Една есенна Солунска вечер с Anathema
Главата ми се люшва на една страна и липсата на опора ме сепва на секундата. Отварям сънено очи и оглеждам вътрешността на колата. На тесничката задна седалка на шкодата от едната ми страна Cadaurus спи, прегънат под извънредно странен ъгъл, а от другата Amaranth е килнал глава назад с отворена уста в поза "гладно пиле". На предните места Wiktory държи здраво волана, втренчила се е в неприятната мъгла и проклина лошия късмет, който имаме, за да пътуваме в такива нощни атмосферни условия. От навигаторското място Lord Vickeron пуска някоя и друга реплика, колкото да поддържа вниманието на шофьорката будно. Истинският ни навигатор обаче е GPS-а, който безмилостно отчита 210 км до София. - Как си, Wikty? - обръщам се към единствената дама в колата. - Добре - отговаря тя и отпива от енергийната напитка. - Не ви липсва музика, нали? - Ушите ми така пищят след концерта, че тишината ми идва идеално - отговарям доволно нахилен. Отпускам се назад и отново затварям очи. Дори два часа след като сме напуснали "Principal Club Theater", в главата ми все още пулсира скандирането: A-NA-THE-MA! A-NA-THE-MA! A-NA-THE-MA! Май трябва да превъртя лентата назад... ... Vincent благодари на гърците... и на българите. Посреща го одобрителен рев от поне 50-60 родни гърла. ...Не. Още по-назад... ... краят на "Judgement" спонтанно прелива в "Panic", а публиката пощурява. Точно зад нас се образува малък, но културен мошпит. И това доживях да видя: пого на концерт на Anathema! ...Хм, и тук не е. Още по-назад... ... "Това ще е най-специалният концерт в Гърция за всички времена" - споделя вокалистът, секунди преди бандата да засвири "Deep", с която се открива шоуто. ...още малко по-назад... ...Вратите на залата се отварят и след минутка вече сме на преградите. ...още съвсем малко... Стоп! Натискаме PLAY за същинското начало. "Principal Club" е на майната си. Намира се в "Neo Risio", едно от множеството предградия на Солун, където пътните артерии, опасващи града, са толкова много и объркващи, че ако ги нямаше GPS-a и разпечатаните ни от "Google Maps" карти, вероятно щяхме да се изгубим. Не, че все пак не сбъркахме пътя, де, но без помощните средства процентът на поетите грешни курсове със сигурност щеше да е доста по-висок. 
В 21:15, когато потопът от гърци вече е налице, стъклените врати отприщват другия - този на насъбралите се до самия вход българи (вече наброяващи 50-60 човека). Взимаме си резервираните билети и бегом към най-предните места. Залепяме се за металната греда и едва тогава се оглеждаме да видим къде сме попаднали. Подът на залата е облицован с дървено дюшаме, а сцената се намира в единия й край. Ако си на преградите (като нас), можеш да я достигнеш с ръка. В останалите си краищата помещението е опасано от два балкона с масички и столчета и малки сепарета. За наша изненада влизащите бързат да заемат именно тези места, като горният балкон очевидно е предназначен за VIP-персони. Снимаме се (има си хас да не го направим) и се наслаждаваме на пространството, осигурено от липсата на навалицата. Но не за дълго. Малко преди на сцената да се появят подгряващите Killinnosense, вече количеството свободен въздух чувствително (но не и неприятно) намалява. И като споменах подгряващите… Почвам да си мисля, че те са сложени там, само за да се засили впечатлението от представянето на хедлайнърите. В настоящия случай стилът им е трудно определим, но все пак, ако трябва да ги оприлича на нещо познато, то ще е като алтернативен и по-лежерен вариант на Evanescence. Вокалистката им е симпатична, но постоянното й стоене във фалцетния гласов регистър спря да бъде интересно още на второто парче и взе прогресивно да дразни. Временните раздвижвания на скучния им авторски сет бяха с кавъри на Massive Attack и Radiohead, но целият час, през който трябваше да ги търпим, уби желанието ми да се опитвам да ги оценя по-задълбочено. Във всеки случай, ако целта на организаторите е била споменатото по-горе сравнение, бих казал, че те са се справили прекрасно. 
