Adrian Vandenberg: "Ronnie Romero е решил да стане певец, слушайки "Starkers in Tokyo" на WHITESNAKE"

   На 66 години китаристът Adrian Vandenberg продължава да създава, записва и издава. С възродените VANDENBERG, но в различен състав, защото сега вокалист е Ronnie Romero, той издаде "2020". В него доста силно се усещат годините му в WHITESNAKE, където заедно с David Coverdale стояха в основата на хитовете на бандата. 35 години след последния албум на групата си VANDENBERG Adrian реши отново да се върне към нея. И все пак китаристът от Нидерландия винаги ще бъде свързван с WHITESNAKE. И няма как да е друго. С тях той постига най-големите си успехи.

   Интервюто с Adrian Vandenberg е излъчено в "От другата страна" по радио "Варна" на 29 юни.

Здравей, Adrian, какво правиш, как се справяш с пандемията, която владее света?
Тези дни не са с нещо по-различни за мен от обикновено, защото, ако не съм по пътя, за да изнасям концерти, през повечето време си стоя вкъщи, където композирам нова музика или работя върху някоя картина. Или правя нещо друго. В момента съм във Франция, където помагам на приятел. Той загуби жена си и се нуждае от помощ за къщата и всичко останало. Домът му се намира в средата на нищото - близо до малко село, и тук наистина не можеш да правиш нещо по-различно. Самият аз съм оптимист и вярвам, че съвсем скоро проблемът с вируса ще бъде разрешен. Най-вероятно до няколко месеца ще измислят лечение или ваксина. Разбира се, че светът се промени. Смятам, че това положение носи и положителни аспекти. В момента целият свят е в пандемия. Преди нея за нормално се приемаше, че всеки мисли само и единствено за себе си и за собственото си благополучие. Хората имаха работа, семейства. И след появата на този вирус всичко се промени. Мнозина се замислиха, че животът всъщност не е даденост, както е по-лесно да се смята и действа. Много неща, за които смятахме, че са нормални, изчезнаха - концерти, спортът също, дори пазаруването. Тази сутрин отидох до пекарната в съседното село и хората пред нея спазваха дистанция от метър и половина помежду си. Също така всички чакаха отвън, защото беше разрешено вътре да влиза само по един. Всичко това е толкова различно. Надявам се, че след извънредното положение хората ще започнат да ценят обикновените неща в живота повече, отколкото го правеха преди.

По какъв начин пандемията се отразява на музикантите?
В момента за тях е истинско бедствие. Музикантите и екипите не правят нищо. Много мои колеги имат проблеми, защото не могат да работят и да изкарват пари. В повечето страни няма държавна система за подпомагане по определен начин на музикантите. Обаче има варианти за субсидиране на бизнеса. В Нидерландия поне това се прави. Магазините и заведенията получават помощи от правителството. Но за музикантите не се предприема нищо. Предполагам, че всеки в тази сфера по света преживява тежки дни. Още една причина да се надявам, че всичко това скоро ще приключи. Първото ни турне с VANDENBERG е планирано през ноември във Великобритания. В момента стоим и чакаме, за да разберем дали наистина ще можем да направим тези концерти. Много е трудно да предвидим какво ще стане.

