Автор: Абигейл ЛаФей
Да видиш група от личния си Топ 5 на единствено по рода си шоу в родната им страна е адски яко. Още повече, когато тази страна е не е коя да е, а люлка на екстремния блек метъл - стила, в който свирят 90 % от любимите ти групи...
Ето защо, когато преди няколко месеца научихме за предстоящия, първи в историята, концерт на Dimmu Borgir в Осло, Норвегия, съвместно с хор и симфоничен оркестър, не ни беше нужно дълго чудене, дали да отидем.
Странно е дори, че "големите Диму" не бяха прибягнали по-рано до този изпитан трик, който доста групи използват, понякога с комерсиална цел, понякога поради липса на визия как да продължат кариерата си. При други обаче, сътрудничеството между хеви (екстремен) метъл и класика дава уникално добри резултати, а специално Dimmu Borgir, при положение, че музиката им е мислена, аранжирана и записвана именно по този начин, имат цялото право на света и просто беше крайно време да го направят.
Всъщност, моментът, който избраха за това, никак не е лош. Немалко успешният "Abrahadabra", както и турнето след него, някак все още остават недостатъчни, за да заличат киселия вкус от липсата на Mustis и Vortex. Така че, време беше "Диму" да демонстрират творческа мощ по този внушителен и бляскав начин и отново да напомнят кой командва...
“Oslo Spectrum" е най-престижната мултифункционална зала в Осло, където се провеждат повечето големи концертни и културни събития като Норвежките "Грами" награди “Spellemannsprisen", концертите при връчването на Нобеловата награда за мир, “Евровизия" и т.н. С капацитет около 10 000 места тя не е най-голямата зала в града, но за сметка на това е разположена в идеалния център, на 5-10 мин. разстояние от всички места, които си заслужават и биха могли да се видят, ако времето ти е ограничено.
Началото е обявено за 20.00 ч. и някъде около 19:15 ние вече сме позиционирани пред залата. След като гордо се снимаме за спомен пред централния вход, влизаме спокойно и без напрежение. За няколко минути дори оставаме с усещането, че наистина отиваме на симфоничен концерт. Точно през "нашия" вход влизат и хората от списъка с гости на оркестъра на Норвежкото радио, който е важната 1/3 част от предстоящото шоу , и нормално сред поканените са доста чичковци и лелки, за които се чудим дали имат представа, въобще на какво ще присъстват... (Явно все пак са имали обаче, тъй като после видях много хора на същата възраст възторжено да аплодират по време на шоуто).
Със съжаление научаваме, че местата ни, закупени чрез местна тикетинг-компания, още преди два месеца, и автоматично определени в онлайн браузъра като "възможно най-добрите", без опция за избор, все пак са горе на седалките, а не на терена и че няма как да слезем долу, дори и с помощта на цялата си българска находчивост. Любезната охрана ни обяснява на приличен английски, че долу всичко било "fully sold out". Това, разбира се, не е точно така, защото теренът остава изпълнен едва на около 3/4 от капацитета си. Спътниците ми Сами и Петър са малко разочаровани, но аз съм донякъде доволна, защото този път предпочитам наистина да преживея събитието "културно" и да не изпусна нито една подробност на сцената, което е възможно само, ако се гледа от височината на нашите места.
А гледката определено си заслужава. Сцената изглежда меко казано грандиозно. Концепцията е проста, но ефектна: пространството по цялото продължение на високия подиум е разделено мислено на три, като най-вляво са разположени местата на оркестъра, най-вдясно - на хора, а по-средата има леко по-висока платформа за групата. Пред централната част на сцената се спуска стилна полупрозрачна завеса с маската от обложката на "Abrahadabra", а секторите на хора и оркестъра са украсени по същия начин с други знакови елементи от визията на "Диму" - руни, пентаграми и т.н. Самата базова архитектура и вътрешен дизайн на залата, носят усещането за мрачна и сурова атмосфера: всичко е в сиви, тъмно-металически тонове, като в огромно индустриално хале, което разбира се само допринася за правилната настройка към събитието. Все пак, дори и със симфоничен оркестър, певици и диригент с фрак, това са Dimmu Borgir, и ние не сме в НДК, а в самото сърце на мрачна северна страна, където слънцето и ярките цветове нито са в изобилие, нито, в този конкретен случай, са на почит.