Първата песен на ливърпулците беше "Deep" - любимото ми парче на Anathema. В тези пет минути всички бяха игнорирани. Компанията ни, останалата публика, фотографът, който изрично помоли да стоя ниско на началните няколко песни, за да може да щрака на воля.... Всички тях ги нямаше. Защото това беше моята песен и тогава в залата се оказахме единствено аз и петимата от групата. Не я помня... И така май е най-добре, защото имам чувството, че ако я възстановя, ще се удавя в музикално-емоционалния прилив. Затова и предпочитам да задържа в някое непокътнато кътче на съзнанието си този къс от време. Само за мен... Обзалагам се, че в тази вечер всеки имаше поне по един подобен момент. 
Защото е невъзможно да приемеш бездушно изпълненията на Vincent Cavanagh. За пръв път на живо гледах музикант, който да изживява всяка една, абсолютно ВСЯКА една песен и да плува с такава свобода в бездънното море на меланхолията. Мислех си, че няма начин да преживяваш подобна емоция на концерт и въпреки това да останеш с ненакърнен разсъдък. Явно има! Но за това е нужно и нещо много повече. "Актьор" - подсказва ми Wiktory - "Нужно е да си актьор". А Vincent е не само душегубещ вокал, но и играе перфектно. Пред увисналите ни ченета и премрежените погледи той се разпадаше като строшена кристална топка и се събираше отново в перфектна цялост в края на всяко парче. Без дори гримаса или гласова извивка да е излишна. А усмивката на финала на песента не беше снизходителна, а по-скоро благодарствена, заради осъзнаването, че чувствата, които си излял, са споделени. От цялата зала. Следва излизане от роля и скромно приемане на аплаузите.На сцената Danny Cavanagh е почти пълен антипод на брат си. Още в началото той излезе до самия ръб на подиума и феновете можеха да го докоснат с ръка (даже един-двама го направиха, но бяха смъмрени с поглед от китариста). Гледаше предните редове и ги водеше - един поглед към теб и усещаш как преминава електричеството между твореца и публиката. От време на време дори имаше разменя на реплики. "How can you like this song?? It's so fuckin' depressing?!" - подпитва той точно досами нас в края на "Lost Control", а Cadaurus изкрещява насреща: "Man, that's exactly why we like it!". Двамата с Vincent се допълваха идеално. Там където единият изпяваше болката си, другият с няколко тона на китарата правеше картината съкрушителна.  При наличието на две толкова силни индивидуалности, всички останали от групата стояха малко по-назад. Но докато позициите им на сцената не бяха равнопоставени, то по отношение на звук беше намерен оптималният баланс. Всичко беше отчетливо и ясно - все едно го слушаш от CD. Едва малко по-късно си дадох сметка, че всъщност гледаме Anathema преди издаването на предстоящия им албум и единствените нови песни в сетлиста бяха вече добре познатите от сайта им "Angels Walk Among Us" и "A Simple Mistake". Останалото беше своеобразен "best of".След "Deep" идва "Closer" - топлият глас и електрическата китара се пречупават през ефектите като през лещи и сменят звученето си в машинно-хуманен сблъсък с обърнати полюси. На "Anyone Anywhere" публиката запява като един, а това е едва началото на концерта. Сравнението с австрийците (от които имам пресни впечатления) ми идва от раз - във Виена феновете бяха толкова преситени, че чак вегитираха. Балканците сме друга бира и в тази ноемврийска вечер Anathema видяха колко отдадени могат да бъдат тези около 800 човека. Едни пееха, други ръкомахаха, а трети просто попиваха семплата музикално-визуално прелест, сервирана от квинтета. Но уютната обстановка даваше и друго предимство: на много места група и публика сякаш бяха едно. Едните помагаха на другите и обратно. Когато в началото на "Are You There?" останалият самотен на сцената с акустична китара Danny Cavanagh подема първите строфи, залата се присъединява. Едничък простичък жест е достатъчен, за да озапти феновете - китаристът иска да изпее тази песен сам. Никой не се възпротивява. "Judgement" постепенно нагнетява напрежението с набиращия си скорост ритъм. Потта се лее на едри капки от челото на Vincent и точно когато всички очакват да се случи най-естественото (финалната рифова атака), вокалистът започва да изстрелва тирадата от текста на "Panic". Думите хвърчат като пирони, духовете зад нас се разбунват, подът се тресе. Amaranth ми подава очилата си и изчезва в погото, аз и Cadaurus куфеем, а Wiktory се чуди накъде по-напред да завърти камерата, която е вкарала в залата.  