Защо в това положение културата остава на заден план?
Така е. Винаги ме изненадва как много правителства въобще не ги интересува културата. А в същото време за всички е нормално да слушат по цял ден музика. За щастие проблемът с даунлоуда започва да намира своето решение. Знаеш, преди години всичко се сваляше безплатно. Не че днес не може, но положението на музикантите се подобрява в това отношение. Обаче много правителства въобще не обръщат внимание на техните проблеми, което е странно. Не знам как е в България, но попаднах на графика, в която надлежно е показано какви средства генерира музикалната индустрия в Нидерландия и какви данъци плаща на тяхна база. Много хора, които правят музика, печелят от нея. През последните десет - петнадесет години в Нидерландия диджеите, класическите музиканти и поп изпълнителите печелят доста и плащат доста данъци. Затова ми е странно, че независимо че в икономиката на страната постъпват много пари от музика, в същото време правителството не приема музикалната индустрия като легитимен бизнес. Може би това има нещо общо с факта, че за повечето музиканти музиката е страст и те не мислят за пари, когато творят. При мен е по същия начин. В музикалната сфера никога не съм вземал решения на базата на парите или на това да правя пари. Винаги съм вярвал, че ако работиш здраво, даваш всичко от себе си и влагаш всичко, което имаш, рано или късно и те ще се появят в резултат от това. За мен парите никога не са стояли на първо място. Смятам, че положението при повечето музиканти е същото. Ако говорим за бизнес - повечето хора се захващат с него, за да печелят. Така че настройките на бизнесмените и музикантите са различни. Музикантите стават професионалисти, защото искат да композират музика и не отделят много внимание на финансовата страна, от което се възползват други хора. В тази посока има много какво да се направи. Най-вероятно това е причината правителствата да смятат, че постъпленията от музикантите са даденост заради данъците, които плащат. Ситуацията е доста странна и не е честна. Защото например един професионален музикант отделя много часове за подготовката на един концерт. Тръгваш от дома си в два следобед и се прибираш 12 - 13 часа по-късно. Така работният ден става 12 - 13 часа, а в същото време, когато си вкъщи, репетираш, създаваш нова музика. Като музикант отделяш много време за композиране и накрая, като погледнеш парите, които влизат в джоба ти, е направо нелепо. Един бизнесмен ще погледне с насмешка на ситуацията и ще попита защо работиш толкова много, а не печелиш почти нищо. Както отбелязах, обикновено музикантите не правят музика заради пари. За тях този процес е необходимост. Това е страст. Мога да го обясня с едно изречение - "Не ти избираш музиката. Музиката избира теб!" Предполагам, че така стоят нещата.

Нарисува доста плашеща картина. В този смисъл антиинтелектуалните тенденции стават все по-силни.
Така е. Дори тук, в Нидерландия, както и в Германия и Австрия ме изненадва отношението към известните художници, които оформят т.нар. Златна ера на изобразителното изкуство през 17-и, 18-и, 19-и век. Правителството въобще не гледа сериозно на много известни творци, музиканти, оркестри, групи. Тази тенденция се наблюдава в много страни. Макар че в Америка, извини ме, но не заради Тръмп (няма да казвам какво мисля за него,защото няма да се спра четири часа), приемат т.нар шоубизнес и заетите в него доста сериозно. Той е реална професия. Там на музикантите, без значение от стила - блус, джаз, рок, се гледа много сериозно. Разбира се, в САЩ имат големи традиции в киното и като цяло в развлекателната индустрия. Най-вероятно Щатите са една от няколкото държави, в които на шоубизнеса, на артистичния бизнес, както му казват там, се гледа много сериозно, за разлика от много други места.

Сменяме темата. По какъв начин рисуването влияе на музиката ти и обратно - музиката на рисуването ти?
Комбинирам двете изкуства от дете. Смятах, че е напълно естествено и че всеки го прави по този начин. Докато не открих, че при приятелите ми не е така. Но вкъщи израснах, заобиколен от музика. Баща ми свиреше много добре на пиано и тромбон и беше много близък с джаза. Сестра ми е класическа пианистка и също така - преподавателка. Така че музиката винаги е присъствала в дома ми. Самият аз се опитвах да звуча като Jimi Hendrix. В същото време от три- или четиригодишен започнах да рисувам. Така рисуването и музиката съвсем естествено вървяха ръка за ръка. И разбира се, си влияеха. В същото време винаги съм знаел, че източникът на вдъхновение и при двете е един и същ. При рисуването вдъхновенията идват от същото място, както когато хвана китарата. Когато съм пред платното, постоянно звучи музика. С четка в ръка си пускам класическа музика, цигански джаз, рок, блус, всякакви стилове, които оказват влияние върху картините ми. Също така понякога усещам, че работейки върху определена картина, прехвърлям музиката, която звучи като фон, като настроение върху платното. Когато композирам, не си пускам музика като фон, за да не ми влияе и да не повлия на музиката, която звучи в главата ми. За мен двете изкуства винаги са вървели ръка за ръка. Всъщност, аз гледам на рисуването като един вид композиране с цветове. А когато създавам музика, рисувам в звуци. Знаеш ли, когато готвя, а аз обичам да готвя, мога да композирам с вкусове. За мен няма разлика между рисуването, композирането и готвенето. И трите дейности провокират сетивата и стимулирането на зрението, вкуса и слуха е комплексно.

