ФСБ - "FSB."

Подобно на 57-те лястовици, накацали по жиците на времето от вътрешната страна на обложката на "FSB.", се изнизаха и 57 години от живота и кариерата на двамата композитори и продуценти на албума - Румен Бояджиев (вокали, синтезатори, ударни инструменти и програмиране) и Константин Цеков (вокали и клавишни инструменти). И както и в началото на ФСБ, поставено точно преди 35 лета от същите тези двама музиканти (заедно с басиста Александър Бахаров), днес групата отново е трио - с неизменния от края на 70-те китарист Иван Лечев на борда (макар и без Ивайло Крайчовски и покойния Петър Славов). А дали тази символика на цикличността, съчетана с факта, че формацията издава почти едноименен диск (с многозначителната точка накрая), трябва да се тълкува като заявка за ново начало или като изявление за достоен финал, можем само да гадаем... