BLAZE BAYLEY - "Promise and Terror"

"Promise and Terror" е петият студиен албум на Blaze след раздялата му с Iron Maiden и вторият диск, който той издава под името "Blaze Bayley" и под шапката на собствения си лейбъл. За любителите на статистиката - това е първият му албум, където няма заглавна песен. И понеже предходникът му - "The Man Who Would Not Die" (прочети ревю) - вдигна летвата изключително високо, въпросът, който навярно си задават всички ценители на соловото творчество на мистър Bayley Alexander Cooke, късния Iron Maiden и мелодичния модерен метъл изобщо, е дали актуалният продукт е от същия мощен калибър. За съжаление отговорът е положителен.
   Защо "за съжаление" ли? Защото в основата на двата албума стои един и същ човек. Не, това не е Blaze, а дългогодишната му приятелка и съпруга Debbie Hartland. Именно тя насърчава певеца да запише "The Man Who Would Not Die", когато той е потънал в черната бездна на отчаянието, по всяка вероятност без да подозира какъв чудовищен кошмар му е приготвила съдбата. Защото само два месеца след излизането на въпросния албум любимата му умира. И "Promise and Terror" се ражда като опит съкрушеният Blaze да превъзмогне загубата, предприемайки нелеко емоционално пътешествие в света на болката, любовта и самотата. Не знам доколко е успял да ги превъзмогне (и дали това изобщо е възможно), ала в музикално отношение е сътворил нещо забележително.

   Както би могло да се очаква в светлината на гореказаното, новият диск е по-интровертен, по-вглъбен и по-дълбок от предшественика си. В същото време от него струи колосална тъмна енергия, поглъщаща неумолимо слушателя като вселенска черна дупка. Това е един изстрадан, жестоко искрен албум, където Blaze също като Blackie Lawless разголва най-съкровената си същност пред публиката и разпаря сърцето си пред нея, разкривайки кървящата си душа. В пълен унисон със заглавието, съдържанието може да се раздели на две части - първата, условно наречена "Promises", е образцова комбинация от класически и модерен метъл и започва с мощния хеви-изстрел "Watching The Night Sky" (перфектно начало, навяващо далечни спомени за мейдънската "Man on the Edge"), след което преминава в режим на автоматична стрелба с "Madness And Sorrow" (мелодичен спийд в най-добрите традиции на някогашния Helloween), "Faceless" (чиято траш-рифовка и вулканичен гняв напомнят за недостижимите някогашни постижения на Anvil и Overkill), "Time to Dare" (може би най-позитивното като звучене парче в албума) и динамичната "God of Speed" (една от най-оригиналните и свежи композиции в диска, забележителна не само с откриващата мейдънска китара, неустоимия припев и умопомрачителните сола на Nicolas Bermudez и Jay Walsh). Сред тези картечни откоси се открояват с демоничната си сила груув-резачки като "1633" и зловещата епика "City of Bones" с военните си ритми и всепомитащата си мощ. Осмата песен - баладичната "Surrounded by Sadness" - възвестява началото на Кошмара ("Terror"). Макар и състояща се от четири отделни парчета, втората част на диска звучи като една чудовищна композиция с дължина близо 20 минути, в която Blaze ни потапя дълбоко в непрогледната чернота на личната си трагедия. "Surrounded by Sadness" напомня за меланхоличните шедьоври на Pink Floyd и The Who, "The Trace of Things That Have No Words" e разтърсващо признание в любов, поднесено под формата на метална експлозия, а началото на "Letting Go of the World" е като минорно затишие пред буря, след което насъбраната у Blaze горчивина изригва в среднотемпов вулкан от емоции, за да прелее във втората си половина в зверска траш-истерия. Концептуалната четирилогия завършва с вледеняващата черна пиеса "Comfortable in Darkness", пред чийто екзистенциален мрак бледнеят всички чудовища и демони, възпявани някога в тежката музика.

   Ревюто ми за "The Man Who Would Not Die" завършваше по следния начин: "Онова, което не те убива, само те прави по-силен" - изпя Blaze в първия си солов албум, но явно за него това не е просто цитат от Ницше, а начин на живот." Искрено се надявам да продължавам да съм прав.