Животът ти е изпълнен с изкуство.
Абсолютно и се чувствам голям късметлия от този факт, защото като дете никога не съм имал илюзии, че ще мога да се препитавам като творец, без значение дали става дума за музиката или рисуването. Дори и след като завърших Академията по изкуствата, се издържах от картините ми, но въобще не предполагах, че това ще продължава и днес. Мислех си, че след година-две ще трябва да започна да преподавам или да работя като учител. И последното нещо, което някога съм си представял, е, че ще се издържам като рок музикант, защото в Нидерландия това изглежда напълно невъзможно. А аз не исках да се занимавам с други стилове. Музиката, която тогава исках да свиря, е същата, която изпълнявам и днес. Така че винаги съм се изненадвал от живота си, дори и днес, когато записах новия албум на VANDENBERG. За него знаех, че е дискът, който винаги съм искал да направя. И той е факт, хората го харесват и ето го големия бонус, който получавам. За мен това означава много повече от парите, които ще ми се платят за него. По принцип днес с албуми не се правят никакви приходи, но фактът, че новият "2020" получи толкова много позитивни ревюта по целия свят, за мен е най-голямата отплата. Сега се надявам и да започнем да го представяме и на живо.

След толкова години вярваш ли, че всичко, което създаваш, се вписва в изкуството ти?
Интересен въпрос. Смятам, че е точно така. След като 12 години не се занимавах активно с музика, защото не исках да изпусна порастването на дъщеря ми - с майка ѝ сме разделени и не исках да отсъствам постоянно, установих, че преди шест години, когато започнах да пиша за MOONKINGS, ми беше много по-лесно да създавам музика, уповавайки се на инстинктите и интуицията си. Представях си, че на никого няма да му пука за мен и онова, което правя. Дори знаех, че всеки ще подмине завръщането ми - "Отново Vandenberg... Нищо ново… Нямаше го дълго време, сигурно ще издаде един албум и пак ще изчезне!" В общи линии въобще не се опитвах да се натоварвам с онова, което хората щяха да си помислят за мен. Също така музиката, която исках да правя, се оказа, че не е модерна както през 80-те. Това донякъде ме изненада, защото свиря в групи от 14-годишен и този стил винаги е бил на първа линия. Така че, когато преди шест години започнах отново да композирам, си казах, че не ме интересуват мненията на хората, ще свиря онова, което излиза от мен и което е от първата до последната нота Vandenberg. Винаги съм се движел в територията между тежкия блус рок и хард рока. При MOONKINGS е първото, а във VANDENBERG "2020" е повече от второто. Винаги съм бил по средата на тези два стила.

