Sonny Sandoval от P.O.D. - "Преди да свирим някъде за първи път вълнението е повече от напрежението"

   За по-малко от три месеца билетите за концерта на GODSMACK в София свършиха. Американската банда избра да започне европейското си турне от България на 22 март, като заедно с нея ще видим сънародници им от P.O.D. и DROWNING POOL, гостуващи за първи път у нас. Sonny Sandoval, лидерът на P.O.D., даде специално интервю за българските фенове на групата със съдействието на организаторите от "Bulgarian Live Music".

   Интервюто е излъчено в предаването "От другата страна" по радио "Варна" на 10 февруари.

"От другата страна": Привет, Sonny, когато свирите някъде за първи път чувствате ли напрежение и подготвяте ли нещо по-специално?
Sonny Sandoval: Вълнението е повече от напрежението. Преди да отидем някъде за първи път, дори докато съм вкъщи, обичам или да си опресня познанията, или да понауча с какво е известен съответния град, където ще свирим. Да видя коя е най-вкусната храна и какво е хубаво да се прави там. Един вид да се запозная с местната култура. За това и съм толкова развълнуван от турнето с GODSMACK и DROWNING POOL, защото то преминава през толкова много различни страни и градове, в които никога преди не сме свирили. Да пътуваш и да видиш света е добавената стойност и вълнуващата част от турнетата. Благодарен съм, че ми се случва.

Има ли групи, с които би искал да сте на турне?
Интересното е, че обичам да сме съпорт банда. Също така сме напълно наясно, че този пакет, с трите групи заедно, се справя много добре. Концертите са почти напълно разпродадени. Което е супер. Също така днес прокарваме мост към нашата ера и стила музика, които изградихме в миналото. Винаги сме правили много турнета с GODSMACK, както и с DROWNING POOL. Приятели сме. И сега ще бъде страхотно, защото сме заедно. Невероятен начин да започнем новата година.

Какво сте предвидили да изпълнявате на това турне?
Още не съм сигурен. Предполагам, че ще разполагаме с около 40-50 минути на сцената. Със сигурност ще е още по-добре, ако имаме един час. Колкото по-дълго можем да свирим, ще свирим. Но турнето е в Европа ще бъдем за първи път в България и за това ще изпълним песни, които са най-добре познати на феновете. Това е хеви рок турне, затова ще свирим най-тежките песни, които имаме. Сетът ни ще бъде добра комбинация от дискографията ни. И ще бъде P.O.D., разбира се. Можем един ден да свирим с GODSMACK, а на следващия с някоя реге група. В музиката ни има толкова голямо разнообразие и различни посоки. Така че лесно превключваме към онова, което би било най-подходящо и за съответните банди, с които сме.

Кои концерти приемате за по-специални - с групи от чергата на P.O.D. или с реге изпълнители?
Откачената част е, че сме познати повече със синглите ни, които не са толкова тежки. С песни като "Youth of the Nation" или "Alive". Те са добри рок парчета, но не са метъл. Имаме влияния и от там, но обичаме реге музиката, обичаме хип-хоп, соул и джаз. По някакъв начин се забъркахме в ню метъл сцената и постоянно свирим на метъл фестивали. Бих искал обаче да участваме и на реге фестивали, нещо, което не е чак толкова тежко, защото сме фенове на този стил. Но свирим повече с тежки групи. Ако, обаче, си пуснеш музиката ни през последните 33 години, ще видиш, че не сме само тежка банда. Можем да сме и такива, но можем да свирим акустично, да направим някоя джаз композиция. Самият аз обичам регето. Сетът ни зависи от концертите. Можем да сме на турне с всички.

Важно ли е за един музикант да бъде непредубеден към стиловете, които никой не свързва с тежката музика?
Мисля, че в това се крие динамиката. Онова, което прави P.O.D. специални е, че ние наистина обичаме стиловете, които изброих. Ние не сме единствено почитатели на метъла или на хип-хопа. Произлизаме от смесена култура. Примерно единият от съседите ни може да е метъл, до него да живее мариачи от Мексико, от другата страна на улицата да има почитател на джаза, а след неговата ограда хип-хоп хлапе. Обичаме и живеем в подобна културна среда. И откакто сме заедно като група, се опитваме да смесим всички тези влияния, защото ги харесваме. Не го правим принудително. Когато нещо не си подхожда, то не си подхожда. Но по никакъв начин не си го измисляме, защото е нещо, което познаваме.

