Keith Emerson омагьоса Античния театър в Пловдив с прогресив спектакъл

На представлението на Keith Emerson в Пловдив на 7 септември се случиха две важни неща. В сравнително бедната прогресив сцена в България изгря истинска Супернова. Keith и компания отвяха главите на присъстващите в Античния театър около хиляда и двеста зрители с безкомпромисен прогресив рок в най-чист вид. Мощен, експериментален, понякога възхитителен и измамно меланхоличен, само за да се превърне в стена от звук миг след това. Както само Keith Emerson си го може.
   Напук на именитите си колеги от златното поколение на прогресив рока, които напоследък се обръщат към по-примамливите за зрителското ухо епични оркестрации или към камерни акустични изпълнения, "Властелинът на Синтезатора" Emerson не счита за нужно да се променя. Нито крачка встрани, само напред и само навътре в торнадото на импровизаторската вакханалия.
   Ако погледнем силната концертна 2008 година през "прог" лупа, след KANSAS, които са по-скоро фолк-рок, отколкото прогресив, след симфоничния акцент на Rick Wakemаn и в очакване (по-скоро гадаене) на Лордът на Тъгата Fish през октомври, черешката на тортата се спусна от небесата право върху сцената в Античния Театър. Без да има нужда от сметана, нито от торта. Направо черешка и то пълна с остър ликьор.
   Едва ли е изненада, че Античният Театър в Пловдив е идеалният декор за този концерт, както щеше да бъде и за Ian Anderson през 2007 г. Пропитите с древни спомени каменни стъпала, обезглавените скулптури, кацнали върху снежнобялата колонада, през чиито мраморни пръсти слънцето наднича за последно, преди да залезе. Тези колони сякаш са границата с външния, съвременно-асфалтов свят. Сякаш пазят вътре в себе си спомен за епоха на великолепие и разкош, на духовно отражение и мъдрост.
   Сигурен съм, че в Античния Театър витае нещо. Дали е просто сянката на забравено настроение, което обзема всички присъстващи (и всеки събира изгасените фасове в хартийка), или са призраците, които уплашили Ричи Блекмор през 1999, а той пратил домакините си от "SME" да гонят неканените гости от отвъдното по чукарите с едни одеала.
   Групарите се явиха на осветената в магично лилаво сцена и помахаха мило, без никой да предположи с какви мозъчни атаки ще ни обстрелят в следващите два часа.
   Emerson бе придружен от Tony Pia (барабани), окиченият богато с пиърсинги Travis Davies (бас) и окиченият с целия талант на земята китарист и певец Marc Bonilla (за когото ще стане дума по-късно).
   Традиционната увертюра за Emerson * "Welcome back my friends (to the show that never ends)" този път бе отстъпила челното си място на откриващите три парчета от новия албум "The Keith Emerson Band Featuring Marc Bonilla" - "Iginition", "1st presence", "Last Horizons".
   Първоначалната ни реакция, разбира се, бе подозрителна. "Нови парчета - ха, ха", казахме си ние, свикнали да очакваме от величията на миналото бледи опити да прекроят старите лаври в нови одежди.
   Нищо такова.