Издаваш нов албум под името VANDENBERG 35 години по-късно. Смяташ ли, че го правиш в правилното време?
Не знам, никога не съм мислил в тази посока. Всъщност причината отново да използвам собственото си име е, че с MOONKINGS исках да правя турнета навсякъде по света. Музиката ни се приема много добре. Обаче певецът ни Jan, който ми е много добър приятел, има голяма ферма и не може да отсъства от Нидерландия повече от два дни. Няма как да остави фермата за по-дълъг период. Така за нас турнетата бяха невъзможни. А наистина започнаха да ми липсват. Искам да свиря навсякъде - във всяка страна, на всяко едно възможно място. С Jan това е невъзможно. В същото време установих, че когато създавах музиката за втория албум на MOONKINGS, постепенно се отправях в посоката, в която работих по новия албум на VANDENBERG "2020". "Tightrope", "The Fire", "Reputation" в някаква степен покриваха посоката на VANDENBERG "2020". Тогава ми се стори добро решение да замразя MOONKINGS и да започна още нещо, за да мога отново да правя световни турнета. Когато споделих идеята си с мениджъра и звукозаписната компания, те ми подхвърлиха, че бих могъл отново да използвам името VANDENBERG. Отговорих им, че не искам хората да си мислят, че го правя от носталгия. Исках нещо ново, свежо и директно. Посъветваха ме да си помисля няколко дни. Тогава реших, че за мен би имало смисъл да го направя само при условие, че намеря невероятен певец и събера страхотен състав. Да е нов и съставен от мотивирани музиканти, в които огънят продължава да гори. Едва тогава ситуацията би била страхотна - невероятния състав, с който да запиша убийствен албум. Това би осмислило използването на име, което има някаква тежест и наследство. Така комбинацията от добрия състав и легендарното име ме провокираха да поема в тази посока. Взех решението да прокарам мост между по-ранните и по-твърди записи на VANDENBERG като "This Is War", "Fighting Against the World", "Waiting for the Night" и сегашния албум на VANDENBERG. Те са връзката с двата периода. В същото време исках "2020" да звучи съвременно, а не все едно е записван в началото на 80-те. Исках директен, свеж и стегнат диск. Смятам, че нещата проработиха и съм много щастлив от този факт.

И в "2020" работиш с Новия глас на рокендрола.
Абсолютно. Много съм щастлив. Забавното е, че преди шест години прочетох накъде, че Ritchie Blackmore има намерението да възроди RAINBOW и да направи няколко концерта. Бях изненадан и ми стана доста интересно. Бях любопитен кого ще покани за вокалист. Той се нуждаеше от певец, който да може да изпее невероятните неща на Ronnie James Dio, както и песните на DEEP PURPLE. Поразрових се в YouTube за вокалиста и видях Ronnie Romero. Стоях като гръмнат. От къде, по дяволите, се появи този? Съвсем спонтанно му изпратих имейл, за да го поздравя за страхотната работа, която върши. Отбелязах също, че е фантастичен певец, пожелах му много успех в този бизнес и да не полудява от него. Веднага получих отговор, в който Ronnie Romero ми благодареше за думите и в който отбелязваше, че е фен на работата ми. Призна ми, че е започнал да пее, когато е чул акустичния албум, който записахме с David Coverdale през 1997 година "Starkers in Tokyo". Оказва се, че този диск е причината Ronnie Romero да започне певческа кариера. Вече бяхме във връзка, но никога не бях мислил да го каня за вокалист в мой албум, защото през последните пет години бях много зает с MOONKINGS. Когато обаче започнах да събирам невероятния състав с фантастичния вокалист, първият, за когото се сетих, беше Ronnie Romero. Пет години по-рано вече бях осъществил контакт с него. Реших да проверя какво прави и ако има време и мотивацията да участва, да го поканя. И той се съгласи. Започнах да създавам песни и така се появи "2020".

