Wolf Hoffmann: "Сега ACCEPT са може би по-успешни, отколкото през 80-те години"

   Ден след грандиозния концерт, който ACCEPT направиха на най-големия европейски метъл фестивал "Wacken Open Air", бандата издаде "The Rise of Chaos" - четвърти албум с Mark Tornillo на микрофона и 15-и в дългата ѝ творческа кариера. В него, както отбелязва гологлавият китарен лидер на тевтонците Wolf Hoffmann, има десет песни, които отговарят на класата на ACCEPT днес.

   Интервюто с Wolf Hoffmann е излъчено в предаването "От Другата Страна" по радио "Варна" на 7 август.

"От другата страна": Привет, хер Hoffmann, би ли споделил няколко детайла за новия албум на ACCEPT "The Rise of Chaos" и каква беше ролята на новите попълнения в групата в неговото създаване?

Wolf Hoffmann: Прав си, че имаме двама нови членове в състава, но ние сме машина, която от много години работи безотказно и сме отработили много добре процеса на композирането. Не смятам, че след тяхното присъединяване някой е очаквал, че ще променим коренно каквото и да било. Това няма как да стане. Процесът на създаване на музиката и записите, в определена степен, е вече установен за нас. Двамата нови в отбора обаче ни помогнаха да постигнем онова, което сме искали. Christopher Williams е невероятен барабанист, а Uwe Lulis е много добър китарист. И ние сме късметлии, че и двамата са част от ACCEPT. Това обаче не означава, че сме променили усилията и процесите, които протичат в групата.

Да разбирам ли, че всеки в ACCEPT има точно определена роля?
Да, нещо такова. Целият музикален бизнес е разделен основно на две части - създаването на албуми и турнетата. Те са напълно различни една от друга и нещата винаги са стояли по този начин. При нас работата, която вършим, когато сме на път, няма нищо общо с тази, когато сме в студиото. Нормално е да е така.

В миналото, за да тръгнеш на турне новият албум е бил задължителен. Днес много групи не издават нови песни, а разчитат на стар материал. Как виждаш баланса при ACCEPT?
Много хора не искат да композират нова музика, защото е трудно. След като вече си създал 15 или 20 албума става все по-трудно да предложиш нещо ново и свежо. За това и разбирам музикантите, които твърдят, че е по-лесно да тръгнеш на турне със стари парчета. Ние обаче решихме, след като се събрахме отново или бих използвал думата - преродихме като ACCEPT с Mark Tornillo зад микрофона, че ако ще продължаваме като група, ще го направим по правилния начин - искаме да отговаряме на условията, искаме нови и актуални песни. Не желаехме да сме просто група, подвластна на носталгията. Не искахме да се превръщаме в банда, която изпълнява само стари композиции през цялото време. Не че не можехме да го правим, но в случая малко или много въпросът опира до личното предизвикателство, както и до амбициите. Не смятам, че спускането по лесния път, е винаги най-добрия начин. Постоянно гледам на нещата по този начин. Човек трябва да се предизвиква и създаването на нова музика е наистина точно това и, ако го правиш както трябва, ще проработи.

Тогава кое е най-голямото предизвикателство пред ACCEPT при създаването на музика?
Музиката винаги е била предизвикателство за нас. Доволен съм от начина, по който се развиват нещата с ACCEPT. Бяхме много успешна група, но сега сме може би по-успешни, отколкото през 80-те, което никой не е очаквал. Започнахме цялото това пътешествие отново, отново стъпихме на музикалната сцена преди осем години, без да сме наясно, какво ни очаква, какво ни предстои и дали феновете въобще ще ни одобрят и харесат. Защото между "днес" и "преди" стои голяма дупка, заради която не знаехме какво ще се случи с нас. Днес имаме четири албума, продължаваме да пътуваме, имаме концертен диск, аз лично издадох и солов албум между тях - за всички тези последни издания мога да кажа, че са по-добри от останалите.

Можем ли да кажем, че този успех на ACCEPT се дължи и на трите поколения фенове, които ви слушат?
Да, съгласен съм с това. Има резон. Направо е феноменално онова, което виждам в цялата метъл сцена. Днес на концерти идват хлапета, техните родители, а може би и бабите и дядовците им. Днес публиката е съставена от няколко поколения, което показва, колко е безсмъртна тази музика, дори и след като беше обявена за мъртва през 90-те. Метълът е все още тук!

Спомена 90-те и ми изникна асоциация с музикалните звезди, които през ден напускат този свят…
Това е проклятието на човешкия род. В един момент всеки един от нас ще легне в пръстта. Когато обаче си публична личност, хората обръщат по-голямо внимание на кончината ти. От друга, страна наркотиците са основната причина мнозина да си отиват толкова рано. Като цяло обаче, никой няма да живее вечно и смятам, че достигнахме времето, в което голяма част от първата генерация метъл музиканти става на преклонна възраст и лека-полека започва да напуска този свят. За съжаление това е действителността. Иска ми се да мисля, че всички сме безсмъртни, но не сме. Както виждаш, много от нашите герои вече не са на този свят - Ronnie James Dio, John Lord, много са. Lemmy разбира се - когато минеш 70-те в един момент идва краят. Може би музикантите си отиват твърде рано, защото постоянните пътувания са много по-изтощителни от това да си стоиш вкъщи и да топлиш дивана. Може би е свързано с начина на живот, но си мисля, че трябва да се подготвим, че през следващите десет години много хора ще си отидат от този свят. И в случая големият въпрос е какво следва след това - когато първата генерация от групи вече няма да съществува. Смятам, че с ACCEPT сме късметлии, защото сме от второто поколение банди, но от друга страна същото може да ни сполети и нас и тогава няма какво да се направи.