Постепенно залата се изпълва, но не до пръсване. Откровено, би могла да събере и повече хора, но явно в тези времена едно пътуване до категорично най-скъпата столица в Европа е прекалено трудно начинание за стотиците хиляди фенове на групата, 90 % от които са извън Норвегия. Въпреки че в Нета се спрягат цифри като 8000, според мен публиката на концерта не надхвърли 6000 души. За сметка на това, тълпата беше безкрайно разнородна и събрана наистина от всички краища на света: хора от САЩ, Канада, Латинска Америка, цяла Европа и вероятно наистина най-екзалтираните почитатели на групата, имащи щастието да присъстват на най-специалния й концерт до момента.
Точно в 20:00 ч. (ха-ха, каква изненада!) в залата става още по-мрачно и хладно, и от двете страни на сцената, в колона един по един излизат членовете на оркестъра и хора. Те заемат местата си зад двете обърнати пентаграми и първите звуци се разнасят в залата. Очаквано, интрото е "Xibir" - идеалното начало, което бавно ни въвежда във вълшебната атмосфера на нощта. По време на последните акорди прозрачната завеса бавно се вдига и шестимата Воини на Северната нощ излизат на сцената с познатата нахакана походка. Публиката се люшва напред, като море пред буря, и гора от ръце ритуално се вдига към сцената. Гръмва "Born Treacherous"! Сякаш парчето е създадено за този единствен момент. Група и оркестър засвирват, все едно цял живот са го правили заедно, и е невероятна тръпка да гледаш на живо това, което толкова пъти си си представял, слушайки записа.
Единственото, което разваля момента, е малко зле балансираният звук в началото, но за щастие това продължава някъде докъм средата на следващата песен, след което като човек, който никога не е споделял маниакалната българска представа за "идеален звук", смятам, че всичко до края беше приемливо и техническото ниво беше напълно задоволително. Все пак, доста голямо предизвикателство е да се балансира звукът на концерт, включващ над 100 изпълнители, с толкова разнороден художествен инструментариум, и взимайки пред вид сложни фактори като ревяща тълпа и огромна зала.
Още неотърсени от шока на началото, и мълниеносно идва ред на "Gateways", за което на сцената се качва самата Agnete Kjolsrud (екс-Animal Alpha, Djerv). Мацката куфее като жива вещица и внася доста свеж елемент на сцената. Репликите, които си подават със Shagrath по време на припева, са прекрасен театрално-драматичен момент, и публиката нарежда в транс отдолу: "Be the healer or the Breaker... Be the Giver or the Undertaker…"
Още неотърсили се от красотата на момента и в залата настъпва истинско вълшебство. Ред е на едноименното парче - “Dimmu Borgir" - според мен, наистина емблема на бандата, на всичко което е била, Е и иска да бъде. Първично, надъхано, епично - нямах търпение да го чуя на живо, но не бях подготвена за това, което беше поднесено преди него - 4-минутната оркестрова версия. В началото тиха и камерна, песента се подема само от омагьосващия хор на елфите, следвана от нежната мелодия на инструментите във високия регистър, вплетени във феерията на бягащите светлини, огрели цялата зала. Постепенно всичко прелива в кресчендото на последната минута, в кулминация подобна на Вагнерова опера, зовяща на битка. След което завесата отново се вдигна и армията на Северната нощ нападна.
Тук някъде усещаме вече НАИСТИНА къде се намираме и започваме да осъзнаваме реалността на момента - това е моментът, когато адреналинът избухва, и искаш само да се хвърлиш напред и да подивееш. Така и правим със Сами: скачаме прави на стъпалата до нас и започваме да мятаме коси, но веднага получаваме още едно бързо доказателство къде сме всъщност, в лицето на любезната охрана, която настоятелно ни моли да се върнем на местата си?!?!?
