ANATHEMA - "Hindsight"

Сещате ли се за наивната детска закачка - "Една патка мислила, мислила…и умряла!". Е, колкото и да е плоска тази насмешка, именно тя ми се върти из главата, докато слушам новата продукция на Anathema. Вместо да се стегнат и завършат най-накрая работата по този пуст нов материал, видните ливърпулски депресари решиха да замажат огромното закъснение, издавайки албум с полуакустични версии на собствени парчета. И съвсем съзнателно се набутаха в задънена улица. Защото не е тайна, че когато нямаш какво да кажеш, най-добре изобщо да не говориш. Поне да бяха спретнали кавъри на разни чужди класически жалейки. Щеше да е далеч по-интересно. Пък и са доказали, че го могат.
   "Hindsight" е нагледно доказателство, че прекаленото взиране в себе си, не винаги води до самоусъвършенстване. Да ме прощава Буда! Както и че прекомерното разголване те прави уязвим. Да изстържеш до кокал една пълнокръвна композиция и същевременно с това да запазиш внушенията и качествата й, е сред най-трудните изпитания, пред които може да се изправи музикантът. Напук на всички добри предпоставки, Anathema не се справят успешно с това предизвикателство.
   Още със забиването на нос във "Fragile Dreams" проличава ясно, че умуването ще е мудно, а на места и досадно. Дори благородната кадифена бленда на челото на Dave Wesling от Ливърпулската Кралска Филхармония не успява да спаси парчето, което в оригинал също е украсено с класически струнни инструменти, но те са просто красив отблясък върху пътната му атмосферична повърхност. А тук няма в какво да се отразят. Не мога да си обясня, какво търсят "Leave No Trace" и "A Natural Disaster" в този албум, след като те и в албумните си версии са полуакустични. В настоящите вариации няма почти никаква съществена промяна. Заличаването само на едно-две сола, спестяването на някой друг ефект и малко по-джазираното изпяване на част от женските вокали не са в състояние да осмислят самопрочита. Същото важи и за "Inner Silence", с тази разлика, че в нея осезаемо се усеща липсата на експлозивното влизане в ритмичната фаза на песента. А в неговия отзвук се изразяват най-силните и черти.
   Боли ме, когато слушам "One Last Goodbye" в тази притъпена форма. Сякаш са я натъпкали с "Парацетамол", за да свалят температурата й. Липсва спиращото дъха флойдско соло, а гласът на Vincent звучи неубедително в тази твърде кекава и ревлива премяна. По подобен начин е осакатена и "Are You There". Тук пък китарата е решена в прекалено игрив ритъм. Звънкостта й, както и липсата на обладалите пространството хипнотизиращи клавири, в случая заменени с изнесени на заден план хорови напеви, обезценяват блуждаещата скъпоценност на импресията и я измъкват от дълбините, в които сама е скрила себе си. Липсващите ембиънт окраски заличават цели хладни измерения от картата, на която е начертан тайният път за разгадаването на посланията й. И слушателят няма как да проследи с тъжен поглед, как прогонените от есента ята скриват глухия си плач зад хоризонта. Фрапантните различия в настроенията на тези две песни в никакъв случай не са в полза на акустичните версии.
   "Angelica" е единственото парче, което носи не по-малко вдъхновен заряд от този на оригиналния вариант. Може би защото нито един от основните мотиви в нея не е обезличен. За жалост, не можем да кажем същото и за китарните въздишки в края на "Flying", които в случая са подменени с престъргвания по тънките струни от типа "пей ми, мандолино, пей". Подобни неудачни решения вгорчават и края на "Temporary Peace", която инак се радва на сравнително пълнокръвен аранжимент, дължащ се отново на аристократичното присъствие на виолончелото. Новата композиция "Unchained (Tales of the Unexpected)" не ми подейства особено освежаващо, защото асоциациите с флойдската "A Pillow of Winds" са по-натрапчиви от това, което мога да приема за нормално.
   Не бих казал, че албумът е слаб. Той все пак съдържа ярки композиции, които сами по себе са се доказали в битката с времето, а някой от тях дори са се превърнали в класики. Но преповтарянето им в тази форма е абсолютно излишно и по никакъв начин не утолява жаждата ми за горест от марката "Cavanagh". Вярно, повечето от анатемосаните сме способни да чакаме до края на света, за да получим своето, но отвърнем ли поглед встрани - то е завинаги. Спирам да слушам "Hindsight" точно в този момент, за да не взема да прегоря без време.