Daniel Gildenlow (PAIN OF SALVATION): "Провалът е първата стъпка от пътя към това да станеш най-добрия"

   PAIN OF SALVATION са част от форума "Music of the Ages", който "Blue Hills Evehts" организират в Пловдив. Мястото по традиция е Античния театър, а датите са 20 септември с хедлайнъри MONO INC., 21 - с PAIN OF SALVATION и 22 септември с Ihsahn (поръчай билет онлайн).

   Интервюто с лидера на PAIN OF SALVATION Daniel Gildenlow беше организирано в последния момент. И за това беше чиста импровизация. Като в джаза, както се пошегува Daniel. В началото минутите бяха 20. Докато на 40-ата тряваше да спрем, защото... Защото най-вероятно щяхме да откараме до полунощ...

Привет, Daniel, с това интервю ще импровизираме като в джаза. Всъщност той има ли влияние върху музиката на PAIN OF SALVATION?
Бих отбелязал, че не е толкова голямо. Но ако започвах днес, ситуацията щеше да е различна. Преподавам китара. Имах един ученик в началото на миналата година. Беше певец, но искаше да се научи да свири на китара. Нямаше никаква идея какво точно. Попитах го в каква посока иска да върви, какво иска да научи, любим музикален стил, когато става въпрос за китарата. Той искрено ми отговори, че не знае. Но ще помисли до следващия урок. След което се върна за часа следващата седмица и ми каза, че е говорил с негови приятели. Един от тях учел джаз в училище. И му заявил, че трябва да учи джаз китара. Че ще е перфектно за него самия. Така моят ученик искаше да учи джаз. Т.е. и на мен ми се наложи да уча джаз. Момчето спря, обаче аз продължих. И днес свиря много джаз. За това и ако в този момент поставя на началото на бандата, нещата щяха да за различни.

Най-голямото предизвикателство тогава да имаш група като PAIN OF SALVATION днес?
Нещата, за които плащам най-висок данък, са няколко. На първо място бяхме много млади, когато започнахме. И когато всички са толкова нетърпеливи, за да научат много, за да свирят по много заедно, музиката бързо става много сложна. И сякаш винаги се опитва да намери нови посоки и нови начини за комбиниране на жанрове, нови музикални стилове и каквото и да е още. Но с времето пораснахме. Проблемът за мен днес е, че ние все още създаваме сложна музика. Аз продължавам да пиша много усложнени композиции заради по-младия ми образ, който реши да започне много рано и бързо се умори от традиционната музика. И благодарение на това като по-възрастен открих един проблем. Вече съм над 50-те. Бих искал да си стоя с часове в репетиционната и с дни да се отдавам на музиката. Докато всеки има нормална работа, семейство, деца, аз имам нужда от повече време, само за да свиря. Не само да правя турнета, концерти и репетиции. Но обикновено това не се случва. А искам да се затворя в репетиционната и да си загубя времето. Това е едно от най-любимите ми неща за вършене. Нищо от него не става, защото сме на възраст, на която трудно можем да си го позволим. В същото време живеем в различни части на света. Също така групата се развива, трябва да се заменят хора. А намирането на правилните става все по-трудно. Трябва да търсим в други страни, за да попаднем на точните, които да попълнят овакантените места. Проблем, който не съществуваше пред нас, когато бяхме на 14-15 години. Второто нещо е, че когато започваш с една група, всичко, което правиш, е за първи път. Имаш първи албум, след това първи албум след първия албум. Правиш първо турне. След което стигаме до момента, в който каталогът набъбва и всичко, което правим, винаги ще бъде сравнявано с миналото. А това натоварва креативността ми. Никога не създавам материал, за да удовлетворя очакванията на останалите. Но достигаш до момента, в който очакванията на хората светят в червено в главата ти и то за всичко, което правиш. Дори и да се фокусираме по правилния начин върху материала, както и останалите от групата правят, това нещо никога не изчезва. То си стои там като една постоянна болка в задната част на главата. Какво ще си помислят хората за музиката? Удоволствието вече не е същото. Когато творите, но не в духа на онова, което другите смятат и очакват, че трябва да бъде, удоволствието от създаването вече не е същото, защото чувството, че много хора биха го намразили, не ви напуска. Същото се получава и когато издавате материал, който феновете наистина харесват, примерно старите фенове. Тогава започвам да си задавам въпроса дали правя всичко това заради тях? Нещата стават все по-сложни. А този начин на мислене не е никак полезен за креативността и удовлетворението от нея.

