FAITH NO MORE - "Sol Invictus"

Казват, че нещата никога няма да бъдат същите. Така е - поне с някои неща. Когато Faith No More пристъпиха всичките си клетви и все пак записаха албума на своето завръщане след 18 години студийно мълчание, неминуемо настанаха и определени промени в музикалния климат не само на една, а на няколко различни сцени. Ключът към успеха им - както комерсиален, така и творчески; както досега, така и сега - се крие тъкмо в обстоятелството, че Faith No More никога не са били метъл банда. Никога не са били и прог, джаз, хип-хоп, алтърнътив, поп банда. Практически те са всичко-банда. Безопасно е да го наречеш арт, но в края на краищата "Sol Invictus" е авангарден кросоувър, чиито мащаби са не просто гигантски - в определени моменти те покриват почти цялото музикално наследство на XX и XXI век.

   И така… Новият албум на Faith No More. Нека го повторим. Това е мисъл, която доскоро изглеждаше абсолютно невъзможна. Може би действително е невъобразимо, но "Sol Invictus" се случва. Той вече е факт. Първият албум на Faith No More от 18 години насам.

   Когато говорим за "Sol Invictus", е редно да се отбележи, че тук очакванията са излишни - FNM правят каквото си поискат и умишлено, безпардонно се подиграват със съзнанието ви. Тези звуци идват от всички посоки, при това с такъв интензитет, че бързо стигате до етап, в който съвсем сериозно не знаете какво се случва не само с главата, но и с емоционалния ви баланс. Обяснимо е. "Sol Invictus" е с продължителност от 40 минути, което автоматично го превръща в най-краткия албум на бандата от "Introduce Yourself" насам. В рамките на компактното му времетраене групата е наблъскала достатъчно идеи за цели дискографии - нещо, типично единствено за тях и, макар и в съвсем различен контекст, за Michael Gira и неговите Swans. Когато обаче се замислиш малко по-сериозно, последните два проекта на Swans се разпростираха на по два астрономически часа всеки (!), като в преобладаващата си част разчитаха на гигантски пасажи от неописуем, антихуманен шум, и безкрайните, хипнотични повторения на точно фиксирани мотиви. При FNM всичко е концентрирано. Привидно далечни музикални вселени се сливат в едно цяло. С изключение на милитаристичната "Motherfucker", където Mike Patton залага основно на плътни речитативи, "Sol Invictus" никога не спира на едно място. В средната си секция "Rise of the Fall" претърпява чудовищна прогресия, а моментално след нея идва "Black Friday", която е чиста проба американско кънтри, разкъсвано от внезапните, взривни рифови експлозии на Jon Hudson.

   Това е нищо. "Separation Anxiety" се обляга на изключително техничния, рикоширащ бас риф на Billy Gould. И наистина, тук сме доста далеч от стандартната любовна песен. "It's like when your mind / Has a mind of it's own", агонизира Patton, преди изцяло да се предаде: "Please take mine / Don't leave me alone". Това е просто пример за начина, по който функционира "Sol Invictus". Често ситуацията придобива радикален вид - "Sunny Side Up" е закуска за шампиони, а "Matador" би звучала съвсем на място на някое погребение. Както става в повечето случаи, FNM престъпват границата на цинизма.

   Говорейки за погребения обаче, да, "Sol Invictus" не е нито "Angel Dust", нито "King for a Day". Той не е албумът, който някой някога е очаквал. И какво от това? Така или иначе казват, че нещата никога няма да бъдат същите.

   И действително, нещата никога няма да са същите - не и след "Sol Invictus". Това е голямата разлика между силния албум и истинския шедьовър. Триста слушания по-късно все още драскаш по повърхността му.