Да седнем ли, ама какво по дяволите?... Тогава се оглеждам по-обстойно наоколо и осъзнавам, че навсякъде около мен стотици хора кротко седят, като пенсионери на Коледна служба, съсредоточено вперили взор към сцената и почти заковани по местата си. Долу, при правостоящите положението е малко по-добре и части от тълпата избухват тук-там, но това по-скоро още повече засилва контраста с концертите у нас. За мен е шок да осъзная, че в страната на най-екстремните групи все пак живеят едни от най-спокойните хора на света и дори Dimmu Borgir не могат да ги накарат да се поотпуснат и да се развилнеят. Донякъде мога да си го обясня и с цените на алкохола, обричащи ги на полусух режим, но въпреки това не мога да ги оправдая и да им спестя справедливата си критика.
Следва серия от още три парчета от "Abrahadabra" - "Chess With The Abyss", "Ritualist" и "A Jewel Traced Through Coal", които са представени почти едно към едно със студийните версии, което не е изненада, при положение че целият албум е записан именно с този оркестър и хор. И точно, когато започвам нервно да се чудя, да не би концертът да се състои в репродукция на "Abrahradabra", първата му част завърши и дойде ред на същинското зрелище за дайхард феновете.
Чудното пътешествие назад във времето започва отново с разточителна оркестрова версия - разбира се на едно от най-красивите и бомбастични и "филмови" парчета на групата "Eradication Instincts Defined", веднага след което ни застига и любимото "Vredesbyrd". И всичко е почти, както го помня от Каварна: конницата препуска, Shagrath вее плащ и мощното му "Хой, хой" успява все пак да изтръгне по-жива реакция от публиката.
Веднага след него идва ред и на "Progenies of the Great Apocalypse" - парчето, в което тази вечер изкристализира най-добре благодатното сливане на симфонизма и агресията, Оркестър и група вече са в пълна хармония, едно цяло, яхнали вълната на вдъхновението, а публиката сме изпаднали в нашата си представа за рай... С любопитство чакам да чуя какво ще се случи, когато дойде ред на партията на Vortex. Припевът се получава чудесно с изпълнението на хора, но главата ми предателски продължава сама да "плейва", успоредно с него тънкия и висок глас, безвъзвратно запечатан там за цял живот.
И отново е време за лирика: нежната магия на "Fear & Wonder" залива залата и още неотшумяло докрай, докато завесата се вдига, Shagrath със зловещ глас просъсква името на "Kings of the Carnival Creation". От тук до края имам чувството, че времето започва да тече два пъти по-бързо, обратно на моето желание. Дори не разбирам как започва "The Serpentine Offering". Отново 6-ца за хора! И за "Шаги" разбира се. "Share my sacrifice" - страстно зове заклинателят. "Дума да няма, с тебе сме" - хипнотизирано вдига ръце към него публиката.
След което... изненадаааа! Ето че към края на този изискан концерт идва ред и на "онова примитивно парче", което Dimmu Borgir свирят само на "примитивни фестивали", пред подивяла публика - “PURITANIAAAAAA"! Даааааааааааа, крещя като луда аз и не ми пука какво ще си помисли възпитаният французин до мен... Сцената се обгаря в кървавочервено, Негово величество нахлупва фуражката и за следващите три минути всичко е строева подготовка на орките. Дори и оркестърът изглежда някак настръхнал и готов на бой. Но и това минава дяволски бързо и какво остава още? Поне 20 предложения ми идват на ум, но групата е на друго мнение.
В краткия анонс на Норвежки долавям Shagrath да обявява имената на спътниците на Dimmu Borgir тази вечер - "Kringkastingsorkestret" (Оркестърът на Норвежкото радио) и “Schola Cantorum Choir". Всички завеси вече са вдигнати, няма време за повече тайнственост.
Мракът на сцената добива “димуборгирско" зелено, започва "Mourning Palace" и сякаш духът на самия Вагнер дирижира грандиозния апотеоз на вечерта. Атмосферата не може да се опише с думи, преживяването е много субективно за всеки, но всеки в залата знае, че присъства наистина на исторически момент.
И така всичко свършва. Болката от края е притъпена от тихата милваща красота на "Perfection or Vanity", която оркестърът изпълнява с подобаваща емоция. Няма друга по-добра мелодия за финал на толкова специална вечер. Точно час и половина продължи приказката и макар че всички се надявахме на поне един бис, а призракът на неизсвирената “Spellbound" остава да витае неспокоен из залата, след няколко минути овации и поздрави, групата и диригентът се изтеглят от сцената и светлините показват, че това е краят.