Страхуваш ли се, че един ден няма да имаш възможност да създаваш музика и да свириш на китара?
Понякога ми минава през главата, че един ден няма да мога да свиря и да композирам, но всеки сам за себе си трябва да реши докога ще продължава да се занимава с музика и турнета. Колкото повече публиката се забавлява, колкото по-дълго ми доставя удоволствие, толкова по-дълго мога да продължавам. В този случай мога да се занимавам с турнета и албуми завинаги.

Вас какво ви поддържа във форма, за да изпълнявате музика, която изисква добри физически сили?
Определено това са липсата на сън, лошата храна и много алкохол... Това е моята рецепта. Не, шегувам се, всичко е наобратно. Трябва да си разумен. За да бъдеш във форма, трябва да водиш, колкото е възможно, по-здравословен начин на живот. В същото време обаче, ние сме човешки същества. Лично аз се опитвам да съм постоянно във форма, но не винаги е възможно, особено когато съм постоянно на турне с тези натоварени графици, които имаме понякога и които са почти невъзможни за изпълнение. Но смятам, че трябва да си коректен към себе си и особено към публиката. Трябва да изглеждам добре. Никой не иска да вижда пълен и разплут музикант на сцената. Не смятам, че това е атрактивна картинка и се опитвам да избягвам това състояние, колкото е възможно повече…

Спомена публиката - има ли нещо, което те дразни в днешната фенове, ако ги съпоставиш с миналото?
Добър въпрос. Не, не точно дразни, но понякога се учудвам, когато използват смартфоните си. Днес всеки има мобилен телефон, а през 80-те всеки имаше запалка. Днес хората не пушат, но имат смартфони. Три хиляди души пред теб, вторачени в телефоните си, а ти се чудиш, защо не гледат групата, а са дошли на концерт. Времената са луди, но харесвам днешната музикална сцена. Харесва ми да съм музикант. Днес се чувствам много по-добре, отколкото през 80-те. Не знам защо, но е така.

Може би заради скоростния достъп до всичко, благодарение на технологиите…
Не знам. Днес връзката с журналисти и фенове е по-бърза, директна. Говорим си в реално време, хората са постоянно във "Фейсбук" и имат контакт с нас в социалните мрежи. Постоянно си пращат съобщения. Днес връзката с феновете е много по-директна. Спомням си как през 80-те давахме основно печатни интервюта и те излизаха след три-четири месеца, защото графиците на печатните издания бяха много странни, знаехме буквално, че ще дадем интервю и то няма да излезе през следващите три-четири месеца. Лудост. Тогава обаче комуникацията беше такава. Днес всичко е по-директно.

Според теб как тогава се промени ролята на мениджърите и на лейбълите през годините с тези нови технологии?
Днес наистина има много повече възможности. Всички групи като ACCEPT са от много време тук, видели сме много, усетили сме как се променя средата и се опитваме да се приспособим към промените по най-добрия възможен начин с помощта на технологиите и социалните мрежи. И независимо от начина, по който се продават и разпространяват албумите, ние самите избрахме "Nuclear Blast" за наш лейбъл и направихме съвършения избор, защото те вършат наистина страхотна работа за ACCEPT. Обаче може този ход да не е правилен за други банди. Може би новите групи, които се създават днес, предпочитат да работят сами. Харесваме идеята зад нас да стои звукозаписна компания, с която да работим добре. Смятам, че положението за всяка група е различно.

Каква е най-голямата обида за един артист днес?
Има доста обидни реплики, които циркулират из Интернет днес, постоянно чета и чувам различни коментари. Май днес всеки има мнение, като някои могат да бъдат много обидни. Аз обаче се опитвам да не им се поддавам, да ги избягвам, да не ми пресичат погледа, опитвам се да не чета нищо подобно, защото сам ще се докарам до нервна криза. Както отбелязах, всеки си има мнение. Всеки си мисли, че знае всичко. В много от случаите хора, които нямат нищо общо с музикалния бизнес - никога не са били в банда, не са наясно как работи тя, имат готово мнение за всичко - "Защо трябва да правите това?", "Защо не дойдете до Портланд?", "Защо направихте така?", т.е. те нямат идея как работи музикалния бизнес. Тези неща понякога могат да са малко разочароващи. Хората имат някаква представа как работи една банда, но си остават невежи по въпроса.

