ALICE IN CHAINS - "Black Gives Way to Blue"

Да продължиш напред с човек, натоварен с едва ли не непосилната задача да заеме мястото на емблематичен за групата ти вокалист, е адски амбициозна, да не кажем непостижима цел. Ето, Queen се провалиха с гръм и трясък. The Doors станаха за смях. Нова генерация си навлякоха цунами от попръжни. Живи легенди като Iron Maiden, Judas Priest, Motley Crue и Контрол се пробваха да заменят иконичните си фронтмени с непознати новаци, но осъзнаха грешката си - къде веднага, къде по-бавно - и върнаха в редиците си добрите си стари гърла - къде бързо, къде след дълго чудене и маене.
   От друга страна, AC/DC успяха. Родни колоси като Тангра и рок-колос-wannabes като D2 - също. Дори и Marillion и Genesis го направиха, макар и с доста субективни уговорки, разбира се. Към "печелившите комбинатори" бихме могли да причислим и групи като The Gathering, Amorphis, Napalm Death, Benediction... а от този момент нататък - и Alice in Chains.
   Мнозина от старите поклонници на музиката, създадена от сиатълския квартет през първата половина на 90-те години на миналия век, категорично отказват да признаят, че музикантите около покойния Layne Thomas Staley (1967–2002) имат бъдеще под името Alice in Chains, и то с нов вокалист. Отказват дори и след като изслушат "Black Gives Way to Blue"... вероятно защото (както казват някои хора) слушат, но не чуват. Не чуват майсторски изпипаните и изпълнени вокални хармонии на брилянтното попълнение William DuVall и вездесъщия Jerry Cantrell. Не чуват безпощадно зарибяващите китарни рифове. Не чуват хващащите за гърлото мелодии. Не чуват, че Alice in Chains са създали един страхотен и напълно адекватен за времето си албум. А дали е трябвало да го запишат под името Alice in Chains или не - това вече е съвсем друга тема, за чието разискване си има приветстващи субективното мнение форуми.
   Да се опитваме да сравняваме "Black Gives Way to Blue" с каноничните "Facelift" (1990) и "Dirt" (1992) би било някак нелепо, но, от друга страна - неизбежно. Все пак, и тогава, в добрите стари времена на разцвета на т. нар. "сиатълски звук", и днес, близо две десетилетия по-късно, основният двигател и идеен генератор в Alice in Chains си остава мистър Cantrell. Отпечатъкът му, бил той композиционен, шестструнен или гласов, е ясно различим във всяка една от новите песни - и в стоварилия се като парен чук пилотен сингъл "A Looking in View", и в последвалия го всепомитащ настъпателен вой на "Check My Brain", и в откриващото диска валякообразно откровение "All Secrets Known", и в брутално връщащите ни в началото на 90-те насечени взриФове "Last of My Kind" и "Lessons Learned", и в циклично избухващата "Acid Bubble", и в акустично изваяните "Your Decision" и "When the Sun Rose Again", и в задължителната своеобразна баладична олдскуул изповед "Private Hell", дори и във финалната едноименна ода "Black Gives Way to Blue", незнайно защо подсилена с леко дразнещото и звучащо като кръпка пиано на сър Елтън Джон... Изобщо, както вече бе споменато, всички "задължителни" за Alice in Chains елементи са налице, при това поднесени по възможно най-великолепния начин - и мелодиите, и ниско дълбаещите китари, и мачкащата тежест, и епизодичните лирични отклонения, и, разбира се, неземните отличителни вокални хармонии... И да - DuVall не е Staley, но се справя повече от блестящо. А животът на живите продължава. Точка.