   Още от първия тон, първото поемане на въздух на Emerson преди пръстите да заиграят дяволския танц по клавишите, по нас се засипа градушка от звуци. Сякаш носени от летящите из Театъра невидими духове, синкопите на Бенда се преплитаха, боричкаха, сменяха посоката на нападение рязко като пасажи от пирани, ръфаха уютната тишина на хълма ненаситно, докато не сринаха бента на очакванията ни и музиката не рукна като освободено езеро. И дори белоногите Венери, изваяни от незнаен скулптор, извърнаха глави да видях под чии пръсти играят тези стъклени перли. И накъде отиват.
   Новият албум на Emerson и (дяволска) Компания съдържа живи въглени от ядрото на прогресива. В това се убедихме всички убедени прог-фенове, които куфяхме там, на каменните стълби така яростно, както със сигурност са куфяли колегите ни същевременния концерт на NILE в София.
   Макар и някои по-възрастни зрители да попримигваха шашнати на тази стоманена музикална изненада, а други, облечени в стил мутро-барок, да се оттеглиха своевременно, този концерт бе съвършен подарък за феновете на експерименталната прогресив рок вълна от 70-те години.
   Импровизационните умения и хъс на Keith Emerson не са се променили от онези легендарни години. Е, той е поостарял и понапълнял, но все още пази в себе си онзи луд младеж със златни пръсти, музика във вените и тръпнещ творчески дух. И тази вечер той ни го показа. О, как само ни го показа….
   След диаболичното Piano Concerto, шоуто се фокусира върху безмерния талант на Marc Bonilla. Макар, че не е случаен музикант - работил е с Glenn Hughes и David Coverdale, класата, която Bonilla показа на сцената тази вечер, надмина всякакви очаквания.
   Освен, че е брилянтен китарист, способен да диалогизира (в реално време - ха, ха) с Keith Emerson, той се доказа като изключителен певец. Собственик на емоционален и мощен блус - баритон (напомнящ за законодателя David Coverdale), Bonilla бе преработил акустичните композиции на Greg Lake в бавен и тежък блус-рок вариант. Макар да е ясно, че никой не може да свири и пее като Lake, Bonilla дори не се бе опитал да наподоби елфическият вокал или меката акустика на гиганта. Вместо това той изпълни кавъри, адекватни за неговия глас и музикален облик. Класиките на ELP Bitches Crystal и Touch and Go** звучаха направо грандиозно.
   Изпълнението на може би най-очакваната класика "Lucky man" бе преработено в бавен и психеделичен ембиънт блус, като на Bonilla бе оставено достатъчно място за вокална бравура. През инструменталната интерлюдия Emerson демонстрира звуковата чудовищност на огромния moog synthesizer, който красеше сцената като дигитална елха, окичен с кабели и мигащи светлини. Бесните му импровизации сякаш ни пренесоха във времето на "Pictures of an exhibition".
   Последваха още четири парчета от новия албум, които не отстъпваха на старите класики. Групата бе в перфектен синхрон, музикантите си подаваха реплики с лекота, отвръщаха с още по-сложни отговори на инструменталните въпроси и видимо искрено се забавляваха.
   Звукът бе на изключително ниво. Досега не съм присъствал на концерт в Античния Театър и не знам дали винаги е така, но в случая някой трябва да стисне ръката на озвучителите на Keith Emerson Band. Един недотам адекватен звук би разрушил цялото шоу. Слава Богу, брилянтното озвучаване само помогна този концерт да се превърне в незабравим спектакъл.

   После дойде класиката "The Barbarian", заместила (за съжаление, по дяволите) "Таке a pebble" от великия едноименен албум на ELP. След кратка импровизация на акустично гранд пиано (чието озвучаване, обаче, не бе на нивото на останалите инструменти), последва друга класика на Greg Lake - "In the beginning".
   След преработката на Aaron Copland "Hoedown", последва и инструменталният гвоздей (и предизвикателство) на вечерта - суперпиесата "Tarkus".
   Митът за "Смъртоносец - Броненосец", разстилащ се върху цели 20 минути, бе представен в неговата цялост от KEB, и представляваше истинско инструментално разточителство, през което музиката бе начупена, усукана и прекарана през иглени уши, а оцелелите остатъци бяха разпнати на нотния лист и изгорени на клада.

   Мда, тъй свири Keith Emerson цял живот, така свири и за нас. Прогресив рок феновете няма какво повече да желаят - една жива легенда им подари жива история. В сегашно време. А който свързва думите "Brain Sallad Surgery" с нещо повече от част от менюто в кръчма в Анкх Морпорк и не е бил в задушната вечер на 07.09.2008 на задушаващия концерт на KEB, може само да съжалява. Този спектакъл си заслужаваше всяка секунда внимание, всяко вдишване и примигване и ще остане в историята като един от най-истинските прогресив концерти, случили се у нас.

---

   * От легендарния лайв на ELP през 1974
   ** Записана през 1985 от Emerson, Lake and Powell, след като Cozy Powell замества напусналия Carl Palmer.