Как постигаш баланса?
Опитвам се, когато създавам и работя с музика, просто да не мисля за тези неща. Но е много трудно. Когато бях дете, имаше един комедиен скеч. Един комедиен шведски състав правеше скеч за някого, който се опитва да се отучи от четеното и до колко всъщност това е невъзможно. При мен е същото. Опитвам се да не мисля за другите, но тази мисъл е там на някакво подсъзнателно ниво. Когато създавам музика, винаги се опитвам да го правя единствено за себе си. И то музика, която аз искам да слушам и наистина искам да изследвам. Моето решение е такова. След което трябва да живея с последствията.

Тогава заради тази сложност, коя е най-голямата ти мотивация отново и отново да композираш и създаваш?
На езика ми е да кажа - от глупост. По принцип не мога да си помогна, защото за мен всеки албум е голям товар. Емоционален, времеви и енергиен. Много пъти през годините съм стигал до извода, че може би повече няма да създавам нови албуми. Просто ще си живея живота. Това обаче е невъзможно. Постоянно пиша нова музика. И дори за всеки албум, който съм направил, както и при този, по който работя от доста време, остава много материал, който няма да използвам. Имам толкова много песни, а и толкова много композиции, които никога не са предвиждани да влязат в албум. Просто създавам една и я прибирам в архива. Една част от мен, която просто е такава, каквато е. Албумите ги правя. Креативната фаза се получава бързо. Достигам до 85 процента завършен албум за нула време. Проблемът ми са последните 15 процента. От този момент нататък аз живея с всичко, което имам, въртя го, обръщам го, откривам безкрайни варианти как да продължа с тези последни малки парченца. Това определено е ахилесовата ми пета, когато става въпрос за продуцирането на албуми. Сега работя от вкъщи. Едно от предимствата спрямо миналото, когато влизахме в студио. Никога песните не бяха напълно завършени. А това може да е много стресираща ситуация. Спомням си толкова много пъти как всичко е готово, останалите обядват, а аз трябва да завърша текст, защото трябва да го изпея след обяда. Това се е случвало толкова много пъти за всеки албум. А днес, когато си стоя сам, положението е съвсем различно. Играта е друга. Опитвах се да накарам хората да дойдат и да седнат до мен в стаята, както честно казано, всеки би направил. Може да е просто портиер, който си стои в ъгъла. И това щеше да ми е от полза, защото има някой, който да разведрява обстановката. А за мен е важно, защото имам амбивалентност. Т.е. в дадена ситуация и в едно и също време изпитвам противоречиви чувства. Или опитвам нещо, което ми се струва страхотно, а на следващия ден, като го чуя, тръгвам да го поправям. И така напред, и назад, до момента, в който започва да ми се гади от студиото. Чувствам се все едно имам да изкача много висока планина. Добре е, че си стоя вкъщи. Готвя повече, минавам повече с прахосмукачката, защото това ми отклонява вниманието и ме разсейва от зациклянето върху едно и също нещо.

Колко планини си изкачил от 1991-ва до днес?
Истински, нито една, но заради музикални и креативни планини, планини под формата на състава на групата, в момента се чувствам наистина способен планинар. Имам чувството, че съм изкачил всяка една планина, която ми се е изпречила.

