NEVERMORE - "The Obsidian Conspiracy"

Голямата надежда на метъла - с нов албум! Голямата надежда, че след Maiden, Sabbath, Judas, не всичко ще умре. Това са сиатълците Nevermore с осмия си студен албум (ако броим и мини-то "In Memory"), озаглавен "The Obsidian Conspiracy". След фурора, който предизвика преди 5 години "This Godless Endeavor", беше логично групата да си даде дълга творческа почивка, която да ги зареди с достатъчно вдъхновение, за да са в състояние да издадат наследник, който е поне толкова добър, колкото предшественика си. През тези 5 години се случиха 4 значими неща: излязоха страхотното DVD "The Year of the Voyager" и соловите албуми на Jeff Loomis и Warrel Dane, а Nevermore отново се лишиха от услугите на втори китарист (в "This Godless Endeavor" това беше Steve Smyth).

   И така - най-сетне дойде моментът за нова творба, а очакванията отново се вдигнаха до небесата. Поне за мен това e най-чаканото издание за тази година, заедно с новият Iron Maiden. Още от откриващите плътни рифове на кратичката "The Termination Proclamation", за пореден път се убеждаваме, че класата на Nevermore е недостижима величина за 9 от 10 групи в жанра. Ударно парче, подходящо за старт на албума, което преминава в тържествено-епичната "Your Poison Throne". Тук, както и в следващата "Moonrise (Through Mirrors of Death)", композицията е разгърната до плашещи нива, с много натовареност на изказа и емоцията. Nevermore, подобно на други мои любимци - Queensryche, умеят до съвършенство на концентрират това, което искат да кажат в рамките на 4-5 минути, като в крайна сметка резултатът е една запомняща се песен, а не сбор от технична претенциозност. В тези две парчета особено ясно изпъква една от основните разлики между "The Obsidian Conspiracy" и двата му предшественика - китарните сола на Loomis са много структурирани, хармонични и мелодични. Докато в предишния албум при солирането имаше една идея показност в повече, тук всичко е подчинено на песенната идея и на цялостното настроение на конкретното парче. "And the Maiden Spoke" впечатлява с обичайно великолепните вокали на Warrel, както и със страхотен текст, а "Emptiness Unobstructed" е без съмнение песента с най-химнов припев в албума. В "The Blue Marble and the New Soul" депресията достига вселенски измерения, а цялостния развой на парчето е композиран изключително майсторски, като кулминацията е потресаваща. "Without Morals" отново удря с много запомнящ се припев (може би малко по-"хитов" от очакваното) и с безспорно най-доброто соло в албума. Това, че мелодията в солата е насложена от поне две китари, ме навежда на мисълта, че е много възможно за турнето отново да бъде привлечен втори китарист. "The Day You Built The Wall" е поне за мен най-незапомнящата се песен в албума, която е композирана по един тертип, от който музиканти с таланта на сиатълците могат да направят още 30 подобни парчета с лекота. Това не означава в никакъв случай, че парчето е слабо. Тази песен, както и откриващата, за разлика от останалите осем, просто не фрапират с оригиналност и неочакван обрат при структурирането на китарните и вокалните мелодии и са единствените парчета, които не носят потенциала на останалите да допринасят с нови усещания при всяко следващо слушане.

   Албумът завършва с великолепната и най-разнообразна откъм смяна на темпото "She Comes in Colors" и едноименната композиция, която е абсолютен триумф на класата на ритъм-секцията на Nevermore. "The Obsidian Conspiracy" е най-бързото (почти траш) парче в новия албум, с рифове, мачкащи като валяк и виртуозни сола, изпълващи по-голямата част от тези 5 минути метъл съвършенство.

   Все още е рано да се каже дали този албум е най-добрият в дискографията на Nevermore. Това, което мога спокойно да заявя е, че "The Obsidian Conspiracy" е албум, достоен да бъде издаден с логото на Nevermore върху обложката. А това не е малко, когато си вдигнал летвата, толкова високо, че може да бъде надскочена единствено от теб и никой друг. В един свят на "копи-пейст" албуми и все по-малко ярки творчески индивидуалности, Nevermore продължават да са глътка свеж въздух, предлагайки поредната колекция от музика, която може да бъде наречена изкуство и която няма да омръзне след третото слушане.