HYPOCRISY - "End of Disclosure"

Hypocrisy стигат до такъв етап от кариерата си, когато въпросите се свеждат главно до това дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна. Както отсъди Envy в ревюто си за "A Taste of Extreme Divinity" преди около четири години, новият им албум "спокойно би могъл да мине за компилация". Което от една страна означава, че той не изненадва с нищо, но от друга е пряко доказателство, че шведите са постигнали желаната от тях форма и сега насочват цялата си енергия в посока нейното шлифоване. Ако такова изобщо е възможно.

   Та, дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна?

   С добре познатите ни продуцентски умения на Peter Tagtgren - изчистили, разширили и уголемили звука на групата - така както и с непогрешимия му, "извънземен" почерк, Hypocrisy вече трудно ще открият каквото и да е за шлифоване. Да, може би е крайно време за промяна, но те просто издават своя продукт, правейки го точно така, както се очаква от тях. Tagtgren прекрасно знае какво е експеримент и преведе Hypocrisy през различни стилови завои, като междувременно успяваше да направи най-сложното - да запази своята идентичност. Но при банда като тях или драгите им сънародници от Amon Amarth и Unleashed (независимо че, за разлика от Hypocrisy, последните винаги са предпочитали Валхала пред Марс) няма място за чак толкова разсъждения. Те просто си правят своето.

   След казаното до момента едва ли ще има изненадани от факта, че "End of Disclosure" не предлага (абсолютно) нищо ново. Албумът е една идея по-груб и умишлено недообработен от хлъзгавия, леден саунд на прекия си предшественик. Темпото е позабавено и човек не може да се отърве от усещането, че шведите са се целили основно в стилистиката на "The Final Chapter". Но в края на краищата можеш да си пуснеш "A Taste of Extreme Divinity", "Virus" или "The Arrival" и отново да получиш онова, което те очаква и в "End of Disclosure". Hypocrisy. (Мелодичен) дет метъл от мащаби, до които малко други групи са имали шанса да се докоснат.

   Така че докато основната разлика тук е в осезаемо по-естествения, "човешки" звук, Peter Tagtgren продължава да движи групата си в една и съща посока. А колкото до чашата… Тя май взе да прелива.