Пред каква публика предпочитате да свирите? От ваши фенове или напълно непозната?
Харесва ми да свиря пред нови зрители, защото, не бих го определил като предизвикателство, но можем да се свързваме с хората. Без значение от предпочитанията им. Ако излизаме пред реге фенове, ще изпълним песни, с които те да се свържат. Ако сме заедно с много екстремна група, ще свирим най-тежките композиции, които имаме. Обичам да прескачам от едната ситуация в другата. Понякога стоим в афиша с много тежка група и публиката си мисли, че сме едни такива леки и въобще не ни е там мястото. Обаче, когато преживее живото ни изпълнение, веднага си променя мнението. Ние можем да бъдем тежки. И обратно. Можем веднага да превключим. Понякога правим концерти с реге банди, с местни групи и изпълнители, които са различни от нас. Тогава публиката си мисли, че сме доста тежки за тяхната компания. Тогава им доказваме, че не сме чак толкова тежки и можем да бъдем и по-леки. Просто се адаптираме според ситуацията.

Спомена, че хората познават групата от нейните сингли. Това недостатък ли е за P.O.D.?
Не вярвам. По-скоро става въпрос, че свирим песните, които вярвам, че хората познават. Като "Youth of the Nation", "Alive", "Boom", тези със сигурност ще присъстват в сета ни. Но сляпо вярвам, че ние сме албумна група. Ако си пуснеш последователно всяко наше издание от първото до последното, ще установиш, че те всъщност оформят едно пътешествие. Слушал съм албуми на много групи, в които те изпълняват вариации на една и съща песен. Ние не сме като тях. Можем да имаме пънк композиция, след нея реге, после наистина тежко парче, последвано от балада, алтернативна композиция и хип-хоп. И за P.O.D. подходът е съвсем естествен. На турнето с GODSMACK и DROWNING POOL сме балансирали сетлиста и той със сигурност ще се хареса на европейските фенове.

Първият албум на P.O.D. е "Snuff the Punk", последният - "Veritas". Между тях има 30 години разлика. В какво се изразява развитието на бандата през тези 30 години?
Има толкова много разлики. Когато издадохме дебюта, бяхме още тийнейджъри. Бяхме просто малки деца. Пускаш си онези първи записи и настръхваш. Учудвам се колко сме млади и зелени. От тогава до днес преминахме през продължителен образователен процес не само като музиканти. Моите момчета усвоиха музиката, научиха занаята на музиканта. През всички тези 33 години се учехме от други изпълнители, от турнетата с тях. И не само това. Ние израснахме и узряхме физически, но и технологиите се промениха. Днес записваме на компютри. В началото правехме всички процеси аналогово, влизахме в домашно студио. Днес играта е напълно променена. Опитваме се да балансираме. Заради технологиите някои банди записват албум за четири-пет дни. Не и ние. Ние искаме всичко да е изсвирено на живо. Ударните да са истински, микрофоните да са истински, кабинетите и усилвателите също. Защото сме от старата школа. Всеки албум, който правим, е специален за нас и той трябва да крещи "P.O.D.". Много съм горд с последния "Veritas".

Има ли дълъг път между младежката наивност и мъдростта на зрелостта и къде точно се намирате между тези две крайности?
В тази игра, днес, ние сме чичковци. Не сме дядовци. В тази игра сме чичковци. Доволен съм, че сме започнали от старата школа, защото научихме много и се образовахме. Винаги е имало банди, които скачат на ескалатора и постигат моментален успех. Докато с P.O.D. използвахме неприветливо, счупено, ветровито стълбище. Стъпка по стъпка, стъпало по стъпало. И се учехме. В много отношения това пътешествие няма своите предимства. Примерно чисто финансово. Или дори, ако щеш, популярността. Някои групи просто се изстрелват на върха. Докато ние се учехме. И не се чувстваме толкова преситени като тях. По-скромни сме, малко по-благодарни. И ето къде сме след 33 години. В същото време сме супер развълнувани, че сме на турне с GODSMACK и DROWNING POOL. Не само защото са ни приятели, а защото 33 години по-късно ние все още се вълнуваме от музиката. Все още се чувстваме като младежи. Духът ни е млад. Дори наивен. Не сме наивни, но все едно сме хлапета, на които им предстои първото турне. Защото е точно така. Забавлението е голямо. По време на пътешествието из тази индустрия, пожертвахме много, защото не искахме да се преситим. Музикалната индустрия те изяжда. Много хора посегнаха към наркотиците, не издържаха, махнаха се, групи се разделяха. Много музиканти просто си съсипаха живота. А ние се отказахме от много неща, защото не искахме да падаме в същия капан. Всичко това си има цена. Не сме чак толкова популярни, независимо че работим двадесет пъти по-здраво. Може би е трябвало да сме двадесет пъти по популярни? Другите са вече на върха, а с P.O.D. продължаваме да копаем. Всичко, обаче, е наред. Предпочитаме да сме тези, които сме, да сме стъпили здраво на земята, главите ни да са гордо вдигнати, а сърцата ни чисти. Да сме благодарни, вместо да сме като онези, които губят себе си по пътя. Музикалната индустрия е мястото, където хората могат да бъдат наивни. Защото нямат никаква представя какво представлява тя. Особено онези, които стават известни за една нощ. Още са хлапета, а на следващия ден - на върха на света. Това ги изсмуква, те губят себе си в илюзията.