Има ли моменти, които са те вдъхновили и никога няма да забравиш?
Интересен въпрос. Не е точно съвет, а по-скоро... Да, има такива окуражаващи за мен моменти. Те са два и ми оказаха голямо влияние. Първият беше, когато бях на 18 години и с първата ми блус рок банда подготвяхме дебюта си. Работехме в едно ново за тогава студио, в което са записвали много известни музиканти като Elton John, THE POLICE. В един момент се подготвях за записи и бях надул усилвателя си "Marshall" до дупка. Бях сам, в много голяма звукозаписна зала. Бях решил да пробвам как звучи китарата ми, когато всичко е на 10. Импровизирах, когато в един момент усетих някой да стои зад мен. Обърнах се, а там бяха Francis Rossi и Rick Parfitt от STATUS QUO. Проверявали студиото, за да видят дали да записват в него. Чули ме и решили да ме послушат, докато свиря. Бях на 18 и бях шокиран да ги видя двамата зад мен. Извиних им се, защото не предполагах, че са в стаята. Те казаха, че всичко е наред, просто решили да ме послушат. Казаха ми, че съм невероятен китарист и че един ден ще успея. Тогава си спомням, че си помислих, че това никога няма да стане. Все пак бях от Нидерландия и музиката, която свирех, не е популярна, но точно нея исках да изпълнявам. От друга страна, техните думи ме накараха да се замисля, че всъщност може би съм на правилния път. Вторият момент беше, когато с VANDENBERG правехме първото си хедлайнърско шоу в Лос Анджелис. През 1983 г. свирихме в "Roxy". Докато бяхме на сцената, поглеждам вляво към вратата, която я отделя от бекстейджа. И там стоеше Brian May от QUEEN. Доста се поизпотих. Помислих си, че трябва да дам най-доброто от себе си, въпреки че по принцип го правех. Той е един от моите герои. Това, че ме гледаше, ме правеше малко нервен. След концерта Brian May ми каза, че смята, че съм страхотен китарист и че наистина харесва музиката ми. Което също беше много вдъхновяващо за мен. Това са двата най-важни момента в кариерата ми.

А кой е най-болезненият урок, който ти се е наложило да научиш?
За съжаление, преди шест-седем години, не знам дали е стигнало до теб, басистът и вокалистът, които бяха част от ранния VANDENBERG, заведоха дело срещу мен. Те настояваха за правата върху името VANDENBERG, което е мое име, и искаха да ми забранят да го използвам. Искаха да не използвам собственото с име и то не само Vandenberg, а Adrian Vandenberg. VANDENBERG е моята група. Аз я събрах, музиката и текстовете са също мои, аз давах интервюта, т.е. това е моята банда. Те смятаха, че щом свирят с мен в моята група, имат права върху името и моето семейно име. Това беше много болезнен урок. По това време въобще не ми е минавало през ума да регистрирам собственото си име, защото изглежда глупаво. Та това е моето име! Урокът беше, че трябва да го направя въпреки всичко. Идеите, които имам, песните, които съм написал, трябва непременно да ги регистрирам. Защото винаги ще има хора, които ще искат да се възползват и на които не мога да вярвам. А това е единственото нещо, което искам да правя. Да вярвам на хората. Вярвам на всички до момента, в който не направят нещо, което да ме накара да осъзная, че повече няма как да им гласувам доверие. Обаче дори и в момента аз вярвам на хората. През целия си живот съм го правил, оптимист съм в това отношение, до момента, в който не се блъсна в някоя стена. Винаги ще има хора, на които не трябва да се има доверие. Знам го. Но не искам да живея, без да вярвам на никого. Независимо от подобни преживявания, които се появяват на няколко години, продължавам да съм позитивно настроен и да гласувам доверие на всички. Не искам да се превръщам в негативна личност.