Какво представлява красотата на музиката за теб?
Смятам, че на първо място това е интуитивно усещане. В правилния момент точната музика може да отключи много повече и по-бързо онова, което мисълта и интелектът биха могли да постигнат за повече време при разгадаването на емоциите. Можеш да отделиш много време, докато станеш наясно със себе си, а една единствена песен да те отрезви за секунда. Това е мощен, почти магичен инструмент. Дори днес, щях да кажа, че знам нещо за музиката, но не е така. Дори днес, когато съм стигнал до момент, в който не би трябвало да очаквам магия или нещо изненадващо, не е така. Твърдя го за настоящия момент, в който съм миксирал, продуцирал, издал толкова много албуми и музика от времената, в които започнах, когато бях на 11 години. Свиря на толкова много инструменти. Всички тези неща провокират мисли, че ще дойде момент, в който ще достигна точката, от която няма да има накъде да продължа, няма да има какво да ме трогне. Защото знам толкова много. Но не става така. Музиката продължава да изненадва. Имало е моменти, в които съм си пускал нови неща и съм възкликвал, че вече никой не предлага качество. И изведнъж някоя песен пресича съзнанието и си казвам - "Чакай малко, толкова съм грешал, това е фантастично. Докосва ме по начини, по които преди не съм се чувствал." Без значение какво е. Това е толкова силно за мен. Ходихме това лято до Братислава, за да гледаме AC/DC. Тяхната музика не е сложна, не е емоционално комплексна. Музиката им не предизвиква емоциите, които една добра балада с чудесен текст би породила. И все пак преживяването на група като AC/DC продължава да е много силно. Вървиш към стадиона с още 120 000 хиляди души под горещото лятно слънце, за да станеш част от концерта. След което се сливате в едно с една наистина не толкова сложна рок банда. Обаче тя продължава да е толкова мощна. В средата на тази гореща лятна вечер, чуваш първите акорди на "Back in Black" и те те карат да се вълнуваш. Преживяването е фантастично. Музиката е наистина много мощен проводник на емоции. Безкраен източник на преживявания. Убеден съм, че дори да живея вечно, ще продължавам да се изумявам от нея и ще продължавам да откривам нови подходи към нея.

Това постижимо ли е за музиката на PAIN OF SALVATION?
Идея си нямам. Надявам се. Мога да свидетелствам, че нашата музика достига и докосва хората. Само преди няколко дни го изпитах за пореден път, когато се срещнах с приятели от детството. Всяка година правим подобни сбирки. Или по-скоро те се събират всяка година, защото аз доста често пътувам за турнета и концерти. Обикновено средата на септември музикантите пътуват и свирят навън. Месецът е такъв. Тази година имах възможност да се присъединя към тях. Късно през нощта стигнахме до момента, в който започнахме с песните. Поставихме си за задача всеки да изпълни по една, която го е накарала да изпита силни емоции. Без значение какви са били емоциите, важното беше да са силни. Всеки трябваше да влезе в кръга. Бяхме около 19 души. Един от моите приятели беше загубил детето си преди няколко години. Песента, която той изпълни, беше "Falling Home" на PAIN OF SALVATION. Наистина не го очаквах. Беше много емоционален момент. Много е силно да видиш какво означава собствената ти музика, собствената ти песен за някой друг. Много пъти с мен са се свързвали хора, на които нашите текстове или композиции са им помогнали. Музиката ни им е помогнала. В тези случаи всеки път се чувствам много благодарен. Това е много голям момент.

