QUEEN + PAUL RODGERS - "The Cosmos Rocks"

Не познавам човек, който да няма предразсъдъци. Нечовешко е да нямаш предразсъдъци. И ето с какво трябва да се бори "The Cosmos Rocks" - с предразсъдъците. Следователно, трябва да се бори с човешкото. Човешко, твърде човешко.
   На обложката на "The Cosmos Rocks" присъства думата "Queen". Самата обложка и името на албума са издържани в характерна куийнска мегаломания. При различни обстоятелства това не би се предполагало да дразни - едва ли има друга група, на която "мегаломания" да пасва тъй добре и да не внася обиден нюанс, а обратно - да подсилва очарованието и стъписването. Нека опитаме да снемем част от предразсъдъците. Да допуснем, че върху заглавието и художественото оформление са повлияли възобновените занимания на Dr. Brian May, PhD в светската му професия на изследовател на небесата. Нека сега да опитаме с думата "Queen". С плюс, без плюс - все тая. Не става. Думата "Queen" е извор на предразсъдъци. И те със страшна сила се стоварват върху "The Cosmos Rocks". Този албум ще бъде обречен на вечно оприказване, каквито и резултати да постигне. Това е положението.
   "The Cosmos Rocks" не е най-добрият албум на Queen. "The Cosmos Rocks" изобщо не е албум на Queen. "The Cosmos Rocks" е най-добрият албум на... Bad Company :-) Ако направим пермутация в името на групата, а именно: Paul Rodgers + Queen, то тя ще ни е от полза за вникване в албума и за слушането му с правилните уши. Пред нас е изпипана до маниакалност колекция от 14 песни, която събира с размах от рафтовете на 70-те хард рок, парти-рокендрол, блус, възторжен химн и драматична балада, за да им придаде различно измерение и звук. Пиршеството на Queen е побрано в аскетичната рамка на Free и е повито в измамната лековатост на Bad Company. В опасния експеримент няма механично сглобяване на запазени марки. Няма ашладисване или самоподражание. Албумът е ново естество. Духът на Mercury витае единствено около вокалните хармонии тук и там. John Deacon е в пенсия и бас партиите са поделени между May и Rodgers. Помага им и Danny Miranda, басистът на Blue Oyster Cult.
   Началото на "The Cosmos Rocks" е постно - модулиран нисък глас извира от някакъв синтетичен пъкъл (закачка с интрото на "One Vision"), последван от стандартния хард рокендрол "Cosmos Rockin'", в който компетентността преобладава над енергията. Следва "Time to Shine", крайно необичайна за този албум песен, каквото и да сме очаквали от него. Защото U2 не сме очаквали. Paul Rodgers пее като подобрена версия на Bono и в по-нисък регистър, издълбоко, с размах. Представете си го на открито, как се върти с отправен в синевата взор и с разперени ръце. Китарните хармонии също напомнят U2, но мащабът е различен. Отстрани е поседнал The Edge, води си записки.
   Третата песен е "Still Burnin'", стадионен химн, чието ядро е взето от най-силните години на Bad Company. Постепенно ядрото обраства с плътни китарни оркестрации. Тук си представете бръшлян от змии, дирижиран от Brian May. Brian May е изкусен диригент. Brian May е и изкусен хамелеон. Може да влезе в кожата на всеки китарист, а при излизане задължително я разкъсва. Рифът на "Still Burnin'" е изсвирен с блендата и маниера на Mick Ralphs. В края на солото, в рамките на 10 (десет) секунди May успява да вкара ориенталски мотив, да вкара и мотив от сериозно подпийнал Jimmy Page, като и двете се запомнят. В припева се появяват така характерните насложени вокали, но изпълнени по-скоро в стила на Def Leppard, отколкото на Queen. Към финала на парчето започва синхронно тропане и пляскане с ръце. We will rock you!
