SIGUR ROS - "Meo Suo i Eyrum Vio Spilum Endalaust"

2008, EMI/Анимато Мюзик

Обикновено се смята, че за да пробиеш на "световния музикален пазар" е необходимо най-напред да пееш на английски, а после може и да ти се намира и малко талант. От време на време обаче изниква по някоя група или изпълнител, които си пляскат на родния език, та бил той говорен от една шепа хора, правят си хит след хит и си гледат кефа. Не смея да твърдя дали Sigur Ros правя хит след хит, но че стават изумително популярни и си гледат кефа, е очевидно. В края на юни се появи петият студиен албум на сънародниците на Бьорк (Исландия, ако някой се чуди), чието заглавие се превежда "С тихо жужене в ушите свирим безкрайно". Или нещо такова.
   Който за пръв път чува за групата, ще получи кратко въведение, а който е запознат с тях, през това врeме може да върви да изпуши една цигара.
   Sigur Ros са четирима исландци, както вече казахме. Те са шантави колкото си искаш, твърдят, че свирят "slow motion-rock", енциклопедиите ги пъхат в графата пост-рок, вокалът Jon Por "Jonsi" Birgisson притежава характерен фалцет и свири на китара с лък от чело. Имат четири албума изцяло на исландски и чат-пат на "vonlenska" - безсмислена поредица от срички, наподобяваща звученето на исландския, носеща името си от първата песен в която я използват ("Von" ("Надежда") от дебютния им албум).
   Петият им албум (тук пушещите могат вече да четат) показва как едновременно можеш да зарадваш старите фенове и да кривнеш в нови посоки. Налице са отново мащабни звукови картини, музикални платна със звучене, отекващо сякаш на някаква друга планета. Но този път аранжиментите са по-различни, отделните парчета по-разнообразни, в общата картина дочуваме отделни инструменти, някои композиции са със звученето на радиохитове. Атмосферата е по-слънчева и вместо да лети към огромните пространства, албумът сякаш се прислонява към дъхава, стоплена от лятна милувка избуяла поляна. Не, не липсва меланхолия (например в "All Alright", първото парче на английски в историята на групата), но тя в никакъв случай не е от ранга на депресарските писаници, способни да те подтикнат към самоубийство или поне към тежка форма на алкохолизъм. Отварящото "Gobbledigook" е живо, закачливо и увличащо в ритъма си, "Festival" е дългичка композиция с един от най-красивите, плътни и наситени инструментали в работата на момчетата до сега. "Ara Batur" е епика и като такава много добре си върши работата - да помете и разтърси неподготвения слушател с величавостта си. И после да премине в "Illgresi", където имаме само вокал и акустична китара с малко струнни за цвят. От тук до края настроението е по-минорно, но ако цялостната структура на албума говори за спад в тоналността, то албумът сам по себе си не може да е нищо друго, освен едно стъпало по-нагоре в развитието на Sigur Ros.


111111111o

Nousha