Не знам дали с този концерт Dimmu Borgir успяха да покажат "кой командва", и след него все още нямам отговор, доколко незаменими остават Mustis и Vortex. Смятам, че само бъдещето ще покаже. Ясно е, че с тях си отиде една ера, в която групата намери магията на най-творческия си период и пълната хармония в композирането, където разнородните таланти взамино се допълват. Съдейки по концерта в Осло, засега новите попълнения Gerlioz - клавири и Cyrus - бас, макар и никак не случайни фигури на норвежката сцена, с цялото ми уважение, но заемат чисто и просто ролята на асистенти на главния хирург. Хирургът има нужда от тях за операцията, но на тяхно място може да е всеки лекар, който е на смяна.
Така или иначе, повече от ясно е че Dimmu Borgir имат още достатъчно потенциал да намерят новия си път в бъдещето, а този концерт в Осло, който беше филмиран с десетки камери и вероятно ще излезе във всички възможни DVD-формати, ще запечати наистина важен момент в кариерата й.
Напускаме “Oslo Spectrum" малко зашеметени и чувството за сюрреализъм се усилва от факта, че Норвежката "нощ" навън, макар и да наближава 23:00 ч., на практика все още е ден! Тъмнината още не може да вземе превес, а ние сме жадни за мрак и ъндърграунд, затова се впускаме в потайностите на града, в търсене на местата, за които толкова сме чели и слушали.
Легендарният бар "Elm Street", с който се свързват множество истински и измислени легенди от историята на норвежката блек метъл сцена, от култовите времена преди 15-20 години, се оказва просто някакво чистичко и приветливо рок-кафе, където пускат предимно хард рок и пънк и затова скоро решаваме да се омитаме. За щастие вече сме проучили кое е "модерното" място за Осло-ъндърграунда в момента и бързо го намираме. Бар "Unohly", който съществува точно от една година, се оказва доста по-близо до представите ни за ‘TRVE’ и ‘CVLT’. Слизаме в черното подземие, където ни посреща успокоително позната музичка на Burzum, красива руса, леко кисела, барманка и... реплика на обложката на "Transylvanian Hunger" - на която Fenriz е изобразен почти в цял ръст, на стената до бара. Точно там се позиционираме и ние за да се отпуснем и осмислим до край пътешествието ни до Осло.
Пълният си смисъл, обаче, то добива, едва когато в бара най-спокойно влизат, един след друг, Necrobutcher (Mayhem) и Garm (Arcturus, Ulver)!!! Изглежда ние сме единствените впечатлени от това присъствие, благодарение на което успяваме да ги обсебим за малко, за по питие, обсъждане на току-що миналия концерт и разбира се общите ни спомени с Necro за съвместния концерт на Mayhem и Venom преди година в София. Жадният за кръв Fenriz от стената е идеален фон за снимки със знаменитите ни събеседници. За по-добър завършек на вечерта не можехме и да мечтаем.
На другия ден в самолета, малко тъжна и много доволна, докато премислям преживяното, се натъквам на мисълта си, че да видиш мечтаната група на единствено по рода си шоу в родната им страна е наистина адски яко... Единственото по-яко място, обаче, където да видиш концерт на мечтаната си група е... България. Честно!
Участници:
Shagrath - вокали
Silenoz - китари
Galder - китари
Daray - барабани
Gerlioz (Brat) - клавир
Cyrus - бас
Agnete Kjolsrud - гост-вокали в "Gateways"
“Kringkastingsorkesteret" - KORK - Оркестър на Норвежкото радио с диригент Rune Halvorsen
“Schola Cantorum" - хор
Сетлист:
01. Xibir (Orchestral)
02. Born Treacherous
03. Gateways
04. Dimmu Borgir (Orchestral)
05. Dimmu Borgir
06. Chess With The Abyss
07. Ritualist
08. A Jewel Traced Through Coal
09. Eradication Instincts Defined (Orchestral)
10. Vredesbyrd
11. Progenies Of The Great Apocalypse
12. Fear & Wonder (Orchestral)
13. Kings of The Carnival Creation
14. The Serpentine Offering
15. Puritania
16. Mourning Palace
17. Perfection Or Vanity (Orchestral)