Повода за разговора с теб е концертът на PAIN OF SALVATION на 21 септември в Античния театър в Пловдив. Как постигате баланса в сетлиста - да присъстват песни, които вие искате да изсвирите и песни, които феновете искат да чуят?
Винаги обсъждаме тези неща. Опитваме се да балансираме между нашите усещания за тях и онова, което хората очакват да чуят. Така постигаме един вид компромисен вариант. Понякога, разбира се, когато клавиристът е в САЩ, басистът е в Стохколм и с барабанист, който винаги свири някъде в Швеция, изниква въпросът дали определена песен ще ни е интересна за изпълнение, имайки предвид, че дори нямаме време да се срещнем преди даден концерт. В същото време се допитваме и до техниците, защото днес програмираш толкова много неща за един концерт като светлините например. Продукцията е толкова сериозна, че просто няма как да извадим коя да е песен и да я изсвирим на живо. Защото за нея няма да има предварителен план. Опитваме се да направим така, че тези три части да се пресекат в точния баланс, след което даваме всичко от себе си, когато сме на сцената. Даваме всичко от първите концерти, които сме направили, когато съм бил на 14, 15 години. Бях на 15. Помня го ясно, защото точно завършихме 9 клас. Трябваше да свирим в друг град. Когато започнахме, пред нас имаше точно четирима души. Казахме си, че тези четиримата не трябва да се обвиняват, че не са си спестили идването до тук, защото те вече са тук. И те трябва да получат същото качествено шоу, което изнасяме пред 30 000 души. Точно така направихме. Излязохме и дадохме всичко от себе си. От тогава съм напълно наясно, че правим точно това. Когато си на сцена, трябва си като природна сила, като един от основните природни елементи. И просто бъди всичко, което можеш да бъдеш за хората, които са там.

Спомена, че дори говорите с техниците за песните, които ще свирите. Това означава ли, че музиката става все по-зависима от външни фактори?
Определено, със сигурност. Музиката е зависима от всичко, което добавяте към нея. Разбира се, че можеш да излезеш на сцената и просто да изсвириш няколко песни с добрата озвучителна система, която имаш. Но днес никой вече не прави така. Защото всичко се измерва с онова, което другите правят. Дори рокендрол шоуто на AC/DC беше пълно с много предварително програмиран материал. Така работи системата днес. Разбира се - има предимства и недостатъци. Но заради стила музика, който ние изпълняваме, не става просто да извадим една композиция и да я пуснем на сцената. Бихме могли, но това беше във времената, когато изкарвахме много време в репетиционната и непрекъснато свирехме всичко от-до. Днес, ако посочиш песен, която не сме свирили от известно време, може да се окаже, че наистина не сме я изпълнявали от последния път, когато е присъствала в сетлист за концерт. И тъй като вече не сме млади, може да е станало преди 30 години. Това е много време. И дори да е по-обикновена песен, трябва да намерим начин, да я направим, така че да избухне. Ние да бъдем песента. Трябва да ѝ влезем под кожата. Дори и без предварително програмираните светлини и звук, с които бихме разполагали. Все още има ограничения от начина, по който съществува групата. Вече не сме на по 19 и не живеем в репетиционната.

Най-големият проблем, с който се сблъскват PAIN OF SALVATION днес и най-голямото им предимство?
Най-голямото ни предимство е, че сме приятни и скромни хора. Което е много хубаво. Ние не очакваме твърде много. Лесно се разбираме и лесно работим заедно, когато свирим или имаме концерт. Това наистина е голямо предимство. Преминали сме през много неща. Сблъсквали сме се с много промени в състава. Грижим се един за друг, когато ситуацията не се развива добре. Заедно се наслаждаваме на успеха. Напълно сме наясно, че един ден ще летим в първа класа и ще сме на върха на света. А на следващия ще свирим пред шепа хора, пътувайки преди това четири часа с ван, подмятани насам-натам от шофьор, който хвърчи със скорост 170 километра в час и не отбира дума английски. Свикнали сме с всичко. Сблъсквали сме се с всички възможни състояния и ситуации и във всяка от тях сме успявали да вървим напред и нагоре. Това от своя страна дава допълнителна сила, която няма как да получиш, ако си на върха на 20 години и всичко върви по часовник. Докато един ден часовникът се чупи и се оказва, че не си подготвен за трудните последствия. С годините ние сме придобили закалката. Е, не и емоционално, днес сме по-чувствителни откогато и да било. Все пак сме възрастни и сме родители. Но когато става въпрос за очаквания и начините, по които трябва да функционираме по време на турнета, полети, концерти, сме калени и опитни. Така че всички сме планинари, ако трябва да направим паралел с предишните отговори.

