на бандата до "More than Words", но това едва ли ще се случи. Все пак времената вече са други.
   Към края на албума константното рокендрол настроение започва да натежава, което, съчетано с факта, че последните няколко парчета са подредени на принципа хард песен-балада, е сред нещата, които донякъде не одобрявам в "Saudades De Rock". Но пък това може и да е само мой проблем, знам ли...
   Във всеки случай съветът ми е, ако сте в кофти настроение или просто ви се слуша качествен, съвременен рок, да си налеете чаша "Jack Daniels", да пуснете няколко кубчета лед вътре и да бутнете този диск в домашното стерео. Оттам нататък оставете Extreme да се погрижат за вас.