На "Natural Disaster" тази й дилема е решена от... Danny. Той прихваща операторските й опити и с очи насочва обектива към вокалистката Lee Douglas. В края на "A Dying Wish" до ушите ми достига познат ритъм и като на шега запявам: "We don't need no education…". След секунди прекараният през вокодер глас подхваща същия рефрен. Присъстващите бързо наваксват.  "One Last Goodbye"... двете основни фигури в бандата са под студената светлина... клавир, акустична китара и глас. В уникална симбиоза. Това е финален концерт от турнето на Anathema и те са решили да се раздадат като за последно, а "Fragile Dreams" е триумфалният завършек. Доказателство, че дори да изпълниш една мечта, така или иначе щастието няма да е вечно и отново ще се изплъзне, за да можеш да си намериш нова цел и нов стремеж. А нашият (дори след 2 часа и 10 минути) беше да задържим тази мечта близо за поне още малко. Залата буквално се люлее от скандиранията: A-NA-THE-MA! A-NA-THE-MA! A-NA-THE-MA! 
С ухилени физиономии петимата се връщат на сцената и застават зад инструментите си. Vincent започва да почуква по микрофона и да подвиква. Постепенно звуците придобиват форма и завършват с красноречивата реплика "Is there anybody out there?". Дружният положителен отговор освобождава "Comfortably Numb" - реверанс към бащиците Floyd, изпълнен с финес, с прекрасни двугласи и едно разлато соло - реплика към великия David Gilmour. Това вече е същинският край.Какво повече му трябва на човек... Може би един малък сувенир за материален спомен. Получи го Cadaurus - перце, което лично Danny му връчи. А при сбогуването Vincent, разбрал за многото присъстващи българи, обещава, че скоро ще се видим в София. А, дано... Излизането и натоварването ни в колите е съпроводено с коментари от типа на възклицания, междуметия и тук-таме някое по-смислено изречение. Цялата емоция е прекалено голяма и прекалено близка, за да можем да я облечем в думи. Виждаме само най-ярките щрихи. И по-лесно поддаващи се на описание неща, като изпълнените песни например: 1. Deep 2. Closer 3. Far Away 4. Angels Walk Among Us 5. A Simple Mistake 6. Anyone, Anywhere 7. Empty 8. Judgement / Panic 9. A Natural Disaster 10. Shroud Of False 11. Lost Control 12. Regret 13. Hope 14. Temporary Peace 15. Flying 16. Are You There? (acoustic) 17. One Last Goodbye (acoustic) 18. Parisienne Moonlight 19. Angelica 20. A Dying Wish / Another Brick In The Wall Pt.2 (Pink Floyd cover) 21. Sleepless 22. Hindsight 23. Fragile Dreams 24. Comfortably Numb (Pink Floyd cover) Пътуването назад е изпълнено със спорадични заспивания и събуждания, колкото да отчетем съществени моменти: няколкото важни промени в курса, преминаването на границата, сбогуванията с останалите хора от другите коли... Главата ми се люшва на една страна и липсата на опора ме сепва на секундата. Отварям гуреливи очи и оглеждам вътрешността на колата. Вниманието ми обаче е привлечено от предното стъкло. През него: колона от автомобили, докъдето поглед стига. Lord Vickeron говори по телефона: "В задръстване до Владая, Перник сме!" Часовникът ми сочи 7:30 на 1 декември. Още половин час и сме в София - 22 часа след като тръгнахме от същото място. Малко по-бедни откъм средства, но десетократно по-богати на емоции. Днес, вървейки по улиците, се улавям, че вървя усмихнат, мисля за онази есенна солунска вечер ... и искам да гледам Anathema пак... Те би трябвало да имат турне през идната пролет. Случайно да искате да дойдете и вие? |
