Nick Cave & THE BAD SEEDS разхвърляха безнадеждното си семе над Солун

Я, каква поредна изненада за промоутърите у нас!? Отново някакъв си култов артист от алтернативната сцена взел, та прекосил Балканите с няколко концертни дати, а те не са се усетили навреме. Изглежда обаче родният фен е по-организиран в това отношение, защото в късния петъчен следобед на 6 юни 2008 г. в солунския комплекс "Moni Lazariston" се чуваше предимно българска реч. Няколкото късметлии - все нашенци, които бяхме пристигнали по-рано пред вратите на бившия манастирски комплекс, намиращ се недалеч от центъра на Солун, се озовахме лице в лице с излизащия от саундчек митичен австралиец и имахме възможността да му засвидетелстваме своята почит и дори да се снимаме за спомен. Nick Cave се оказа изключително отзивчив в това отношение. Размени по няколко думи, здрависа се и благодари усмихнато за вниманието на всеки, който се осмели да го заговори. Преди да се прибере в хотела успях му подметна, че умираме от желание да чуем предсмъртната изповед "The Mercy Seat" тази вечер. И макар че гласът ми вече трепереше, а езикът ми се беше вързал на възел от вълнене, дори събрах сили да му запея рефрена, изпровождайки го с финалните й думи "…but I'm afraid. I told a lie".
   Организаторите от "Didi Music" и "A Big Star Promotion" отвориха вратите за публиката с около 30 минути закъснение от първоначално обявения час. Сравнително ниските трибуни в далечния край срещу сцената се напълниха бързо, но широкото открито пространство пред нея остана полупразно почти до излизането на хедлайнерите за вечерта. Пред около хиляда човека свириха подгряващите музиканти - Ed Kuepper и Jeffrey Wegener. Оказа се, че това са двама небрежни симпатяги, стари другари по оръжие на THE BAD SEEDS, които дрънкаха пънкарлив инди блус само с една китара и барабани. Макар и доста постно откъм изразни средства, дръзновеното им изпълнение раздвижи в някаква степен хората, които психически се подготвяха за своята разходката из Пещерата. А тя не бързаше да разтватя пастта си преди падането на нощта, може би за да ни покаже нагледно, че из нейните дебри е далеч по-мрачно, отколкото под звездите.
   Когато Nick Cave и вярната му дружина THE BAD SEEDS излязоха на сцената, тълпата в "Moni Lazariston" вече наброяваше около пет-шест хиляди човека, пръкнали се сякаш от нищото в последния момент. Сюрреалистичните кошмари започнаха да се материализират още от самото начало, когато се разнесоха първите звуци на притаената халюцинация "Night of the Lotus Eaters", чиито ембиънт щрихи досущ като тихи светкавици в далечината предвещаха бурята, която щеше да се разрази на сцената всеки момент. И наистина, последвалият порой от енергични парчета сякаш отприщи бента, който задържаше насъбралото се във въздуха напрежение и разплискалите се опустошаващи вълни пометоха всичко по пътя си. Убеден съм, че нямаше човек сред публиката, който да не подуши поне за малко задимената атмосфера на берлинските авангардни клубове от средата на 80-те, защото в случая тя бе подклаждана от възможно най-автентичния си представител.
   Настоящото турне носи отличителните белези на новия албум "Dig!!! Lazarus, Dig!!!" (ревю) и в началото логично преобладаваха песни от него, но с напредване на времето започнаха да се промъкват класики от различните периоди на бандата. Но независимо старо или ново, обожавано или тепърва откривано, всяко късче музика бе извадено на показ по невъобразимо емоционален начин. Дори и в най-бавните лирични отклонения имаше по някоя темпераментно-тонална експлозия. Направи силно впечатление, че на живо повечето от парчетата звучат по-арогантно и по-остро от студийните си варианти. "Papa Wont Leave You Henry" и "Deanna" бяха изсвирени в забързано и насечено темпо и прозвучаха повече като пънк, отколкото като рокендрол. Nick Cave не се поколеба да забие безжалостно инак спокойните вокали на "Red Right Hand" в ушите ни, а "Sragger Lee" завърши с двуминутна психеделична вакханалия, изразяваща се в хаотично стъргане по всички инструменти на сцената и гръмотевично блъскане и по двата сета барабани. По време на тези звукови издевателства цигуларят с вид на високопланински трапер - Warren Ellis се въргаляше по земята. От самото начало на песента беше положил инструмента си на пода и изглеждаше така, сякаш не свири, а се съвокуплява с цигулката си. Съдейки по стенанията й, тя не се чувстваше никак зле в дивашките му обятия. Единствено изпълнението на култовата "The Mercy Seat", което за разлика от някой предни концерти от същото турне бе изместено в средата на сета, не се оказа предрешено в концертната си униформа. Публиката в Солун не успя да се наслади на изригващия вулкан, в който това парче се превръща в края си и в чиято огнена ласка се самозапалва.