Трябва ли една банда да създава музика, която да я дефинира през цялата ѝ кариера?
Мислиш ли, че не трябва? Ако говорим за P.O.D., ние винаги трябва да се доказваме. Продали сме повече албуми от бандите, на които сме съпорт или сме на турне с тях. Имаме признание и успех, но винаги трябва да се доказваме без значение от причината. И това е добре. Защото по този начин оставаме гладни за нови постижения. Все още носим в себе си онази искра, която ни държи настървени и готови да се борим за музиката си. В момента репетираме за турнето и си говорим по тези теми. Някои групи постигат определен успех, а съществуват едва от две години. А ние сме вече 33 години са сцената и продължаваме да се трудим здраво. Всъщност, ние се определяме като група от работническата класа. Ние сме група на сините якички, на работягите. Продължаваме да се борим. Има музиканти, които току-що са тръгнали и вече са в залеза си. Китаристът ми веднъж спомена, че пътят ни е такъв и ние продължаваме по него, за да бъдем непрекъснато гладни за музика. По този начин се мотивираме да създадем още един страхотен албум, да продължим да пишем добри песни. Защото при някои от останалите групи тази страст отдавна е пресъхнала. Дори и да продават стадиони, за тях музиката е вече работа. Богати и известни са и повече не им се налага да измислят нови издания. Много от бандите, които разпродават големи зали, имат едва два албума. Съществуват от 30 години, а имат едва 2-3 албума. P.O.D. имат 11 студийни диска, ако добавим мини-албумите и лайв албумите, стават 17. И причината за всичко това е, защото обичаме да създаваме музика. Предполагам, че шансовете пред нас не са били толкова добри, не сме били такива късметлии като останалите. Но дали е добре просто да можем да правим милиони и да продаваме стадиони с какво? С 24 песни? Това не сме ние. Предполагам, че заради липсата на този "късмет", винаги трябва да се доказваме. И ще го приемем. P.O.D. са предопределени да правят точно това. Ние продължаваме да даваме най-доброто от себе си и да създаваме добра музика. Надяваме се, че хората я приемат. Понякога това се случва, друг път - не. Хората са хранени с лъжица, т.е. имат толкова много информация, че са отвикнали да мислят и да действат самостоятелно. Винаги го повтарям. И ме разбират, защото в сравнение с другите банди, ние идваме от различен свят. И вие имате "Макдоналдс", нали? Аз го мразя. Всички знаем, че там храната не е хубава и може да те убие. Обаче веригата е разпознаваема в целия свят. Всеки е наясно, че храната там не е полезна, но мнозина продължават да ходят. Повече хора са програмирани. Виждат табелата и влизат. Аз няма да го направя. Виждам същото и при музиката. Не разчитам на най-достъпното. Ще отделя време, за да приготвя питателна храна или ще сляза надолу по улицата до павилиончето за хамбургери, които са наистина много вкусни, вместо да вляза в "Макдоналдс". При музиката е, както казах, същото. Хората посягат към познатото. Голяма част от музиката е като бързата храна. Хората продължават да я консумират, мислейки, че е най-великото нещо на света. Много от групите с по два албума са супер известни. Не ги мразя. Не съм хейтър, просто не мога да схвана положението, не го разбирам. Може би защото идвам от старата школа. Когато музиката наистина означаваше нещо. Удивлявахме се на групи като BAD BRAINS и SUICIDAL TENDENCIES, защото от тях струеше този глад за музика. Тръгнаха по света и се превърнаха в пионери. След което някой друг стана богат и известен на техния гръб. Днес много групи стават известни и милионери, но не и пионери. Чувствам се по същия начин с P.O.D. Ние самите сме пионери за определена музика, защото беше истинска. А някои започнаха да я експлоатират заради това, че е нов жанр, който набира популярност. Дали ще се казва ню метъл или по някакъв друг начин, няма значение. Стилът беше модерен, беше популярен. След което и той, и те си заминаха, защото не го чувстваха като начин на живот, а като средство за печелене на пари. Виж, опитай се да назовеш една банда, нека и твоите слушатели да го направят, една група, която е автентична. Нашата музика е част от културата ни. От това, което сме ние. Тя не е просто стил, не е работа. Тази музика сме ние. Това сме ние. Живей и умри! Това сме ние. Вземи повечето групи. Музиката, която правят, дори не е техният начин на живот. С нея просто си изкарват прехраната. Това е разликата между P.O.D. и 90% от останалите групи в момента. Съжалявам, ако засягам някого.

