UNISONIC - "Unisonic"

Онези двамата, да, точно онези двамата - единият, който измисли пауър метъла и другият, който му даде гласа си, се събраха отново в дългосвирещ проект след повече от 20 години. За последно бяха заедно в иконичния "Keeper of the Seven Keys Part II", а с двете части на въпросния "Пазител", сами се превърнаха в икони. Направиха го през 1987-а и 1988-а. С Unisonic това няма да стане. Но не е и нужно. Те отдавна са легенди! Колко малко му трябва на човек, за да остави, не диря, а път, по който да тръгнат милиони...

   След спорадични появявания в един или друг екстремен проект Michael Kiske най-накрая превъзмогна метолофобията си и записа металноориентиран диск. До него, за кураж, застана човекът, който го откри за света на музиката - Kai Hansen.

   Когато обявиха, че ще работят заедно в нова група и по нов албум, надеждите, че се задава продължението на двата "Keeper...", набъбнаха като атомна гъба.

   Резултатът обаче е, колкото и изненадващ, толкова и логичен. Unisonic е свеж, метализиран рок, обгърнат с класически AOR влияния. Ако някой е очаквал нов "Keeper...", ще остане разочарован. "Unisonic" се родее повече със соловото творчество на Kiske, отколкото с класическото наследство на "Тиквите". Албумът е по-близък до Place Vendome и колаборациите с русолявата Amanda Somerville. Но това в никакъв случай не го прави лош. Напротив - песните пращят от енергия. Все пак освен Гласът, тук е и Китарата - Kai Hansen участва като композитор и съавтор в седем композиции.

   Ако погледем от дистанцията на времето - "Unisonic" е идеалният преход между "Keeper of the Seven Keys Part II" и музикантския "Chameleon". Само че албумът се появява през 2012 година.

   Всъщност Michael Kiske и Kai Hansen не са спирали да работят заедно - както в соловите издания на вокалиста, така и в Gamma Ray. И беше крайно време да седнат и позапишат това-онова. Резултатът е факт!

   "Unisonic" на Unisonic започва с "Unisonic" - оригинално, нали? Отварящата композиция загатва за едно по-добро минало. Удачно в края на песента са вмъкнати цели мейдънски пасажи. "Souls Alive" се заиграва с веселяшкото наследство на Michael и Kai. "Never Too Late" се родее с "лъчевата" "Time to Break Free". Рифовата "We Rise" напомня донякъде за Scorpions, а нежната "No One Ever Sees Me" е излязла от "Chameleon". "My Sanctuary" си е страхотна за припяване. И дори за феновете на класическия звук на Helloween има нещичко - "King for a Day".

   Подобни аналогии могат да се направят и с останалите композиции. И във всички тях доминират вибратото на Kiske и "лястовицата" на Hansen. Но едва ли това е най-важното. Фактът, че това не е поредният албум на Helloween, е повече от ясен. Факт е обаче, че Michael Kiske и Kai Hansen отново работят заедно. И това е повече от всичко друго. Защото за много фенове те са творците, които все още носят оригиналния дух на бившата си група, преди тя да се превърне във..., във..., в... традиционна банда.

   Но Unisonic не са само те двамата. С тях има още трима играчи от висока класа - басистът Dennis Ward, който е автор на огромна част от албума, барабанистът Kosta Zafiriou и вторият китарист Mandy Meyer. И тримата изобщо не са случайни. Свирили са и продължават да свирят в групи като Pink Cream 69, Wicked Sensation, D.C. Cooper, Krokus.

   Взаимодействието между петимата е направило от "Unisonic" един добър, много мелодичен радиоориентиран албум, с изключително силни композиции. И не търсете тикви тук. Има ги, но много по-свежи. Това, което т.нар. “оригинали" могат да направят е... да се поогледат и да се вземат в ръце, че напоследък не им се получава. Да споменавам ли за разликите между Kiske и Deris? Или е ясно кой носи императорския жезъл?

   Какво още? А, да - "Unisonic" на Unisonic си е просто първият истински Helloween от далечната 1988 година насам.