За кашоните, спектаклите и авангардната музика: TUXEDOMOON за първи път в България

Навярно доскоро идеята за концерт на TUXEDOMOON в София може би изглеждаше немалко екзотична. И не защото концертният живот в страната е оскъден или липсват посещения на чуждестранни групи, напротив. Но появата на TUXEDOMOON на българска земя е събитие не само заради култовия статус на ъндърграунд легендите, но и поради факта, че те са също така и пестеливи в проявите си на живо през последните години. В топлата късносептемврийска неделна вечер на 25 септември, благодарение на "DerCircle", TUXEDOMOON изнесоха не само концерт, а представление – музика, гарнирана с картина и внушение – пред близо 400 души в залата на "Модерен театър" в София. Представление, защото традиционното разбиране за един концерт не бива да поставя граници на и без това свръхнестандартната група. Опитите да се дефинира музиката на TUXEDOMOON са обречени да изпаднат в безкрайната спирала на спорове, вариации и уточнения, коетo подсказва, че разумното решение е да приемем, че от основаването си през 1977 г. в Сан Франсиско TUXEDOMOON прескачат прегради и то най-вече в очакванията и разбиранията на човешкото съзнание за музика и изкуство изобщо... Изпълнението им в София се откъсна от често срещания етикет за групата като ню уейв или електроника и бродеше много по-близо до представата за джаз и фюжън, дори дроун, но същевременно подплътен с изтеглен, постпънк бас и стържещи китари. За това усещане главните виновници бяха Peter Principle (бас), Luc van Lieshout (тромпет), Blaine Reininger (китари, цигулка) и особено мултиинструменталистът Steven Brown, който сменяше пианото със саксофон и кларинет, запазвайки самообладание дори и когато кийбордите му паднаха за момент.

   Но онова, което в най-голяма степен беляза TUXEDOMOON в София, беше фактът, че е трудно видяното и изпълнено на сцената на "Модерен театър" да се ограничи до понятието "концерт". Неслучайно често TUXEDOMOON се причисляват към т.нар. "no wave" течение от началото на 80-те на авангардни творци, сливащи звук и визия в цялостен пърформанс. Групата изнесе представление, спектакъл в камерна обстановка, подплътен със записани кадри, прожектирани зад гърбовете на музикантите. С присъщия за TUXEDOMOON авангарден и експериментаторски привкус сглобените и наслоени кадри, ту черно-бели, ту цветни, се редуваха, често във френетичен ритъм, за да създадат впечатлението, че музиката на групата е саундтрак към един по-мащабен проект, че зрителите, изпълнили залата, са всъщност свидетели на едно цялостно произведение на изкуството с комплексен характер. Още началните кански писъци и вой на Blaine Reininger в отварящите "Prelude" и "Allemande Bleue" от "Suite En Sous-Sal" зададоха тон за един нестандартен концерт, през който TUXEDOMOON пребродиха из разнообразните кътчета на своята музика, разположена в последните тридесет години, като прескачаха между "Suite En Sous-Sal" и "Desire" (например "Lightbulb Overkill"), "Ship of Fools" ("Atlantis") и "Pinheads on the Move" ("Waterfront Seat"), "Holy Wars" ("The Waltz") и "Cabin in the Sky" ("Baron Brown") и "Vapour Trails" ("Muchos Colores", "Still a Small Voice"). Но музиката беше също така допълнена от сценографията, включваща сюжетната нишка на Mr. Niles (Boxman) - персонаж, взет от албума "You" на групата, изигран на сцената от актьор - което придаваше концептуална плътност на концерта и го отведе по-близо до разбирането за театър и спектакъл. Mr. Niles и намерният от него кашон от телевизор (или, както той сам казва, кашонът е открил него, а не той – кашона) бяхa онзи типичен за авангардни групи като TUXEDOMOON гръбнак, който обедини сюжетно песните по протежението на представлението. Камерната атмосфера създаде условия за едно интимно усещане, подсилено и от чудесния звук в залата, близко до атмосферата на джаз клубовете, близко до личното усещане и възприемане на музиката, до преживяването от страна на всеки зрител по собствен начин. Разнообразните, шизофренични парченца от музиката на TUXEDOMOON, въплътени в стържещи китари, саксофони, пиано, цигулка, тромпет, кларинет и електронно семплиране в няколко момента, се движеха по ръба на допустимото и приемливото от съзнанието, в синхрон с едно усещане, че всъщност думи, които да описват и предават това изпълнение, не са нужни, защото сами по себе си не са и способни да го направят.

   След двата биса, с напускането на залата на театъра, може би две мисли остават важни - че TUXEDOMOON спокойно могат да бъдат последвани от други авангардни артисти, които българската публика, насочена към такава музика, радушно би приела. И че групата представи нещо повече от концерт, несъмнено.