В такъв случай какво никога няма да си позволиш да приемеш за даденост?
О, човече... Това е нещо, на което се учиш всеки ден. Определено не приемам живота за даденост. Не приемам братството, което имам, приятелствата, които съм създал за даденост. Не говоря само за групата, но и за моите хора извън нея. Това никога не се промени в P.O.D. Начинът по-който израснахме. Семействата, в които израснахме. Нищо не се е променило. Не сме разглезени пишлемета. Здраво сме бачкали за всичко, което имаме днес. Може и да има известна умора. Но не приемам за даденост, че толкова години по-късно все още можем да създаваме музика и все още правим турнета с най-добрите ми приятели. За това и отбелязах по-рано, че сме много развълнувани, че тръгваме на турне с DROWNING POOL и GODSMACK. От много време свирим с тях на съвместни концерти. Едно подобно турне ме зарежда. Преумората изчезва. Някои групи приемат следващото турне, като поредното турне. Но не и аз. Нямам търпение. Какви късметлии сме, че имаме възможност да направим още едно турне.

Спомняш ли си моментът, в който осъзна, че P.O.D. имат бъдеще и нещата напълно са се променили?
Да, разбира се. Беше 1996 година. Всички бяхме на пълен работен ден. Тогава осъзнахме, че можем да обикаляме САЩ с музиката ни почти през цялата година. Събрахме се, спогледахме се и се попитахме дали наистина можем да го направим? Някои от нас бяха женени, други вече имаха деца. Семейсвата ни бяха на първо място. Не беше толкова просто - ей така да решим, да следваме тази рокендрол мечта. Наистина ли ще можем да се справим? На нас ни харесваше, но дали щяхме да можем да издържаме семействата си от този начин на живот? Така през 1996 година решихме да се махнем от работа и станахме музиканти 24/7. През следващите години продължихме да обикаляме САЩ. Когато най-накрая подписахме с мейджър лейбъл и издадохме "The Fundamental Elements of Southtown" през 1999-а, нещата си дойдоха на мястото. Албумът стана платинен. Не сме го очаквали. Бяхме независима група, която продаваше дискове от багажника на вана. А ето ни част от голямата система. Което за нас беше невероятно. Появихме се по "MTV", което също ни удиви. Никога не сме мислили, че ще ни се случи подобно нещо. Бяхме част от "OzzFest" с KORN и всички останали големи банди, които ни дадоха възможност да излезем пред голяма публика. С P.O.D. бяхме постоянно по турнета. В един момент се прибрахме вкъщи. Отидохме на купон или на барбекю с приятели и семействата и там те започнаха да ни говорят, че са ни виждали навсякъде. По списания, че са слушали песните ни по радиото. А ние нямаме представа, защото постоянно обикаляхме и се трудихме. Не разбирахме, че с групата става нещо голямо, докато другите не започнаха да ни казват, че ни познават, че са виждали P.O.D. къде ли не. Беше страхотно. Големите моменти като участието ни на "OzzFest", клиповете по "MTV", участията ни в телевизионни програми бяха нещо значимо за група като нашата. Защото дълго време бяхме ъндърграунд. И появата ни в тези големи платформи ни отвори очите, че с групата се случва нещо.

