SULLY ERNA - "Avalon"
2010, Universal Republic

По думите на Sully Erna (фронтмен, глас и основен композитор на Godsmack) завършването на първия му солов проект е отнело почти седем години, но слухове за работата по него витаят "едва" от 2006-а насам. Вече относително по-разредената концертна програма на Godsmack дава възможност на вокалиста да се концентрира върху начинанието, но въпреки това реализацията се проточва. Всичко е приключено почти паралелно с актуалния албум на групата-майка - "The Oracle". Но докато новият диск на Godsmack стои стабилно на вече утвърдените позиции, то "Avalon" е напълно различно пътуване из територии, чиито параметри могат да се открият още в музиката на основната банда на Sully Erna, но така и не бяха напълно разработени. Говоря за онова въздействие, гонено от "Voodoo", "Serenity" и най-вече от акустичното EP "The Other Side" (най-близкото във времето творение, познато на феновете на Godsmack), с което бихме могли да сравним "Avalon". Само дето той е много, много повече.
За записите Sully Erna е подпомогнат от никак не случайни музиканти. Мъжката част от бандата му включва Tim Theriault (китари, работил с Billy Sheehan, Gregg Bissonette и Brad Delp от Boston), Chris Decato (клавишни), Chris Lester (акустични китари, бас), Niall Gregory (перкусии, барабани, участвал в последното турне на Dead Can Dance), David Stefanelli (барабани, свирил заедно с Peter Wolf от The J. Geils Band и с Robert Ellis Orrall). Женският дял е даден от българската (!!!) челистка Ирина Чиркова и солта на "Avalon" - вокалистката Lisa Guyer, чийто разкошен, соул-школован глас в комбинация с характерния тембър на мистър Erna имат силата да рушат стени на принципа на водата - бавно и с неизбежна сигурност. Прави чест на Sully, че като композитор е оставил място на всеки от тези съмишленици да се изяви и макар неговото име да стои на обложката на диска, не натрапва себе си през цялото време.
Още първите тонове в този албум грабват. Всеки инструмент е кристално ясен и натурален и надгражда звуковото присъствие на албума. Излишък няма. Китарите звънят, лъкът на челото осезаемо гали струните, ударите на перкусиите са нежни и премерени, пианото... Звученето е топло и чувствено. Акустиката доминира в "Avalon" и с лекота те дърпа от сивото ежедневие към някое уютно кътче, кара те да се отпуснеш и започва да те масажира с ноти. В притихнал мрак, сред миризмата на топящи се свещи и с чаша вино. Червено. Думите му са умело подбрани, но въпреки че са лични, на човек му е лесно да открие и себе си в тях... Защото в комбинация с музиката те успяват в онова, което все по-малко музиканти напоследък постигат в албумите си - да Докосват. "Avalon" диша тежко в пустинната мараня на източните си мотиви (в едноименната песен и в изпятата изцяло от Lisa Guyer "The Rise"); танцува край огъня в трайбъл-ритмика ("Sinner’s Prayer"); носи се на крилете на позитивизма ("My Light"); прощава се с близки и приятели (в разтърсващата, посветена на американските войници "Until Then...", която се заиграва с популярната мелодия на "Love Story") и потъва в интимни изповеди ("Broken Road" и "Eyes of a Child"). Всички тези пътища намират обща пресечна точка в "7 Years" - осем минути на съвършена вокална колаборация, подкрепена с инструментален перфекционизъм, който за секунди свива пространствата или ги отваря до нови висини, гради замъци и ги събаря - сърцето на "Avalon". Сърцето на един албум, който се явява като китен остров насред заобикалящото ни море от клишета. Сърцето на един от албумите на годината.










Whiplash