ABSTRACTION - "End of Hope"

Началото на 2014-а наистина дойде с летящ старт на тежката българска музика. Още през януари LieVeil и Symbolic откриха тазгодишния екстремен сезон. Claymore ги последваха с дългоочаквано музикално отмъщение. Блекметълите Dimholt се стягат за достойна битка срещу Сатаниста от Полша. А докато пиша това, новият Enthrallment грубо потъпква човешкото в мен. Може само да ни радва, че все повече наши банди зарязаха очакването "нещо да се промени", хванаха музикалните кирки и лостове и се заеха да реновират запуснатата ни екстремна сцена. Точно както се прави това - с албуми, турнета, внимание от чужди публикации и цинично вирнат среден пръст към тукашното подобие на музикален бизнес.

   Дебютът на Abstraction е още една находка, която 2014 година ни донесе. Тя стои доста встрани от екстремната сцена, но разнообразието в случая е добре дошло. Разбира се, че животът тук е кофти и тласка всички към дет, траш, хардкор и кавъри, но не може само това да се произвежда. Със своя старомоден, но добре поднесен прогресив/пауър метъл, "End of Hope" прибавя малко цвят към мрачния спектър на съвременния български метъл. Впрочем, нека групата и феновете не се засягат от определението "старомоден", защото качеството на музиката в случая компенсира липсата на иновативност. Някои неща просто няма защо да не си стоят същите.

   Разбирателството между музикантите е жизненоважно за всяка прогресив група, която не цели да изтощи слушателя още в началото. При Abstraction наблюдаваме сплотеност и умно водене на музикален диалог - умения, извоювани навярно с дългогодишно професионално свирене. Песните са аранжирани методично и интелигентно. Уменията на всеки блесват в пълния си потенциал, без да се изпада в надсвирване и надвикване. Постижението е голямо като се има предвид, че 4/5 от състава пее, а инструменталните му умения са над средната класа. Барабанистът Антонио Велков уверено води групата по криволичещите пътеки на неравноделните тактове. Китаристът Данаил Кърджилов и клавиристът Павел Серафимов си "сътрудничат" непрекъснато, като подкрепят идеите си взаимно, или колегиално се изчакват. Басистът Ивайло Рашев споява всичко в музика, върху която Младен Медаров пее с необикновена бленда, характерна едновременно за прогресив и фентъзи пауър метъла. Лично на мен, такова пеене ми навява асоциации с капитан на пиратски кораб, ръмжащ песни от палубата сред бъчви ром, барутни бурета, еднооки акордеонисти и отвлечени хубавици. Но изпълнението на Медаров не е шега работа и вие също не го подценявайте. Продукцията на албума е над стандартното непретенциозно ниво и представя музиката в добра светлина.

   Въпреки че песните в "End of Hope" си приличат една с друга, албумът не е монотонен и има последователен ход, намекващ за концептуалност. Той започва сравнително кротко, но към средата песните стават по-тежки и експериментални. Напрежението ескалира до финала, в който сюжетът получава елегантна развръзка. Това си е класическа черта на прогресив рок и метъл албумите, а още по-голяма класика е времетраенето на седем от деветте песни. Дължината им е в порядъка на "неангажиращите" 5-7 минути.

   Недостатък на албума е, при това доста условен , че е тромав - типично по прогресарски. Също така, описанието, което самата група му дава - "музикален пъзел", е учудващо буквално. Музиката е "наредена" толкова правилно, че няма място за онзи виртуозно-овладян инструментален хаос, с който майсторите на прогресив-метъла взимат вниманието ви за заложник.

   Всичко, написано дотук, определя "End of Hope" като качествен, но ценителски албум. Той няма да допадне на масите, но гарантирано ще намери отзвук сред по-меломански настроената част от публиката.