Queen + Paul Rodgers с незабравимо шоу в "Белградска арена"
Трудна работа е да се пише за такъв концерт. Трудна работа е и да се отиде на такъв концерт. Трудна е за такива умопомрачени почитатели на Queen като мен, разбира се. За такива, които са фенове на групата от повече от 20 години, а някои и от 30, че и отгоре. За такива като мен краят на групата дойде със смъртта на Mercury. И като финален акорд, който затваря и последната страница от историята беше концертът в негова памет. Това беше. Който видял - видял. Останалите ще се задоволяваме само със слушането на албумите и гледането на DVD-та. И до ден днешен не съм срещал нито един човек, който е бил на онзи паметен концерт, през далечната 1986-а, на небезизвестния "Nepstadion" в Будапеща (днес мястото се нарича "Stadium Puskas Ferenc"). Сигурно там е имало и българи. Но аз не съм говорил с нито един от тях. Да чуя от първа ръка за какво става въпрос. Какво е да гледаш Queen? Queen с Freddie. Но и да ми го разкаже някой, никога няма да мога да го разбера. Да го усетя и почувствам истински. Да се докосна до магията. До харизмата. До групата, която събираше по 80-100-200 хиляди души във всяка точка на планетата във времето, когато за всички останали това беше само една мечта. За ВСИЧКИ останали. Без изключение. И понеже такова нещо е невъзможно да ми се случи, аз реших да не си затормозявам съзнанието с излишни въпроси, реших да спра да бъда слуга на предразсъдъците си поне за малко, реших да не се занимавам с това кой как е кръстил групата, в която свири, и отидох да видя за пръв път в живота си Brian May и Roger Taylor на живо. Да се опитам да усетя поне частица от магията. Да видя две легенди и мои кумири. Хора, които съм гледал със зяпнала уста по клиповете и концертите на Queen, въртени на видеото вкъщи до умопобъркване. А като бонус щях да видя и друга легенда - Paul Rodgers. Трима души, без които днес музиката едва ли щеше да е същата. Реших просто да отида и да ги видя, дори и да остана разочарован. И не сбърках... Белградска арена Защо няма да видим подобни по мащаб концерти, които се провеждат в зали у нас? Защото нямаме зала... Имам предвид ЗАЛА. А не клоака, каквито са "Фестивална", "Христо Ботев" или най-добре изглеждащото подобно съоръжение у нас - "Зимния дворец". Унгарците и поляците отдавна имат огромни зали, строени и за концерти. Чехите и сърбите нямаха - построиха си. Цели четири зали в Източна Европа. На големите групи не им трябват повече. Не са опрели до зала в България или Румъния. Да не говорим, че зали от типа на Зимния дворец има във всеки по-голям град в Чехия примерно. А в Прага освен 22-хилядната "О2" (преди залата се наричаше "Sazka Arena") имат и 15-хилядната "Tesla Arena". "О2" в Прага, "Белградска Арена" в Сърбия и една от последно построените зали в Германия са най-новите и модерни закрити съоръжения в Европа с такъв голям капацитет. Направо не е за вярване как държава преживяла 10 години опустошителни войни, взели стотици хиляди жертви, преминала през натовски бомбардировки и тотално световно ембарго, може да построи подобно съоръжение, а в България, оказва се, това е невъзможно. Тук се строят МОЛ след МОЛ, а сърбите са направили огромна зала, която е наистина достойна за възхищение.  Самото влизане в "Белградска Арена" става през специални скенери (от тези, които са по летищата) и шансът да вкараш нещо забранено вътре (фотоапарат примерно) не е много голям. Отделно ръчния ти багаж минава през друг скенер, на който се вижда какво носиш в него. Полицаите, охраната, служебните лица - всички са в униформи, а отношението към теб е изключително любезно. Готови са да помогнат и упътят всеки, който има въпроси или просто не може да се ориентира в ситуацията.  Съвсем естествено и всичко около залата е пипнато като хората - магазини, алеи, тревни площи, осветление, огромни паркинги. Така, както трябва да бъде. Именно на един от паркингите точно пред самата зала, идвайки за концерта видях 4-5 български автобуса и доста български автомобили. Няколкостотин човека бяха дошли от България специално за концерта, със същата цел като мен - да се докоснат до легендите. А имаше и такива, които бяха извезали специално знаме за събитието, с надписи "Queen" и "Bulgaria", както и със снимки на групата.  