   Идва ред на "Small" - полуакустична балада на Brian May, отново с разгърнати вокали на Rodgers и допирни точки с U2. Рецепта за получаване припева на "Small": вземете пеенето от "So Cruel" и го завийте в пухкаво облаче далечен оптимизъм. Красива песен, която има шансове да е скритият бисер на този албум. "Warboys" е задъхано антивоенно парче с постъпателно нагнетявано напрежение, насложени китари, бомбардировки и хорови вокали. Следва "We Believe" - химн за светлото бъдеще, издържан в стила на all-stars масовките тип "We are the world, we are the children". Под номер 8 е "Call Me" - Free/Bad Co. рокендрол за веселие с напитки. Тук Brian May свири на своя "Red Special" с онази игрива кабаретна упадъчност, позната от "Killer Queen". Идва ред на "Voodoo", където Rodgers с лекота демонстрира висш пилотаж в пеенето на бял блус. Структурата на тази песен леко напомня "It's Probably Me" на Sting и Eric Clapton (‘дето ритъма се държеше от щракането на едно "Zippo"). Изненадата е в соло китарата. May plays Santana.
   "Some Things that Glitter" е излята в калъпа на изповедната пиано-балада с жизнеутвърждаващ елемент и е по-скоро излишна песен. "C-lebrity", пилотният сингъл, е изнесена върху мощен риф в духа на късните Led Zeppelin и разказва с хаплива ирония за малките душици, които постигат своите 15 минути слава с участия в риалити формати и други телевизионни мероприятия. Важното е да има мероприятия. C-lebrity е парчето на барабанистите - писано от Rodger Taylor и с бек вокали на Taylor Hawkins, човекът зад ударните във Foo Fighters.
   "Through the Night" е класическа сърцераздирателна балада, доминирана от Rodgers. "Say It's Not True" е отново парче на Rodger Taylor, като вокалните партии са поделени между него, May и Rodgers. Мащабно изградена и близка до "старите" Queen, тя е сред най-силните попадения в албума. "Surf's Up… Schools Out" навлиза с нахалния риф на "Now I'm Here" и продължава в студен, почти индъстриъл ритъм като някаква оргия на кибер-канибали. Финалът "Small Reprise" е леко загадъчен: шум на морски прибой, после за миг ни се струва, че ще започне "Who Wants to Live Forever 2", а то било препратка към "Small" - четвъртата песен, заподозряна за скрит бисер.
   Нека за миг налудничаво се побоим да съпоставим Queen и Queen + Paul Rodgers: Queen + Paul Rodgers никога няма да постигнат разкоша на Queen, както Queen никога не постигнаха хомогенността на Free. Затворихме кръга. И ако "The Cosmos Rock" печели в нещо, то е, че имаме албум, който се слуша като албум. Плочите на Queen са по-скоро сборници от хитове, всеки със собствен живот.

   Позволете ни сега да се отплеснем в една недопустима за жанра "ревю" степен. Защо пък точно Paul Rodgers?
   Freddie Mercury и Paul Rodgers били от едно поколение - на бейби-буума след войната. Queen и Bad Company били от едно поколение - на бейби-буума след наливането на основите ‘67-‘70. И нека да разкажем нещо. В САЩ, най-големият музикален пазар на земята, Queen нямали популярността на Bad Company. Ич биля. Когато Bad Company пълнели бейзболните стадиони вечер, Queen ги озвучавали през деня, задочно. С "We Are the Champions", една удобна за спортен химн песен. За четири години Bad Company вкарали четири албума в "Billboard Top 5". Дебютът им оглавил класацията. Queen не оглавявали класацията.
   Mercury още бил с дългата коса и без мустаците на кюрдски партизанин. Носел смущаващи бели трика или черни рокерски кожи. Скиптърът, короната и червената мантия току що били въведени в сценичния гардероб, но и без тях задокеанската критика смятала Queen за пътуващ цирк с мания за генетично превъзходство. Групата - от името до парадните й лампази, олицетворявала залеза на Британската империя и бомбастичния напън за нова зора. И ето как ги нарекъл официозът сп. Rolling Stone: "първата наистина фашистка група в света". Не е за вярване? Моля. И ето кога каноничната "Bohemian Rhapsody" успяла да се изкатери в щатските класации: седемнадесет години след премиерата си, когато Mercury бил мъртъв, а песента зазвучала в колата на идиотизирания герой на Майк Майърс в онзи филм, "Светът на Уейн".