Спомена, че работиш по нов албум. Можеш ли да разкриеш детайли за него?
Иронията е, че албумът е почти завършен около 2021 г. Повечето песни и проекти, които започнах, стоейки в студиото тогава, са същите, както в последните дни на 2021-ва или началото на 2022-ра. Когато бях дете си мислех, че когато бандите имат много време между албумите, просто стоят в студиото и през всички тези години работят по албума. Сега знам, че всъщност не е точно така. Това, което стана с нашия, е следното. Дойде пандемията. Аз като че ли изпаднах в депресия. Не съм го осъзнавал тогава, но като се върна назад, виждам, че пандемията е провокирала депресивно състояние. Не заради цялата смърт или нещата, които може би ще си помислиш, че предизвикват депресия, а по-скоро от една идея, която не ми дава спокойствие. Тя е, че човечеството се осъзнава трудно и не се справя много добре като вид. Когато се появи нещо застрашително сериозно, би трябвало да се обединим както във филмите, да си помагаме и някак си ще го оправим. Ще се превърнем в тези ефикасни, хуманистични хора, както всъщност трябва да бъдем. По време на пандемията сякаш всички нефункционални хора се държаха перфектно и вършеха нещата перфектно. А поведението на всички нормални хора беше ужасно. Те не успяха да се справят дори с малките инструкции, защото имат мнение за всичко. Беше пълна бъркотия. Това беше тежък удар за някой, който се е опитвал да бъде мизантроп през целия си живот, но постоянно се е провалял в тези си опити, защото хората винаги са били много мили с него. И изведнъж всички тези хора получиха тази единствена възможност, да покажат на света какво може да направи човечеството. И мизерно се провалиха. Това донякъде ме отрезви. С пандемията изгубихме екипа, който бяхме събрали. Хората от него започнаха да се занимават с други неща, защото целия бизнес беше сринат със земята. Аз все още можех да създавам музика и да я записвам вкъщи, но тяхната работа беше свързана с турнетата и пътуванията. А индустрията напълно умря. Те започнаха да работят нещо друго. Клавиристът ни си намери нова работа, построи си къща, роди му се дете. И когато всичко се върна в нормални граници и бяхме готови за първото ни турне, вече нямахме клавирист, технически екип, а и всяка група беше тръгнала на турне, всички бяха излезли навън. Беше много трудно да организираш концертна обиколка. В крайна сметка планирахме едно американско турне, което беше наистина емоционално натоварване. Събрахме се, изкарахме си много добре като група, но след като се прибрах вкъщи, си зададох въпроса дали наистина трябва да продължавам или по-добре да се откажа. Стрували си или не? Това се отрази на албума. Предполагам, че загубих мотивация да седна и да се справя с него. Изглежда, че цялата конструкция около групата беше блокирана по много начини. Така стояха нещата. В някакъв момент се върнах към новия материал. От време на време отварям файловете и им давам време, енергия, любов, всичко. Срещаме се с групата, преминаваме през песните, след което отново оставяме всичко, занимавайки се с други неща. Аз давам уроци по китара и това ми носи толкова много детайли от музиката, които обичам. Свиря толкова много различни музикални стилове, защото съм част от учителското съсловие. Което означава, че всеки път, когато има концерт или някаква изява, е необходима група, която да помага. Примерно ученик, който учи пеене, му трябва поддържаща банда. Така ми се налага да свиря толкова различна музика. Срещам се с млади хора, които наистина учат всеки ден и обичат това, което правят. Завързвам приятелства с другите музиканти, които правят каквото и аз. И в същото време всички предимства от PAIN OF SALVATION са тук. Излизаме, правим нашите неща, все още говорим за албума, даваме мнение, записваме по малко. Много е трудно да открия мотивацията, която да ме провокира да го завърша. Това изисква страхотни усилия. Когато бях в най-лошата си форма от позицията на депресията, не исках материалът да звучи по-сериозно. Просто бях демотивиран. През годините обаче много пъти съм изпадал в подобни ситуации. Имам албума, мога да го слушам, когато си поискам. Има едно положение - колкото по-дълго не завършваш даден албум, той продължава да има значение за теб. Паралелът е, че сте в постоянен диалог с него. Продължавате да си говорите с останалите за материала, преработвате го, обсъждате песните, правите промени, постоянно мислите за него. Променяте някоя част, записвате други вокали. Той е все още жив. Когато обаче го завършите, диалогът прекъсва. Той вече не съществува. Край. И в същия момент този албум е вече издаден, достъпът до него е публичен, хората започват да коментират, да изказват мнения. Мнението на всеки трябва да е там през цялото време. Тази ситуация наистина е стресираща. Обикновено не чета ревюта и коментари, но онази червена лампичка в главата ми продължава да свети. И ако не издам албума, ще си спестя всичко това. Има много предимства просто да си го имам тук за мен. Много пъти съм си казвал, че мога да правя албуми единствено за себе си и за приятелите ми. Не мисля, че звукозаписната компания ще бъде много щастлива, а е толкова изкушаващо тези дни. Но албумът е наистина много добър. На мен много ми харесва. И мога да слушам каквото си поискам от него.