Защо, по дяволите, в името на тази група присъства думата "Queen"?! Нямам точен отговор... Доста мислих по този въпрос, който признавам си и мен ме тормози от време на време и стигнах до следните разсъждения: А защо Led Zeppelin се наричат така без Bonham? А защо Pink Floyd се наричат така, когато в състава им влизат David Gilmour и Nick Mason, покойният вече Richard Wright е поканен като гост-музикант, а някой си Roger Waters изобщо не е в групата? А откъде накъде Marillion си позволяват да си запазват името, когато са без легендарния Fish? А как така Foreigner се наричат Foreigner, когато в състава им влиза един единствен човек от оригиналните членове на групата, пък било той и създателя и основен композитор? Всъщност нали точно това е проблемът на повечето фенове със сегашния Queen? Името... Един вид: как е възможно хем да се наричаш Queen, хем да си без Freddie? Най елементарното и най-погрешното за мен обяснение е: парите. Когато става въпрос за Queen, това е просто смешно. Те не са страдали никога от малки продажби, особено пък след смъртта на Freddie. Точно обратното. Да не говорим, че това е една от групите с най-много хитове изобщо, които и до днес се въртят по всички радиостанции и телевизии в цял свят. Brian May и Roger Taylor са изключително богати хора и това е сигурно, точно както е сигурно, че и David Gilmour и Roger Waters са такива. Парите тук не са водещото, по мое мнение. Може и да е водещо за групи от нивото на Marillion, но за Queen лично аз се съмнявам. Друго възможно обяснение е въпросът за собствеността на името. А тя в случая принадлежи на Brian May, Roger Taylor, John Deacon и наследниците на Freddie Mercury. За да се използва думата "Queen" за каквото и да е било в шоубизнеса, трябва всички те да дадат съгласието си. Иначе - съд. Имаме и пример - The Doors. Ray Manzarek и Robby Krieger решиха да свирят и творят отново под това име. John Densmore и семейството на Jim Morrison не се съгласиха. Под страх от съдебен процес първите двама решиха да се направят на хитри и кръстиха групата "The Doors Of 21st Century". Нещо подобно на разглежданото "Queen + Paul Rodgers". Веднага беше заведено дело и Ray Manzarek и Robby Krieger бяха осъдени от John Densmore и семейството на Jim Morrison. Бяха осъдени да не могат да използват името "The Doors" и бяха принудени да кръстят новата група D21C, а малко по-късно я преименуваха на Riders On The Storm. Т.е., за да бъде използвано името "Queen", трябва съгласие да са дали и Brian May и Roger Taylor и John Deacon и наследниците на Mercury. Роднините не са счели, че по този начин се накърнява името и паметта на Freddie. Същото е решил и John Deacon. Специално що се отнася до него искам дебело да подчертая, че е съвсем погрешно схващането, че той се е отказал да свири с групата заради паметта на Freddie. Не. Той отказа ИЗОБЩО да се занимава с музика. Така си е решил човекът. След концерта в памет на Mercury, Deacon спря да се занимава по какъвто и да е било начин с МУЗИКА. А не с Queen. Освен разгледаните две гледни точки има и поне още една - трета. Тя не е никак маловажна. С нея мисля да завършим този репортаж. Но, да се върнем към събитието... Сцената... Беше с внушителни размери, а в дъното й имаше голям видеоекран, на който, освен че бе показван самия концерт от множество камери, бе излъчвана и мултимедия. От средата й излизаше пътека, която стигаше почти до центъра на залата, където имаше още една, по-малка сцена. На тази по-малка сцена се проведе голяма част от концерта, а пътеката беше използвана доста често и от Paul Rodgers и от Brian May, които не спряха през цялото време да обикалят от голямата до малката сцена. Така, разбира се, се постига много по-близък контакт между публиката и музикантите, отколкото ако те си стоят през цялото време само на основната сцена. Осветлението беше в количество, каквото до този момент не бях виждал на никой концерт. Прожекторите, които бяха над