Ролята на един артист винаги подлежи на промяна. Какви според теб са целите пред него днес и как се опитваш да ги постигнеш в изкуството си?
Интересен въпрос. Никога не съм мислил твърде много по него, защото, когато рисувам или композирам, следвам инстинктите и сърцето си. Например от една страна новият албум на VANDENBERG "2020" носи промяна, защото съм направил някои неща, към които никога не съм посягал в миналото. Това е албумът, който композирах напълно спонтанно. Не ме е интересувало какво ще си кажат хората, когато го чуят. Създадох музика, която наистина обичам, и толкова. Записах албум, който самият аз ще потърся в магазина и ще си купя. Ако трябва да го сравня с ранния VANDENBERG, бих отбелязал, че между тях има 35 години опит. "2020" е албумът, който аз очаквам днес от професионален запис, музикант или група. В началото на VANDENBERG също работех спонтанно. В съзнанието ми тогава онези албуми ми звучаха по начина, по който днес звучи "2020", но когато си ги пусна сега, осъзнавам, че някои от песните са по-бавни или по-бързи от необходимото, ритъм китарите можеха да са по-силни или изсвирени с повече финес. Винаги, когато поглеждам назад, има неща, за които да се хвана. Има и друг момент. Вчера си пуснах някои от старите песни и се учудих как съм успял да постигна направеното в тях. Както, разбира се, и си зададох въпрос защо съм го изсвирил по този начин. Аз съм много самокритичен. Когато записвам албум, работя много здраво по него, защото никога не знам дали няма да се окаже последният ми. Затова искам да го направя възможно най-добрият, на който съм способен към дадения момент. Никога не съм смятал, че трябва да правя драстични промени и да се разграничавам от онова, което излиза от сърцето ми. Израснал съм с групи и музиканти, които и днес обичам, като Jimi Hendrix, CREAM, FREE, LED ZEPPELIN, DEEP PURPLE, RAIBOW. Тяхната музика тече във вените ми. Понякога попадам на записи на групи от моето поколение, които отчаяно се опитват да са на гребена на вълната и да звучат като гръндж или модерните метъл банди. Усещам, че не им е присърце, но искат да са в крак с модата. Смятам обаче, че трябва винаги да бъдеш честен към себе си, към влиянията си и към онова, което е в сърцето ти.

Вече си на 66 години, къде се намираш между младежката наивност и мъдростта на зрелостта?
В някаква степен между двете има голяма дистанция, ако се интересуваш и обичаш да се учиш от живота, какъвто съм аз. Чета много, чета всичко, което попадне пред очите ми. По този начин оформям мирогледа си, поддържам съзнанието си будно и начина, по който гледам на околния свят. В същото време винаги се опитвам да запазя, независимо дали рисувам или композирам, възможно повече от младежката наивност в изкуството си. Смятам, че в музиката, в рокендрола тя е неизбежна и трябва да присъства. Когато става въпрос за старите групи и техните албуми - LED ZEPPELIN, DEEP PURPLE, THE ROLLING STONES и онова, което са направили, когато са били по на 20 години, музиката им все още наистина се харесва. Това е така, защото тези албуми са решени невероятно добре и това си личи и днес. Според мен една от важните причина е, че тези банди са създали невероятни песни и са го направили с много гореща страст, много спонтанност и може би голяма доза младежка наивност. Това прави албумите много завладяващи. Чуваш песните и откачаш на момента. Те носят онова усещане, което те кара да си ги пускаш непрекъснато. Днес положението е различно. Музиката в голямата си част е вкарана в различни формули. Звукозаписните компании искат от групите да работят в определени категории, защото в противен случай не биха могли да промотират крайния продукт. Така че, когато музиката все повече се превръща в индустрия, мениджърите и звукозаписните компании започват да се опитват да насочват артистите кои песни да използват и кои - не, защото не биха паснали на сетлиста или албума. Преди десетилетия музиката все още не беше толкова развит бизнес, хората не мислеха задълбочено в тази посока. Това отношение се опитвам да запазя живо в творчеството си и особено в новия албум "2020". Стилът на самите песни е леко различен. "Shout" и "Hell And High Water" са различни. Обаче на мен не ми пука дали всичко в една малка картина ще е подредено и ще си е на мястото в голямото платно. Онова, което винаги съм харесвал в ранните записи на THE BEATLES, LED ZEPPELIN и която и да вземеш банда от тогава, е голямото разнообразие. За повечето LED ZEPPELIN винаги ще бъдат хард рок банда, за други - метъл група, но всички забравят, че при тях има много влияния от класическия британски фолк. Във всеки албум от първия. Тази музика има много нюанси и придава една неподправена окраска на албумите им. Същото е и при THE BEATLES и THE ROLLING STONES. Всички тези големи банди имат голямо разнообразие в албумите си, защото не са мислели за формули. Същото искам да правя и аз. Когато рисувам, не мисля за жанровете в изобразителното изкуство. Встрани от факта, че съм фен на класическите художници от Нидерландия като Рембранд, Ван Гог и Франс Халс, също съм почитател и на творците от артистичното движение "Кобра" - модерно течение, което се ражда през 50-те, когато художници като Карел Апел и Корнейл, белгийски и скандинавски творци, които също са част от него, се опитват да се завърнат към спонтанността на младостта. Все едно да дадеш молив или четка на 7-годишно дете. То ще направи много забавна и искрена рисунка. Сигурно слънцето ще е в долната част на листа, а тревата на небето, конете може би ще летят. Просто не се замисляш за реалността, а рисуваш нещо, което смяташ за забавно. Винаги съм харесвал този подход. Ако вземем днешните фотографии - те пресъздават реалността едно към едно. И това изчерпва всичко. Реалността е тук, пред очите ни. Докато следвах в Академията по изкуствата, рисувах много реалистично. Кориците на първите албуми на VANDENBERG са мои и са сюреалистични, но са изрисувани много прецизно и реалистично. Стремях се да създавам среда, която и има, и няма реално отражение. А днес с дигиталните фотографски програми това се постига много лесно, всеки може да обработи една снимка, както си иска. Така и реализмът, и сюреализмът са отдавна изчерпани за мен. Фотографите ги преекспонират твърде много. Това ме провокира да се насоча към, поне за мен, много по-вдъхновяващи направления - експресионизъм и абстракционизъм - атакувам платното и гледам какво ще се получи. След което се допитвам до себе си дали харесвам баланса на цветовете и формите. Опитвам се да запазя баланса между реалността като възрастен и спонтанността, която съм проявявал като дете. Той обаче винаги се променя по малко всеки път, когато рисувам картина или създавам песен. Но е много важно за мен да запазя младежкия дух, наивността и спонтанността живи.

