SLIPKNOT - ".5: The Gray Chapter"

След предишния им албум "All Hope Is Gone" (2008) и последвалите шоута - едно от които щяхме да гледаме и в България, ама друг път - Slipknot изчезнаха от лицето на земята. Събитията се стекоха така, че през изминалите шест години девятката от Айова нямаше шанс да запише нов албум на спокойствие. Покрай огромните турнета и страничните си проекти те погребаха #2 (Paul Gray, бас), уволниха #1 (Joey Jordison, барабани), прекараха месеци в уединение и размисъл, наеха двама анонимни стажанти на свободните позиции, и ето, че дойде време и за нова музика от Slipknot. След дългото мълчание и загубата на двама постоянни, дългогодишни членове, групата несъмнено е в криза, но поне не става дума за криза на самоличността. Драматичното интро, в което изтерзаният глас на Corey Taylor мълви "Не искам да се изправям... но се налага, така че хайде да е днес" заявява, че Slipknot са готови да си върнат вманиачените фенове.

   14-те песни в ".5: The Gray Chapter" представят накуп всичко, което сме чували в периода 1999-2008 г. "Sarcastrophe" изригва с брутално темпо, насечени рифове, скречове, перкусии и психопатските речитативи на Corey. В продължение на пет минути сякаш сме отново 1999 г., след което мелодичните жилки от "Vol. 3" (2004) и "AHIG" си проправят път в "AOV" и потвърждават обещанието на Taylor, че петият албум на Slipknot е кръстоска между бруталността на "IOWA" (2001) и преломния трети албум. "The Devil In I" е тромаво и недоизпипано парче, а "Killpop" започва като "Closer" на Nine Inch Nails, прелива в песен на The Cure, и завършва с етикета "Stone Sour" и оценка "Добър 4.50". "Skeptic" е енергична, трогателно искрена ода за починалия Paul Gray - "Светът никога няма да види друг дивак като теб!", крещи Corey. Следва абсолютната мошпит-бомба "Lech", дошла сякаш право от "IOWA". Дет метълът все още е водещо начало в Slipknot, и групата показва, че не само не го е надраснала, но го е усъвършенствала.

   Дотук "The Gray Chapter" е много повече албум на Slipknot от безразборния и прекомерно мелодичен "All Hope Is Gone". Няма съмнения, че девятката е стъпила здраво на краката си и макар да не се е опомнила напълно - песните са с непостоянно качество и неизгладени откъм композиране - завръщането й върви на пълни обороти. Атмосферичната "Goodbye" намаля темпото и условно разделя албума на две половини. От тук нататък започва истинската Slipknot-ска сеч. В шестте песни от "Nomadic" до мрачния финал "If Rain Is What You Want", суперзвездите на "Roadrunner" се представят като онази бясна банда от гимназията. Тези шест парчета - и особено "Custer" и "The Negative One" - са сред най-яките песни на Slipknot изобщо.

   "The Gray Chapter" не е от онези грандиозни албуми завръщане, в които групи от далечното минало внезапно се събират и помитат всичко. Нито пък е най-добрият албум на Slipknot някога. Но "The Gray Chapter" е всичко, което обичате и мразите в групата. Има слаби, средни, и силни парчета. Corey Taylor е същото двулично страшилище зад микрофона, каквото ще си бъде винаги. Новите членове - които и да са те - изглежда знаят точно какво трябва да дадат на Slipknot. "Старите пушки" са във вихъра си - дори диджеят Sid Wilson и "машинистът" Craig Jones, които традиционно са в периферията, дават всичко от себе си в името на каузата. Оскъдният и сух звук кара деветимата души да звучат като четирима, но ако се заслушате, ще доловите как Chris Fehn и Shawn Crahan блъскат бясно по... някакви обекти. Slipknot са възродени с присъщите им хаос, екстремност и непредсказуемост! Чакаме следващата глава.