SULLY ERNA - "Avalon"

Първоначално не смятах да се захващам с този албум, защото не се чувствах достатъчно подготвен, за да пиша за него. Две причини обаче ме накараха да го направя. Първата е, че един специален за мен човек искаше да прочете ревю на въпросния диск, а втората - подозрителната незаинтересованост на нашенските медии към това издание, при положение че в "Avalon" има и ясно оставена българска следа. Е, последното не се случва често в албуми от толкова висока класа, за да го подминаваме с лека ръка. Но да карам наред.

   По думите на Sully Erna (фронтмен, глас и основен композитор на Godsmack) завършването на първия му солов проект е отнело почти седем години, но слухове за работата по него витаят "едва" от 2006-а насам. Вече относително по-разредената концертна програма на Godsmack дава възможност на вокалиста да се концентрира върху начинанието, но въпреки това реализацията се проточва. Всичко е приключено почти паралелно с актуалния албум на групата-майка - "The Oracle". Но докато новият диск на Godsmack стои стабилно на вече утвърдените позиции, то "Avalon" е напълно различно пътуване из територии, чиито параметри могат да се открият още в музиката на основната банда на Sully Erna, но така и не бяха напълно разработени. Говоря за онова въздействие, гонено от "Voodoo", "Serenity" и най-вече от акустичното EP "The Other Side" (най-близкото във времето творение, познато на феновете на Godsmack), с което бихме могли да сравним "Avalon". Само дето той е много, много повече.

   За записите Sully Erna е подпомогнат от никак не случайни музиканти. Мъжката част от бандата му включва Tim Theriault (китари, работил с Billy Sheehan, Gregg Bissonette и Brad Delp от Boston), Chris Decato (клавишни), Chris Lester (акустични китари, бас), Niall Gregory (перкусии, барабани, участвал в последното турне на Dead Can Dance), David Stefanelli (барабани, свирил заедно с Peter Wolf от The J. Geils Band и с Robert Ellis Orrall). Женският дял е даден от българската (!!!) челистка Ирина Чиркова и солта на "Avalon" - вокалистката Lisa Guyer, чийто разкошен, соул-школован глас в комбинация с характерния тембър на мистър Erna имат силата да рушат стени на принципа на водата - бавно и с неизбежна сигурност. Прави чест на Sully, че като композитор е оставил място на всеки от тези съмишленици да се изяви и макар неговото име да стои на обложката на диска, не натрапва себе си през цялото време.

   Още първите тонове в този албум грабват. Всеки инструмент е кристално ясен и натурален и надгражда звуковото присъствие на албума. Излишък няма. Китарите звънят, лъкът на челото осезаемо гали струните, ударите на перкусиите са нежни и премерени, пианото... Звученето е топло и чувствено. Акустиката доминира в "Avalon" и с лекота те дърпа от сивото ежедневие към някое уютно кътче, кара те да се отпуснеш и започва да те масажира с ноти. В притихнал мрак, сред миризмата на топящи се свещи и с чаша вино. Червено. Думите му са умело подбрани, но въпреки че са лични, на човек му е лесно да открие и себе си в тях... Защото в комбинация с музиката те успяват в онова, което все по-малко музиканти напоследък постигат в албумите си - да Докосват. "Avalon" диша тежко в пустинната мараня на източните си мотиви (в едноименната песен и в изпятата изцяло от Lisa Guyer "The Rise"); танцува край огъня в трайбъл-ритмика ("Sinner’s Prayer"); носи се на крилете на позитивизма ("My Light"); прощава се с близки и приятели (в разтърсващата, посветена на американските войници "Until Then...", която се заиграва с популярната мелодия на "Love Story") и потъва в интимни изповеди ("Broken Road" и "Eyes of a Child"). Всички тези пътища намират обща пресечна точка в "7 Years" - осем минути на съвършена вокална колаборация, подкрепена с инструментален перфекционизъм, който за секунди свива пространствата или ги отваря до нови висини, гради замъци и ги събаря - сърцето на "Avalon". Сърцето на един албум, който се явява като китен остров насред заобикалящото ни море от клишета. Сърцето на един от албумите на годината.