На якето ти пише "Living Sacrifice". Най-голямата саможертва, която си готов да направиш в името на музиката?
Всеки музикант знае, че трябва да плати определена цена, за да бъде 24/7 музикант. В тази работа няма график. Няма я ежедневната рутина. Има една част от мен, която иска да се събужда по едно и също време всеки ден, да ходи на нормална работа и да се прибира вечер вкъщи, да слага масата, да е със семейството си. Да си ляга вечер в леглото и да се събужда сутрин в него. От 30 години нямам нищо общо с този начин на живот. Защото при мен става въпрос за музика. Цената, която плащам, е да пропускам много моменти. Не съм бил на толкова много рождени дни. Моите, на съпругата ми, на децата ми, пропускал съм празници, ваканции, годишнини. Животът на музиканта си има цена. Особено, ако си семеен. Не тръгвам на път, за да бъда рок звезда, да съм далече от дома и да купонясвам. Аз обичам да съм си вкъщи. Обичам да съм със съпругата и децата ми. Семейството ми е страхотно. Любовта ни е взаимна. Децата ми са вече големи, но помнят отсъствията ми. Помнят, как бащите на другите деца са ги водели на училище. А по същото време аз съм бил на турне. Нямало ме е на най-специалните моменти от живота им. Няма как да променя това. Единственото, което ми остава е, когато съм вкъщи, да се опитвам да бъда родителят, който трябва да бъда. Да бъда с тях, да съм там, да правя всичко възможно, което мога. Когато се върна от турне, все едно се преобразявам в друг човек. Така се чувствам. Сменям си грима. Поведението ми се променя. Най-голямата саможертва е да съм далече от семейството си. Жертвам времето, в което мога да съм с него.

Някога мислили сте да се опитате, да дублирате целенасочено успеха на "Satellite" и какво щеше да е различното, ако го бяхте направили?
Никога не сме се опитвали да го повторим. Албумът излезе в точния момент. Това беше неговият момент. Може другите да не са съгласни с мен, но ще го кажа - на нас не ни беше писано да сме мейнстрийм група. Бяхме толкова дълго в ъндърграунда. Бяхме независима група. Не бяхме на светло, докато на подписахме с мейджър. "The Fundamental Elements of Southtown" беше добре, но "Satellite" се изстреля в орбита. Обяснявам си този успех със състоянието на света по онова време. Албумът излезе на 11 септември 2001 г. На тази дата манталитетът на хората се промени. Вече не ставаше въпрос за секс, наркотици и рокендрол. Хората започнаха да си задават въпроси за смисъла на живота. Защо някой ще разбива самолети в сгради в Америка? След като ни удариха, осъзнаха, че светът е полудял. Хората започнаха да си задават въпроси, от които обикновено страняха. P.O.D. са група на вярата и любовта към Бог. Хората започнаха да се питат различни неща. А това за известно време постави групата под светлините на прожекторите. След което светът се върна към ежедневната рутина и сексът, наркотиците и рокендролът отново станаха актуални. P.O.D. вече не бяха яки, нито модни. Каквото, такова. Това е всичко. Създаваме нашите албуми за съответното време, за съответния момент. Според мен, ако на по-късен етап бяхме повторили успеха на "Satellite", щяхме да преодолеем всичкия блясък и този Холивуд стил, защото вече сме узрели финансово. Мисленето ни е на друго ниво. Общуването между нас е друго. Когато се озовахме във вихъра на успеха със "Satellite", бяхме млади. Всичко беше рокендрол. Как да не се възгордеем? Как егото ни да не вземе връх? Станахме и арогантни. Започнахме да се отнасяме един към друг по различен начин. Появиха се споровете. Нищо не беше реално. Холивуд не е истински. По някакъв начин рокендрол индустрията не е реална. Музиката е истинска, но не и индустрията. Научихме се да различаваме реалността от фалша. Напълно ни е ясно днес, че блясъкът на музикалния бизнес е просто фасада. Мираж в средата на пустинята. Там няма нищо за нас. Няма нищо за мен. Богатството, успехът, славата не означават нищо за мен. Те не принадлежат на моя свят. Обичам музиката, обичам хората, обичам възможността да правя това, с което се занимавам, но надеждата ми не е свързана със света на индустрията. Уповавам се на Бог, надеждата ми е само в него и докато съм творчески ориентиран, винаги ще му благодаря чрез музиката и живота си.