   Queen и Bad Company се били срещали неведнъж, включително и пред офиса на Peter Grant, могъщ импресарио. Queen и Bad Company отишли да подават молба за вземане под крило. Peter Grant взел под крило Bad Company, а на Queen отказал. Peter Grant имал някои строго индивидуални методи на работа. Когато попаднел на магнетофон в концертната зала (така се правели пиратските записи по онова време), той го насичал с брадвата от пожарното табло. Носел си и собствена брадва, в случай че наблизо няма пожарно табло. Peter Grant имал безпогрешен нюх за магнетофони и имал безпогрешен нюх за инвестиции. Избрал Bad Company. Всеки там бил не кой да е и идвал от не къде да е - от Free, от Mott the Hoople и от King Crimson. Paul Rodgers бил ценен капитал. Всеки искал Paul Rodgers да му пее. Ritchie Blackmore го искал в Deep Purple, но Rodgers отказал и Ritchie взел продавач-консултант от бутик в Редкар, който бил превърнал астмата си във вокално предимство.
   И ето какво казал Peter Grant двадесет години по-късно: "Най-голямата грешка в моя живот е, че отказах на Queen да им стана мениджър". Двадесет години по-късно "Уембли" се пръскал от народ, "The Freddie Mercury Tribute Concert" се предавал по сателита, а на сцената били всички, които имат значение. Paul Rodgers не бил на сцената. Paul Rodgers пеел като гост на фестивала "Златният Орфей", пред полупразния летен театър в Слънчев бряг. Какво нещо е животът.
   Но в Щатите Paul Rodgers е легенда. "The Cosmos Rocks" дебютира на Стария континент в средата на септември, а отвъд Океана ще излезе чак в края на октомври. Разлика в премиерите от месец и половина е направо немислима в наши дни, още повече за група от такъв калибър. Може би някой е имал нещо предвид. Ще видим.
   И така - Queen не покорили САЩ и решили да покорят другата част от географията. Но това ние много добре го знаем. В Европа и в Африка, в Латинска Америка, в Антарктида, в Далечния изток и в по-близкия, Queen били явление с катастрофичен размер. Помним онези видеокасети. Queen шествали. Британската империя навестявала бившите си колонии и се оглеждала за нови. Queen не изнасяли концерт, ако националният стадион в съответната столица не е свободен. Queen измислили спектакъл отвъд пределите на разсъдъка. Queen марширували из целия жанров спектър - от хеви метъла до водевила и обратно. Queen имат и една песен - не е сред библейските им хитове, но името й въплъщава цялата философия на пиршеството. Песента се казва "Let Me Entertain You". Текстът е в първо лице, единствено число. Това обяснява много неща.
   И когато Mercury-артистът и Mercury-диригентът на тълпите се оттегли завинаги, въпросът кой ще го замени предизвика веселие. Наричаме го Mercury и не го наричаме Freddie, защото не е прието да се фамилиарничи с боговете. А кой може да замени бог? Elton John? George Michael? Robbie Williams? Представете си ги зад микрофона в Queen на пълно работно време. Тяхното изпепеляващо его би се конкурирало с духа на друго изпепеляващо его. Jeff Scott Sotto? Той е универсален певец, но за тази работна позиция се изисква и стаж при сходни условия, като опит в излизане на сцена пред двеста и петдесет хиляди души и прочее. Sotto би опитал и някакво доближаване до пеенето на Mercury, а кому е нужен подобен напън?
   Ето защо Paul Rodgers. С този избор проблемът с примадона или с имитатор зад микрофона е избегнат. Което и трябваше да се докаже. Толкова с отплесването.
   Paul Rodgers е велик глас без велико его. Paul Rodgers е харизматичен, но не се натрапва. Paul Rodgers пее и присъства по начин, по който свирят и присъстват Brian May и Rodger Taylor. И ето какво е "The Cosmos Rocks": екипно дело на трима равнопоставени по сила мъже - повече земни, отколкото нарциси, повече опитни, отколкото идейни, повече музиканти, отколкото шоумени. Рок с изключителнo качество, предназначен основно за аудитория 25+. AOR-ът възкръсна по най-добрия начин.
   Поставената оценка е като за дебютен албум на нова група. Кралицата е мъртва, да живее Кралицата + Paul Rodgers!