самата сцена, бяха подвижни. През голяма част от концерта те се смъкваха почти до главите на музикантите и се връщаха обратно нагоре, в зависимост от изпълняваните парчета и концепцията на самото шоу. Звукът беше такъв, какъвто трябва да бъде на събития от подобен ранг - кристален от първата до последната песен. И силен точно толкова, колкото е нужно, за да достави максимално удоволствие на зрителите. Разбира се, това, че сцената, осветлението, мултимедията и звукът бяха на изключително високо ниво, не учуди никого. Brian May, Roger Taylor и Paul Rodgers са музиканти, които не биха направили компромиси с качеството. Концертът... Вратите на залата бяха отворени с минималното 15-минутно закъснение, а самото събитие започна с швейцарска точност, в предварително обявения час - 21:00. Осветлението угасна и в залата сякаш се разрази истинска гръмотевична буря. Светкавици раздираха видеостената, чуваше се пороен дъжд, а цялата тази природна стихия премина в интрото на новия албум на групата - "The Cosmos Rocks". След него цялото осветление блесна и концертът започна с "Hammer to Fall". Песента беше с леко променен вариант - темпото й беше по-бързо, от това, което сме свикнали да чуваме. Веднага след последния й акорд се чу рифовото начало на "Tie Your Mother Down", което накара публиката да стане на крака и да запее заедно с групата. Тук чухме и първото от множеството изключителни сола, които Brian May направи тази вечер.   За следващата песен May беше представен от Rodgers като "доктор Brian May" - заигравка с миналогодишната му защита на научна степен по астрофизика. Китаристът остана сам с акустична китара на малката сцена и се обърна към публиката с думите: "Един от членовете на нашата група не успя да дойде тази вечер. Той се казваше Freddie Mercury. Следващата песен е написана от него и се надявам, че ще я изпеете с мен." И разбира се, остави първата половина на "Love of My Life" изцяло на публиката. Така, както го правеше Mercury. След края на песента към Brian May на малката сцена се присъедини и Roger Taylor, а техническия екип набързо сглоби един скромен комплект барабани, включващ единствено фус и каса. Така двамата изпълниха "’39", (представена от китариста като "сръбска народна песен"), която в оригинал се пее именно от May, а от средата на парчето към двамата се присъединиха и всички останали музиканти, с изключение на Rodgers. Дойде време и за соло на барабани. А неговото начало бе дадено върху........ бас китара (!). Taylor започна да свири с палките си по струните на баса, като освен импровизациите, бяха загатнати и мелодиите на "Under Pressure" и "Another One Bites the Dust". След това стартира и същинското соло на барабани и докато всички се чудихме що за изпълнение ще е това, при положение, че пред Roger Taylor има само каса и фус, техниците започнаха през около половин минута да излизат на сцената и да инсталират някой допълнителен барабан или чинел. По време на самото изпълнение. Щом инсталираха нещо ново, Taylor го включваше в солото. Така неусетно за около 5-6 минути пред него имаше вече пълен комплект барабани, на които той показваше завидните си умения. Краят на това нестандартно соло даде началото на един от най-силните моменти на вечерта - "I’m in Love with My Car". Едно от най-добрите парчета на Queen от ранния период на групата беше изпято и изсвирено фантастично от Roger Taylor (той пее песента и в оригинал). Този момент от концерта беше сбъдната мечта за всеки Queen-маниак и естествено, след края му барабанистът бе възнаграден с нестихващи и бурни аплодисменти.  Вечната "Bad Company" върна Paul Rodgers на сцената, който я изпълни свирейки на огромен роял и на свой ред получи поредната доза аплодисменти. Класиката бе последвана от "We Believe" - композиция от новия албум на групата, изпята прелестно от Rodgers и украсена с изящно соло от May. Точно така, както е и в албума. Какво следва? Соло на китара, разбира се. Но не от тези, които сме свикнали да гледаме по концертите - 2-3-4 минутни. Близо 15-минутно соло, разпределено в три композиции. Първата - "Impromptu", е класическото соло, което Brian May изпълняваше по концертите на Queen навремето.  