JEFF LOOMIS - "Plains of Oblivion"

Не обичам да започвам ревютата си с директна оценка, но вторият албум на китарния обелиск Jeff Loomis е нещо наистина специално. Не само защото го чакахме цели четири години, с невероятно изострен от качествата на дебютната му творба "Zero Order Phase" (2008) интерес. Не само защото Nevermore издадоха лебедовата си песен през 2011 г. и за известно време не беше сигурно дали седемструнният самурай Jeff Loomis няма да се превърне в ронин - воин без господар, блуждаещ по незнайни музикални пътеки.

   За щастие Jeff е отказал да разчита само на славата си от безбройните корици на списания и съсипващи самочувствието на всеки любител-китарист клипове и здравата се е потрудил, за да не се срине от метълския "Олимп" заедно с бившата си група. С чисто новия наследник на вулканичния дебют "Zero Order Phase" бившият главен стълб на срутилата се грамада Nevermore доказва, че той сам си е господар. А останалите причини "Plains of Oblivion" да е толкова специален са десет на брой, и всяка си има собствено име. Първата се казва "Mercurial" и нейната цел е да засмуче слушателя в китарното торнадо, генерирано от китарата на Loomis и задвижено от нехуманните барабани на професионалния наемник Dirk Verbeuren (SOILWORK, SCARVE, DEVIN TOWNSEND) и великолепните изпълнения на Shane Lentz на баса. По средата на седемструнното опустошение с неокласическо-умален привкус, отвлечен от бурята право от резиденцията си в Токио се оказва друг бивш "ронин" - самият Marty Friedman, който опонира на музикалния шогунат на Loomis с неподражаемия си откачено-деликатен стил на солиране.

   Китарната стихия продължава в "The Ultimatium", която е издържана в духа на "Zero Order Phase" композиция с напевни, изсвирени на октави мелодии и неокласически шред със смъртоносна скорост. Върховен е моментът, в който помитащата звукова вихрушка замира, облаците се разтварят, небето се изчиства и слънцето изгрява във вид на прочувствено китарно соло, дело на наскоро гостувалата ни жива легенда Tony MacAlpine. "Escape Velocity" в своите четири и половина изпепеляващи минути побира всичко, което характеризира стила на Loomis а "Tragedy and Harmony" е първата от двете песни в албума, очовечени с гласа на Christine Rhoades. Нещо в певческия стил и вокалните й мелодии обаче навява съмнение, че сянката на евтанизираните Nevermore е оставила музикалния си отпечатък върху композициите на Jeff. Впечатлението се допълва и от ясните "песенни" структури на някои от тях - песни като тази и "Mercurial" сякаш само чакат отнякъде да се появи Warell Dane, който да затрие светкавичните сола на бившия си китарист и да положи на тяхно място изтерзаните си вокали...

   Музикалното пиршество продължава в "Requiem for the Living", в чиито пет минути Loomis и бившия му съратник - унгарската находка Attilla Voros, изпълняват своето китарно преклонение пред майсторите на неокласическия шред. Следва и най-неконвенционалното парче в албума - "Continuum Drift", в което Jeff разиграва изтънчени джаз импровизации с друга "стара кримка" - легендарния Chris Poland. Името на "Surrender" е придружено от "стикер", указващ съдържание на бруталност и епичност в дози много извън препоръчителната. На него пише просто "feat. Ihsahn"...

   Пауър-баладата "Chosen Time" с участието на Christine Rodes е сред най-баналните и сладникави образци на жанра и като набързо претупан експеримент по-добре е да я оставим на заслужена забрава. Краткият акустичен инструментал за размисъл "Rapture" обаче си тежи на мястото с преливане на напрегната неокласика и прочувствен блус - това е "Гласът на Душата" на Jeff Loomis. И след като пламъкът на свещта угасва, светлината на прожекторите изригва, а под нея е Loomis, отнасящ ни главите за последно в "Sylbilline Origin" - закономерно епичен завършек на един албум, в който има толкова много великолепна музика, че просто няма как да бъде представено величието му в няколко реда. В "Plains Of Oblivion" Jeff Loomis надминава себе си и очакванията във всяко отношение и отново доказва, че не е нищо по-малко от грамадна катедрала в съвременния метъл.