Някога изпадал ли си в противоречие заради вярата си и музиката, която изпълняваш?
Не, нямам проблем в тази посока. Но и никога не съм определял P.O.D. като християнска метъл банда. Ние сме просто рокендрол група. Идваме от хардкор сцената. Всеки има някакви интереси. Едни вярват в Исус. Други в Буда. Някои са вегани, други са стрейтедж. Всякакви ситуации и моменти, всякакви хора. Докато бяхме ъндърграунд, никой не се интересуваше кой какъв е. И после влязохме в рокендрола. Тогава започнаха да ни намекват, че не можем да сме такива или онакива. Но знаеш ли, няма такъв жанр - християнски. Ние не сме в християнския жанр, ние сме хардкор. Ние сме такива, каквито сме. Всеки е свободен да вярва в каквото иска. Обаче, в момента, в който споменеш Исус и проблемът е готов. Имаме проблем. Някой крещи, че не го иска. Не мога да му помогна. Получаваш го, без значение дали го казвам или го живея. Това е, просто го получаваш. Ние създаваме музика, надявайки се, че хората ще я приемат и ще я прегърнат. Не проповядвам и не се опитвам да казвам на никого как да живее. И в същото време не искам някой да ми обяснява как би трябвало аз да живея. Наясно съм с вярванията и не се боря с онова, в което вярвам. Не се боря с това, което съм, защото знам кой съм. Когато си изгубен в този свят, не се опитвай да ми казваш кой съм и кого би трябвало да бъда. Аз съм наясно със себе си. Пея за това вече 33 години. Само от теб зависи дали ще ни слушаш или не. Имаш пълното право да харесваш или да мразиш групата ми. Да обичаш онова, което аз обичам или да го мразиш. Имаш пълното право. Дори това няма да промени факта, че аз примерно те обичам. Аз искам да те обичам. Това идва от вярата ми. Тя ме води в моята обич към теб, нищо, че може да сме различни. Всичко обаче е наред. Отново ще правя музиката, която харесвам, защото, както казах, тя е моята благодарност към Бог. Тя изпълва сърцето ми. И ако я харесваш и за теб не е проблем, човече, благодарен съм. Ако е наобратно, отдръпни се и се насочи към друга музика. Има тонове от нея.

Последен въпрос - най-добрият съвет, който една група може да получи, когато започва като група?
Не се продавай!

Толкова е трудно, когато се появят парите обаче...
И не само те. Ами славата? Получаваш онова, което искаш. Обаче то не е истинско. В това се крие тъжната част. Особено, когато се изправиш пред наистина истинските банди, които са още в началото. Правят го заради музиката. Истински са. И после виждаш как се промъква Холивуд. Групите започват да се променят, музикантите започват да се променят. Виждал си го. Започват да слагат маски, облеклото им се променя. И ние сме го правили. Не обвинявам никого. Не беше умишлено, но то просто се промъкна в нас. Когато си в този бизнес, се влияеш от всичко. В някакъв момент обаче се осъзнаваш. Въпреки, че си влязъл в машината, не искаш да продължаваш по този начин. Така постъпихме с P.O.D. Просто спряхме. В някакъв момент си казахме, че не искаме индустрията да ни погълне. Не искахме лейбълите да ни казват, какви би трябвало да бъдем. Дори не искам феновете да ми казват, каква трябва да е бандата ми. Не искам някой да ми казва как трябва да звучим, какво да свирим и какво да правим. Всеки смята, че има право над нас. Преди в групата бяхме само четирима. А днес всеки има претенциите да е част от P.O.D. И в някакъв момент стигнахме до кръстопът. Ще продължим ли по същия път, за да бъдем още по-успешни, но не и щастливи? И в един момент просто реших, че с моите момчета ще поемем по друг път, за да бъдем отново групата, която бяхме, когато бяхме хлапета. Ще затворим устите на всички. Може би по този път няма да печелим толкова много пари, няма да сме част от най-великите турнета, може би няма да получаваме никакви предимства, но ще бъдем себе си, с чисти съзнания. Смело заявяваме, че нашата група е такава. За мен не е проблем да се представям точно по този начин. Моята група е различна. Приятел съм с другите. Но има една цена, която трябва да бъде платена. И те го знаят. Няма да продам душата си за нищо. Разбираш ли?