Колко е болезнено спасението за теб?
Обикновено монетата има две страни. Ако нещо е наистина ценно за теб, от друга страна то ще има някаква цена. Също така винаги е възможно в болката да откриеш полза и печалба за себе си. Простият пример - когато бях в болница преди десет години, невероятно е как лети времето, в продължение на месеци състоянието ми беше наистина много лошо. Но никога не почувствах, че се предавам. Не искам да съм много гръмогласен, в случай, че вселената ме слуша, но това състояние ми даде цел. Даде ми нещо много осезаемо и измеримо, към което да се стремя. Всеки ден имаше определени неща, които се опитвах да направя. Например първо да се опитам да се изправя, след което да направя няколко крачки. Всички тези малки неща поставят цели, от които според мен животът в съвременния свят и съвременното общество са ни лишили по много начини. Има толкова много неща, които да постигнеш, толкова много малки неща, които просто са ни дадени и с които ежедневието ни е по-лесно. И от друга страна, защото ги приемаме за даденост, много бързо точно заради това губим посоката в този свят. Чувстваме се разклатени. Мислим си, че всичко е безсмислено, защото всъщност до там сме се докарали. Превърнали сме ежедневието в леко безсмислие. Движим се, откривайки малките радости в живота и колкото по-скоро стигнем до истинска опора, тя ни дава силата да се справим в точно определен момент, но без да имаме възможност да се фокусираме върху важните неща. Това е така, защото разпиляваме усилията си в различни посоки. Което води до по-трудното определяне на приоритети и цели в ежедневието. Така се чувствам и аз. Когато се случи нещо неприятно, както при мен с проблемите с гърба ми преди няколко дни, болката е толкова силна. В последствие се появяват и други проблеми. Обаче стигате до един момент, в който все едно отново отваряте хладилник за първи път. "Хей, мога да го направя, значи съм готов да потеглям". Имам предвид, че всеки в живота си има нужда от малко трудности. От един вид планини. Просто за малко да се почувства като катерач. Да почувства, че може да преодолее трудностите, да се справи с проблемите. Без значение дали ще е голям или малък планинар. Това казвам и на учениците ми, които идват за първи път. Всичко в началото е трудно. Те се обвиняват, че не могат да се справят. А аз им казвам, че това е страхотно, защото провалът е първата стъпка от пътя, по който можеш да станеш най-добрия в света. Това е неоспорим факт. Всичко започва с първоначален провал. За някои пътят от първата провалена стъпка, до успеха е лесен. За други пътешествието е по-трудно. Но все още е много важно да се справяш с малките препятствия в живота. Защото всяко едно правилно решение, е основа за следващото. Дава ти възможност да продължиш напред. Да изкачиш още един малък хълм, който да те отведе още по-нагоре. Това е важно.

Автор: Мартин Николов/"От другата страна"
Снимки: Satyr