OFFSPRING, The - "Rise and Fall, Rage and Grace"

В средата на 90-те The Offspring откриха правилния път и създадоха един от покорителите на класации, "Smash" - 6 пъти платинен, продал 14 000 000 копия в цял свят. В последствие, използвайки неговата формула, те записаха още три албума, като всеки от тях жъна къде по-големи, къде по-малки успехи. Цикълът с честото издаване обаче им изигра кофти шега през 2003 г. с появата на "Splinter", който си беше посредствен отвсякъде. Заради това американците предприеха най-умния ход - взеха си студийна почивка, за да посъберат вдъхновение и чак сега - през 2008 г. - се завръщат с нов диск - "Rise and Fall, Rage and Grace".
   А от него ме лъхва такава една приятна меланхолия... Напомня ми времето (около 1998 г.), когато за пръв път се запознавахме с творчеството на Dexter Holland и компания и се радвахме на заразната им мелодичност, а припевите научавахме от едно слушане. Честно казано и досега, когато си пусна някой албум на The Offspring, откровено се забавлявам и се чувствам страшно надъхан и зареден. Но май се отплеснах... За новия албум ми беше приказката!
   Осъзнали истината, за която вокалистът пее в песента "Takes me Nowhere" (But today if I change / And start digging my own grave), майсторите на инфантилния пънк-рок са си спретнали своеобразна подборка на нови парчета, звучащи като отпаднали от старите им албуми. Какво имам предвид ли? Ами, да вземем пилотния сингъл "Hammerhead", който звучи като ранен Offspring и би паснал чудесно в "Ignition" от ’92. Откриващата "Half-Truism" и "You're Gonna Go Far, Kid" са си за "Ixnay on the Hombre" (1997), докато "Trust In You" носи духа на "Smash". Песента "Nothingtown" адски много напомня куплетната мелодия на "Want You Bad" от "Conspiracy of One" (2000 г.) и ни предлага различно нейно развитие в припева, а като изтървани от онуй-нещо-родило-"Prety Fly (for a White Guy)" (разбирай "Americana") са "Kristy, Are You Doing Okay?" и купонджийската "Stuff is Messed Up". Иначе бандата е направила и някое и друго по-баладично парче за разнообразие, като в "Lot Like Me" и "Fix You" чуваме нехарактерния за американците звук на пиано.
   Към последната си третина албумът малко се размива, но си остава чудесна музика за запиване с приятели, така че грабвайте една каса бира и пускайте диска. "Да, ама като цяло нищо ново под слънцето!" - ще кажат някои от вас. "Да, така е!" - ще отговоря, но и едно трябва да добавя. Страхотно удоволствие е да слушаш как мъже, надхвърлили четиридесетте, са запазили детското в себе си и се забавляват със същия ентусиазъм както преди 10-15 години. А в нашето забързано ежедневие какво по-хубаво от това и ние да си намираме малките моменти, в които да не се вземаме на сериозно и да караме околните да се чудят на идиотските усмивки по лицата ни. Е, този диск е един чудесен повод да го направим. И наздраве по случая!