LAST IN LINE - "Heavy Crown"

За краткото си съществуване досега Last in Line минаха през повече перипетии, отколкото която и да било група би трябвало да преживява. През 2012-а оригиналните членове на DIO се събраха за трибют на Ronnie James Dio, намериха страхотен певец и... В средата на 2013 китаристът Vivian Campbell беше диагностициран с лимфома на Ходжкин, заради която беше подложен на химиотерапия. Това обаче не спря устрема на групата. С времето се заговори за дебютен албум с авторска музика. "Heavy Crown" трябваше да излезе още през пролетта на 2015 г., но беше отложен за началото на 2016-а. Междувременно, Last in Line се разделиха с клавириста Claude Schnell, а съвсем скоро преди излизането на албума се случи истинската трагедия - басистът Jimmy Bain почина от рак на белите дробове.

   Всичко това обаче прави написването на обективно ревю за албума много трудно. Как човек да напише нещо негативно за работата на хора, минали през толкова ужасни събития за толкова малко време? Особено когато са изиграли важна роля за оформянето на тежката музика като такава. А тъжната истина е, че, извън превъзходното техническо изпълнение, няма много причини човек да слуша "Heavy Crown". Основното, в което дебютът на Last in Line успява, е да накара слушателя да се плесне по челото и да си каже: "Чакайте малко, аз това вече съм го слушал... преди десетилетия." Вероятно това се дължи поне отчасти на недотам удачния избор на първа песен - "Devil in Me" не е лоша композиция, но откриващият риф е почти буквално взет от "Space Truckin'" на Deep Purple - макар че двете песни са доста различни, горчивият вкус си остава. След такова начало човек просто се настройва да търси клишета навсякъде - и ги намира. Тук имаме очевидна заемка от Deep Purple, там - от Rainbow... А на едно място - и от известен филмов саундтрак. Може би този подход ще съумее да дръпне точните струни в душите на носталгично настроените слушатели, но едно трябва да бъде взето под внимание - твърде много от песните в албума се запомнят не толкова заради собствените си качества, колкото заради приликите със старите класики.

   А тези прилики, всъщност, в общия случай просто не са необходими. Нямаше нужда "Devil in Me" да напомня толкова на "Space Truckin'". Нямаше нужда "Curse the Day" да използва почти същия риф като "Man on the Silver Mountain", при положение, че песните са съвсем различни. Нямаше нужда... през песен или две да си припомняме нещо старо - защото така се притъпява собствената индивидуалност на Last in Line и когато човек осъзнае това, се ядосва още повече. Ако ги нямаше заемките, или поне ако не бяха толкова очевидни, може би още първото слушане щеше да разкрие немалкото интересни идеи в албума. Може би веднага щяхме да се зарадваме на удачно вплетените блус-забежки в композициите. Може би щяхме да се впечатлим от убийствената ритъм-секция на Jimmy Bain и барабаниста Vinny Appice и от страхотните сола на Vivian Campbell. Може би щяхме да аплодираме превъзходното пеене на Andrew Freeman, който, за щастие, дори не се опитва да имитира Ronnie James Dio...

   Може би... Може би това ще стане в следващия албум.