Смяташ ли, че днес с целия достъп до информация, личното пространство на известните хора, става все по-малко?
Точно така. И това се случи преди 20 минути, когато ми се обади… Не мисля, че можех да дам това интервю, но ти може би го виждаш по друг начин. Опитвам се да се нагодя и да не се оплаквам, защото все пак не съм чак толкова известен, колкото Майкъл Джексън - да не мога да ходя свободно по улиците. При мен всичко е наред. Знаеш ли кое намирам за по-разочароващо - фактът, че хората очакват, че съм длъжен да върша всичко, което поискат - постоянно да съм във "Фийсбук", да съм активен в социалните мрежи и изискванията към това стават все по-големи. Лично аз нямам толкова време, за да отговарям на всяка една молба и искане. Но феновете смятат, че сме длъжни да го правим. Буквално понякога ни се налага да наемаме хора, които да ни помогнат да се справим с изискванията и исканията. Някаква лудост е. И се чудя дали сме на грешния път или сме в пика на това положение и как ще се развият нещата след десет години например.

Има ли разлика между известността в Европа и в САЩ?
Не, не много. В случая с ACCEPT - групата има фен общност, която е съвсем универсална. Като цяло хората от южните части на света - Южна Америка, Южна Европа, южните части на САЩ са по-луди, темпераментни, по-отдадени на всичко в това число и хеви метъла. Определено мога да го почувствам. Северните народи са много по-резервирани от южните. Латиносите например са буквално ненормални. Иначе имаме много лоялни фенове по целия свят. Фрапиращи разлики няма.

Връщам те на новия албум на ACCEPT "The Rise of Chaos" - той има ли някаква връзка с предишните три?
Не! Всеки от новите албуми на ACCEPT отговаря на времето, през което е издаден. Новият "The Rise of Chaos" показва къде сме днес, идеите ни към днешна дата, представя песните, които имаме в дадения момент. По никакъв начин не е свързан с предишните. Единствено с това, че е следващият в списъка. Дори песните сами по себе си се различават и са уникални. Няма тънка червена линия, която преминава през тях, не са обединени от голяма тема, няма концепция. Това са просто десет композиции.

Имаш ли любими песни от новия албум, въпросът е клише, но ми е интересно да разбера как гледаш на парчетата?
Нямам любима песен от "The Rise of Chaos", защото по всички работихме здраво така, че да ги направим любими. В буквалния смисъл. В този албум повече от всякога исках да имаме десет равнопоставени песни. Десет песни, които да са здрави по един и същ начин. Не желаех да имаме две или три велики композиции, а останалите да са пълнеж. Дори и по песните, които са определяни като "втората ръка", работихме, докато не ги направихме на нивото на най-добрите, които имахме в началото. Първоначално създадохме няколко композиции, към които повече и не посегнахме. Към други се връщахме постоянно. Работихме по тях продължително време, докато един ден не решихме, че всичко в тях е достатъчно добро. Едноименната песен завършихме последна, защото през по-голямата част от времето наистина не знаехме какъв ще е текстът. Имахме всички тези рифове, музикалните части бяха готови, но постоянно опитвахме различни неща, докато не почувствахме, че сме получили онова, което сме търсили и не ни хрумна заглавието "The Rise of Chaos", което отговаря, както на цялостното настроение в композицията, така и на рифовете.

Защо на концертите от сета ви липсват парчета от "Predator", "Death Row" и "Objection Overruled", които бяха страхотно завръщане за ACCEPT?
Казано откровено никога не сме имали необходимост да ги включваме в сетлиста. От "Objection Overruled" много пъти изпълняваме "Bulletproof". Не става дума за избор с огромно значение за групата, просто имаме толкова много песни, които трябва да изпълняваме на живо и за тези не остава място. А и защо да избираме композиции, които са по-малко известни от останалите? Винаги се опитваме да удовлетворим желанията на основната част от публиката и да свирим песните, които тя иска да чуе. Също така в тези три албума повечето от парчетата са "втора ръка", а не върхови композиции. За това и ги заобикаляме.

Кой е твоят най-рокендрол момент?
Боже, дори не знам какво означава това… Какво е рокендрол момент? Толкова са много. Обикновено, когато седнем с групата заедно, говорим за едно нещо, след което скачаме на следващата тема. И всички тези истории вървят една след друга. Когато някой ме попита подобен въпрос, въобще не мога да реагирам. Обаче ето нещо, което веднага ми изплува в съзнанието - преди няколко години свирихме с AC/DC, а ние израснахме с тяхната музика и те винаги си остават огромно влияние за нас. И да бъдем на същата сцена пред 80 хиляди души някъде в Германия, е просто невероятен момент. Много специален за нас. Когато се изправим очи в очи тези групи, с които сме израснали - в друг случай преди няколко години свирихме със STATUS QUO и беше супер най-накрая да ги срещнем, да си поговорим с Rick Parfitt (R.I.P.) и Francis Rossi - е невероятно. Срещите с моите герои са рокендрол моментите ми. Разбира се, имам толкова много преживявания на сцената или когато пътуваме по света. Все незабравими моменти. Никога нямам точен отговор на този въпрос...