KORN - "Korn III - Remember Who You Are"

След повече от 30 милиона продадени албуми и две награди "Грами", вечно търсещите нови предизвикателства бейкърсфийлдски герои решиха да поемат... назад. Назад към корените си. Към звученето, с което дебютираха на световната метъл сцена преди петнайсетина години. Друг е въпросът доколко успяха да се върнат...

   С достатъчно красноречиво озаглавения си девети студиен диск "Korn III - Remember Who You Are", неразделните бойни другари Jonathan Davis (вокали), James "Munky" Shaffer (китара) и Reginald "Fieldy" Arvizu (бас), подсилени от най-сетне приетия за пълноправен член на групата някогашен барабанист на David Lee Roth, Ray Luzier, недвусмислено (пробват да) хвърлят поглед към двете си славни пилотни издания "Korn" (1994) и "Life Is Peachy" (1996) - не толкова от гледна точка на композиционни похвати, колкото като атмосфера, аранжименти и цялостно звучене. Това е и причината за вмъкването на това "III" в заглавието на албума. Поради същите съображения за продуцент за трети път е привикан и Ross Robinson - човекът, увековечил зад пулта си същите онези вече легендарни първи два Korn-а. Уви, това е и третият запис на групата без Brian "Head" Welch, чието отсъствие, колкото и да ми е неприятно да го кажа, става все по-осезаемо...

   Резултатът от тези намигания към миналото е... противоречив, най-общо казано. От една страна, идеята на групата да създаде албум с по-първично и сурово звучене, контрастиращ с препродуцираните и леко претрупани "See You on the Other Side" (2005) и "Untitled" (2007), е успешно осъществена. Няма я онази на места дразнеща многопластовост, няма ги не особено адекватните клавирни подложки, няма ги и композиционните експерименти. С други думи, от "Korn III" се е получил един директен, изчистен и едва ли не праволинеен метъл албум. И точно тук е проблемът. Въпреки здравите китари, дълбаещия бас, гръмотевичния ритъм и специфичните Davis-ови гласови изблици, липсва нещо открояващо се. Нещо - каквото и да било. Не, че парчета като "Let the Guilt Go" или "Oildale (Leave Me Alone)" са лоши - напротив, грабват и стискат здраво, но някак си се губят сред останалите, а и сякаш вече сме ги слушали, пък било то и в по-натруфен и "пипнат" вариант. Просто в диска няма нищо ново. Нищо наистина ново. Както и нищо наистина старо, между другото... Накратко - нищо наистина интересно.