На последно място - кое е най-голямото недоразумение, което се носи за твоето участие в WHITESNAKE?
Не е едно, а са няколко. Първото се появи веднага след като станах част от групата на David Coverdale. Присъединил съм се към WHITESNAKE заради парите, които въобще не стояха на дневен ред тогава. По това време David дължеше на звукозаписната компания два милиона долара. Той нямаше пари. Приех поканата му, защото е един от най-любимите ми певци и знаех, че заедно можем да създадем страхотни песни. По това време дори не бяхме група. Бяхме само двамата, защото Rudy Sarzo, Tommy Aldridge и Vivian Campbell още не бяха привлечени. Така че това е едно от големите недоразумения. Има и друго. През годините постоянно попадам на спекулации по отношение на факта, че нямах възможност да свиря в албума "Slip of the Tongue". Много хора смятат, че влошеното ми тогава здраве е измислица и извинение за това, че David иска да привлече Steve Vai в WHITESNAKE. Измислена история, без да е вярна. Бях много разочарован, че не можех да участвам в записите на албума, защото музиката е моя, а David създаде мелодичните линии и вокалите. Двамата композирахме песните и аз исках да свиря в "Slip of the Tongue". И до днес ме питат как би звучал този албум, ако бях записал китарите. Сега отговарям - чуйте новия диск на VANDENBERG "2020". Онези песни, които написах тогава, щяха да звучат по този начин, ако имах възможност да свиря в албума. Отне ми година, за да се оправя. За щастие успях да се възстановя за турнетата в негова подкрепа. Двамата със Steve Vai имахме страхотни преживявания. Друго недоразумение, за което хората постоянно говорят, е че между мен и него е имало голямо съревнование. Което въобще не е вярно. От първия ден двамата се сработихме много добре. И днес се разбираме чудесно. Постоянно сме във връзка. Добри приятели сме. Дори бяхме на мнение, че нещата се получават, защото стиловете ни на свирене са коренно различни. Аз съм много мелодичен изпълнител и не съм толкова технически грамотен като Steve. А той си беше изработил собствен стил. Заедно работихме много добре и страшно се забавлявахме. Това са само три недоразумения за престоя ми в WHITESNAKE, а колко има още…