PESTILENCE - "Hadeon"

За Pestilence може да се говори много, но за повечето дет метъл фенове холандската група сякаш спря дишането си заради оттеглянето на вокалиста Martin Van Drunen след култовия "Consuming Impulse" (1989). И докато последният не пропуска възможност да изтъкне какви "тъпанари" са някогашните му бойни другари, а фенът върти триадата "Malleus" - "Consuming" - "Testimony" ('88 - '89 - '91) до изтъркване, идейният двигател, основател, и единствен оригинален член на Pestilence - Patrick Mameli - упорито и всеотдайно възкресява името на групата с всеки нов албум от "Resurrection Macabre" (2009) насам.

   Талантливият китарист и вокалист, джазмен и иноватор в екстремната музика продължава да води наглед обречена битка със сянката на култовото наследство на бандата от 90-те, с пуританския вкус и надменната елитарност на дет метъл общността, с постоянно променящата се в ущърб на изпълнителите музикална индустрия, и със самия себе си. За добро или за лошо, идеите му за това как трябва да звучи дет метъла не се приемат благосклонно още от преломния "Spheres" (1993) насам. Напредничавите експерименти с джаз фюжън влияния, синтезатори, а в по-модерни времена - с осемструнни китари и груув метъл - определено идват в повече на феновете. А и не само - в последните три албума на Pestilence, които са повече от компетентно реализирани откъм звук и изпълнения, просто няма достатъчно грабващи и резки парчета, които да завъртят вихрушката на мошпита.

   Опитите на Patrick да надскочи себе си като музикант и да пренесе Pestilence в модерната ера не бяха достатъчно убедителни - досега. "Hadeon", първият нов албум на групата от второто ѝ разпадане през 2013 г., е едно от най-силните издания в драматичната ѝ история. В изцяло обновен състав от изключително даровити и тотално ъндърграунд музиканти, бандата звучи изцяло по свой си начин и напълно адекватно на фона на другите големи имена в жанра - независимо дали става въпрос за млади надежди или такива с дългогодишно присъствие.

   Най-интересното нещо в "Hadeon" е, че Mameli най-после е открил точната формула за звука на Pestilence - нелека задача и огромно постижение като се има предвид, че в музиката на бандата трябва да има място както за мащабната визия на китариста-джазмен, така и за улегналия вкус на олдскул фена. На Patrick му отне адски много време и немалко горчив опит да изкристализира този стил, който чуваме в "Hadeon", но всички знаем, че хубавите неща стават бавно.

   За какво толкова става дума? По-запознатите сред вас бързо ще усетят приликата на рифовете с тези от мразения навремето, сега преоткриван "Spheres". Само че тези изобретателни рифове сега са заточени свръхпрецизно и са положени върху безпощадно изчистена и яростна ритъм секция. Резултатът е очарователен сблъсък между новото и старото, водещ до създаването на една вселена. Вечно верен на научната фантастика, Mameli продължава с историите за множество измерения, астрални полета и страховити инопланетяни, но този път не си позволява да натрапва пластиково-звучащи синтезатори. За сметка на това доста ефектно употребява вокодер - по-дискретно от колегата му Paul Masvidal, разбира се, но също толкова впечатляващо. Изпълненията и продукцията на "Hadeon" са великолепни като цяло - звукът е плътен и масивен, а парчетата са си попиляващо яки - макар и обезопасени от всичко, което би могло да не се понрави на феновете и критиците.

   Феновете на осемструнната китара няма да са твърде ентусиазирани от липсата ѝ, но превъзходните сола - перфектен бленд от слейърски хаос и волната изтънченост на легендата Allan Holdsworth - компенсират дефицита на ниски тонове. Виртуозността на новите попълнения в състава бива демонстрирана нагледно, без да бъде натрапвана и самоцелна. Освен, че е абсолютно клане, "Hadeon" извежда музикалната линия от "Spheres" до пълния ѝ потенциал и доказва, че Patrick заслужено е останал верен на себе си и донякъде противоречивия си вкус за цялото това време, през което феновете и пресата му бяха обърнали надменно гръб.

   За "Hadeon" изказахме доста суперлативи, но имаме и някои резерви. Прекомерно изчистени и в приблизително еднакво темпо, на песните им липсва прогресивния размах на "Testimony of the Ancients" - един от вечните примери за интелигентно направен, новаторски дет метъл който обогатява жанра без да престъпва твърде грубо строго изкованите му рамки. Вторият по-слаб момент в "Hadeon" е, че албумът не успява да задържи първоначалния си устрем през цялото време. Но, макар и не перфектен, той си остава едно триумфално завръщане. Надяваме се Mameli най-после да намери заслужена приемственост от феновете и критиците, за да можем да се радваме на Pestilence още дълго време - макар и в коренно различен формат от онзи, с който някои от нас са израснали. С "Hadeon" групата вече има нова начална скорост - остава лидерът ѝ да продължи в същата посока с още по-здрав, изпипан и мащабен наследник.