   Макар и без един от най-атрактивните си членове и съоснователи - Blixa Bargeld, напуснал формацията на Проповедника през 2003 г., THE BAD SEEDS стояха много тежкарски на сцената и под вещото ръководство на двигателя си - мултиинструменталиста Mick Harvey, подкрепяха във всеки един момент своя легендарен лидер. А самият той в тази гореща вечер препускаше така, сякаш беше яхнал див кон. Сцената вероятно беше жадна, защото охотно попи огромно количество от потта му. Nick Cave спираше да се движи и мята насам-натам единствено тогава, когато сядаше зад пианото, за да вкамени сърцата ни с мрачни минималистични балади като "The Ship Song", "Your Funeral My Trial" и "Into My Arms". Подхванеше ли обаче китарата - тя моментално започваше да се тресе в елегантната му прегръдка, напрегнато гърчейки се под грубите му ласки. Когато останеше без инструмент в ръцете, така се разфучаваше наоколо, че разгромяваше всичко по пътя си. И в прекия, и в преносния смисъл. Роудитата често събираха от земята разпилените листа с нотите и текстовете, а няколко пъти самият му микрофон едва не падна в публиката, след като стойката бе ритана безцеремонно на пода от улисания в дивашкия си танц шаман. Близкият контакт с публиката, който Nick Cave осъществяваше почти през цялото време, караше хората от пространството пред сцената да се чувстват като съществена и значима част от шоуто. Когато чуваше някой да вика приповдигнато името му, изненадващо отвръщаше с неочакваното, но напълно логично "What, man?". В продължилото около два часа и половина шоу, австралиецът посвети песни на конкретни фенове от първите редове, а също и подхващаше акапелно разни парчета, чиито имена бяха скандирани най-силно. Започнеше ли да съблича някоя част от облеклото си, вперваше намигващ поглед в публиката и кълчейки се сладострастно, иронично припяваше с циничния си баритон "Nick the Stipper" - песен от най-ранните му години с THE BIRTHDAY PARTY. Награди ни за активността с натрапчивата горест "The Weeping Song", която прозвуча чудесно и без да е в дует с Blixa, а "Lyre of Orpheus" дори я започна няколко пъти, отново шегувайки се по своя мръснишко-втренчен начин с гръцката публика. Тя пък му се отблагодари подобаващо за специалното внимание. Хората припяваха основните мотиви на песните през цялото време, извикаха музикантите на два биса и неистово ги аплодираха във всяка пауза. Може би съзнаваха, че да попиваш отблизо аурата на артист от това ниво си е чиста проба привилегия.
   Всъщност, не знам дали "артист" е подходящата дума в случая. Останах с впечатлението, че петдесетгодишният музикант не играе роли, а разкъсва самия себе си на части и ги разпилява, вдъхвайки чрез това живот на всеки нюанс от многообразното си творчество. Изхвърли тонове енергия и събра тонове обожание. Изживя всяка думичка от текстовете си и примря с всеки тон на мелодиите си. А това няма как да е поза. Той просто си е такъв. По-непринуден от блусарите, по-непредсказуем от пънкарите, по-лиричен от поетите, по-шумен от метълите, по-мрачен от готиците,....по-убедителен от духовник и по-дързък от дявола. С две думи - Nick Cave.

   Сетлист от концерта в Солун на Nick Cave & THE BAD SEEDS:

01. Night of the Lotus Eaters
02. Dig Lazarus Dig
03. Tupelo
04. Today’s Lesson
05. Red Right Hand
06. Your Funeral, My Trial
07. Midnight Man
08. The Mercy Seat
09. Deanna
10. We Call Upon the Author
11. Get Ready for Love
12. Moonland
13. The Ship Song
14. Papa Won’t Leave You Henry
15. More News from Nowhere
----------------
16. Lyre of Orpheus
17. Weeping Song
18. Hard on for Love
19. Into My Arms
20. Nobody’s Baby Now
21. I Let Love In
22. Stagger Lee
-------------------
23. Wanted Man