GUNS N' ROSES - "Chinese Democracy"
2008, Universal/Virginia Records

И моментът дойде - на 20.11.2008 целият "Chinese Democracy" можеше да се чуе в официалния MySpace профил на GNR. 24 часа по-късно се оказа, че албумът е бил прослушан 2 милиона пъти. Така че пак: браво Axl, браво Rose! Голямо нещо са името и рекламата.
Дотук се справям добре със сарказма, но дискът все пак ме поохлади. Защото Axl до голяма степен е успял с нелеката задача да сътвори един добър хард рок албум. Само дето при такава дълга подготовка на диска и при завишените очаквания към него всичко трябваше да е излъскано и полирано до най-дребния детайл, без пълнежи. А тук ги има, въпреки че не бих говорил за тях като за слаби, а по-скоро като за парчета средна ръка. Още в началото такива са заглавна и "Shackler’s Revenge" (за която съм готов да се обзаложа, че датира от края на 90-те заради засиления електронен елемент) - и двете твърде безлични. "Catcher In The Rye" и "Prostitute" притежават "закваската", но като че ли са останали недоразвити. "Street Of Dreams" е силно попадение, но странно ми напомня "Breakdown" от "Use Your Illusion II". За "Scraped" и "Riad N' The Bedouins" имам чувството, че са там за да ни кажат: "Вижте! Едно време тази банда направи "Appetite for Destruction"". Ами няма нужда - знаем си го.
А "Chinese Democracy" съдържа далеч по-красноречиви доказателства за горното. И можем да ги открием в четири песни малко преди края. "Sorry" навлиза бавно, но сигурно, "I.R.S." е маниерен рок енд рол, какъвто трябваше да е целият диск. "Madagascar" обединява интересен аранжимент с драматични цигулки и познати рецитации, а "This I Love" е попиляваща балада, изпята на един дъх, в която водят гласът и пианото. От онези, в които се влюбваш на момента.
Продуцирането на албума ясно индикира, че албумът не е записван наведнъж - липсва приемственост на звука между отделните парчета. Не бих пропуснал и друг важен факт, който несъмнено се върти и във вашите глави, така че не може да не излезе от моята уста: липсата на Slash се усеща. Няма го онзи характерен подход към тона и тънките окраски, които постоянно те държат нащрек, че нещо в композицията се случва - дори и в случаите, когато това не е така. Сега вече е ясно кой държи юздите, без срещу него да има здравословна опозиция. И част от чара се губи. Важна част.
Да обобщим фактите - 14 години един музикант не вади продукция... Ами човек би предположил, че ако диша музика и се храни с музика, той ще се пръсне от толкова задържан потенциал в себе си. Такъв потенциал в "Chinese Democracy" обаче аз не виждам. A след като един албум може да бъде записван толкова време, ми идва на ум и друго: музиката и при тези звезди започна да става все по-малко музика и все повече бизнес. Или както пееха Контрол: "Това отдавна не е рок енд рол".










Whiplash