Прочетете откъс от автобиографията на Bruce Dickinson

   "За какво служи този бутон? - Автобиография на Брус Дикинсън" излезе на българския книжен пазар в началото на февруари. Много почитатели и на IRON MAIDEN, и на рок музиката като цяло вече се запознаха със спомените на легендарния певец. Широките му интереси, изключителната ерудиция и увлекателен стил не са нещо ново и неподозирано. Въпреки това четивото изненадва приятно, а и дава доста ценна и интересна информация за историята на "Девиците".

   С любезното съдействие на издателство "Сиела" ви представяме откъс от автобиографията на Bruce Dickinson.

   Може да поръчате книгата онлайн от този адрес с 20% отстъпка. Изданието е с твърди корици и от почти 400 страници.

   Затова на обложката на "The Number of the Beast" пише: Мартин Фермера Бърч. Всичко това беше безобидно, но с годините стана досадно.

   След концерта в "Рейнбоу Тиътър" изцяло се отдадохме на новия албум. Той щеше да е първият с нов певец и с напълно различен вокален подход, както и мъчителният и критичен трети за бандата. Обикновено третият албум определя дали това е краят на началото, или началото на края за една група или артист.

   Албумната култура или този култ към 40-минутните плочи с две страни съществува до ден днешен дори в нашия свят на цифрови технологии. Мисля, че причините за това са няколко, а и самият формат на един запис оформя артистичните възгледи в позитивно отношение.

   Да се пише стегнат и добър материал, който да отведе слушателя на музикално пътешествие, е доста трудоемка задача. Правенето на 40-45 минути с нова музика на всеки 14 месеца е трудна и сложна работа. Пазарът изисква албумите да излизат бързо, за да могат да се организират турнета, чиято продължителност зависи от продажбите на предишната тава. Всичко това пречи на креативността на една банда. Напиши албум, репетирай, записвай, прави концерти осем месеца, след това повтори всичко отново... и отново.

   След два пълни цикъла много групи се изчерпват откъм идеи, изтощават се от турнетата или се обезсърчават от липсата на успех. Затова третият албум се превръща в повратна точка. Дори успешните банди, а Iron Maiden беше много успешна, когато се присъединих към нея, можеха да се пропукат. Третият ни албум щеше да бъде слушан в цял свят. Ако си изиграехме правилно картите, щяхме да станем водача на глутницата.

   Всякакво напрежение се потушаваше бързо от ентусиазма ни. Процесът по създаването и репетирането на ново парче винаги е бил свещен за Iron Maiden: без мениджъри, непознати, външни, фен клубове или таксиметрови шофьори.

   Пашкулът на студиото ни беше нашата музикална детска площадка, в която откривахме нови играчки и нови другарчета.

   Всичко се записваше с най-голямо внимание към детайла – все още работим така – на евтин касетофон. Това се превръщаше в ориентир, когато започнехме да записваме в студиото.

   В края на един от дните се появи Мартин Бърч. Той прослуша песните. Не коментира нищо, просто седеше замислен и ги слушаше внимателно. Малко по-късно, когато двамата отидохме да изпием по няколко бири, той ми разкри своята философия при създаването на един албум.

   – Има два типа продуценти – каза той. – Единият мисли, че записът е негов, че ще го направи истински хит и ще продаде тонове от него, с което всички ще кажат, че е велик продуцент.

   Мартин отпи от бирата си и огледа бара с презрение.

   – Другият тип продуценти са като огледала. Ние отразяваме артистите по възможно най-добрия начин, за да предадем посланието, звука и целта им.

   – Ами ако бандата е скапана? – попитах аз.

   – Не се занимавам със скапани банди.

   Замислих се над каталога му. Беше работил над албумите на Deep Purple "In Rock" и "Made in Japan", над "Heaven and Hell" на Black Sabbath, с групата Blue Oyster Cult и още няколко изненади като: Leo Sayer, Jimi Hendrix, Wayne County и The Electric Chairs. Можеш да научиш много от господин Бърч.

   От "Каледониън Роуд" се преместихме направо в "Батъри Студиос" в Уилсдън. Разполагахме само с пет седмици да запишем и миксираме албума, като в същото време трябваше да пуснем сингъл и да дадем бонус. Сингълът беше с приоритет, тъй като се налагаше да бъде разпространен веднага.

   Дори днес, с цялата цифрова апаратура, с която разполага едно студио, би било истинско предизвикателство да се постигне подобно нещо, а с двуинчови ленти и аналогова апаратура, без компютри, ефекти и софтуер, начинанието беше истинско олдскул майсторство.

   Смесителният пулт е като телефонна централа. Сигналът от инструментите влиза от единия край и бива записван на магнитна лента в другия. По средата на пътя обаче той е модифициран за тон, ниво и амплитуда, за да е сигурно, че молекулите на железния оксид на магнитната лента са в добро настроение, а не са се пръснали като скарана банда. При миксирането целият процес се повтаря отново. Записаните инструменти отново влизат в смесителния пулт, но този път са комбинирани, за да се получи приятният стерео винилов запис, който желаем. Единственият начин да се запомнят настройките на стотиците въртящи копчета беше с помощта на молив и листове хартия А4, върху които се рисуваше позиционирането им. Всичко това си беше много работа за пет седмици, но трябваше да я свършим.

   Използвахме един стар смесителен пулт на компания на име "Cadac". Вече беше към края на живота си и това щеше да е последната му мисия. Останалата част от студиото беше в ремонт. Вокалите бяха записани в кухнята, в която мазилката още не беше изсъхнала. Имаше много бира на разположение и доста кокаин за онези, които си падаха по него.

   Двамата със Стив не бяхме почитатели, а останалите варираха между "от време на време" до "доста често". Въпреки наличието на кока, основно консумирахме бира. Докато завършим албума, бяхме натрупали толкова много празни кутийки, че можехме да направим реплика на Великата пирамида с тях.

   Навън зимата беше кишава, студена и гадна. Бяха убили някакъв човек на автобусната спирка и тебеширените очертания стояха с дни. "Рейндж Ровър"-ът на Мартин беше ударен от микробус, пълен с монахини, и сметката му за ремонта беше 666,66 лири. Много се смяхме, но господин Смолууд ни каза да живеем за мига и ни разказа всякакви истории за проклятия, обладавания и зли духове. Самите ние влязохме в една такава. Смятахме, че бас оборудването на Стив е обладано от зъл дух, който се чуваше на един от траковете на парчето "The Number of the Beast".