You and me, we are destined you'll agreeПесента, макар и не от най-известните на групата, е една от най-хубавите на Queen. Тези думи на Freddie са и последните в албума, преди той да изпее сакралното изречение, превърнало се в символ на живота и личността му, за което ще стане дума след малко. До споменатия кратък текст води уникално изпълнение на китара, което те оставя без дъх. Brian May, останал сам на сцената, го направи едно към едно с познатата студийна версия, а щом дойде време за думите в песента, на видеостената се появи Freddie и от колоните прозвуча неговия глас. Ако трябва да съм честен, бих казал, че не съм от най-емоционалните натури. Не съм от тези, които на всяка втора по-драматична песен започват да ронят сълзи. Но си признавам, че ми се е случвало два пъти докато съм на концерт да ми се насълзяват очите. Първият път беше през 2002-а година, когато на два метра пред мен Roger Waters пееше "Wish You Were Here". Вторият път беше изпълнението на "Bijou"... Когато гледах Freddie на екрана, слушах думите на песента, а Brian May се опитваше да ме разкъса на парчета с китарата си. Изключително емоционално изпълнение! Препоръчвам ви да го намерите и видите в "YouTube", независимо от кой концерт от турнето е. Третата композиция в солото на Brian May бе чудесният инструментал от самостоятелния му албум "Back to the Light" - "Last Horizon", като тук вече се включи и Roger Taylor. И с него приключи 15-минутното съвършенство, сътворено от May. "Radio Ga Ga" и "Crazy Little Thing Called Love" дойдоха за да повдигнат още повече настроението на публиката, а на първото парче цялата зала пляскаше с ръце така, както това се случва в клипа на песента. При изпълнението на следващата песен се случи нещо интересно, но не и неочаквано. Припевът на "The Show Must Go On" не бе изпят от Paul Rodgers, а от 5 човека едновременно - Brian May, Roger Taylor, Danni Miranda (бас), Spike Edney (пиано) и Jamie Moses (втори китарист, напълно излишен според мен, концертът можеше спокойно да мине и без него). Слушаш как пет гласа пеят припева и осъзнаваш, че те заедно не могат да достигнат и една седемнайсета от мощта, която имаше гласа на Freddie. Но както казах, това не бе изненада за никого. Както и не бе изненада изпълнението на "Bohemian Rhapsody" - първата половина на песента бе концертно изпълнение на Mercury, пуснато на видеостената, а втората част на композицията бе изпълнена от Paul Rodgers заедно с цялата група. И цялата зала, разбира се.   На последните две композиции от концерта групата и певецът трудно се чуваха. Можете да си представите как бяха пети от публиката "We Will Rock You" и "We Are the Champions". А на снимката по-долу, която е именно от финалната песен, можете да видите и българското знаме - на отсрещната трибуна, почти до самата сцена.  Един чудесен концерт, който, сигурен съм, умопомрачените почитатели на групата като мен, които за пръв път се докоснаха до легендите Brian May и Roger Taylor и усетиха поне част от магията на Queen, ще помнят винаги. Няколко думи за финал... Нека да завършим, както по-горе обещах с третата гледна точка по въпроса за името на групата и използването на думата "Queen". Моралната. Мнозина смятат, че това е неморално. Ако прецениш, че някой е постъпил така - обвинявай го. Но според мен се обвинява не този, когото трябва. Ако има виновен за продължението на Queen след смъртта на Freddie, то той според мен не е нито Brian May, нито Roger Taylor, нито John Deacon. Човекът, когото търсим, се нарича Farrokh Bulsara. Именно той, запитан от Brian May малко преди смъртта си, "Имаш ли нещо против да продължим?", е отговорил: "Ще те мразя, ако не го направиш!" И той, а не някой друг каза: "Шоуто трябва да продължи!" И то продължава. Въпреки че романтичната част от приказката свърши точно преди 17 години... Тези, които смятат, че този концерт не си е заслужавал гледането, защото Freddie го няма, грешат. Грешат, защото Freddie беше там. Беше в душите и сърцата на хората. И това си личеше по усмивките на лицата им. |
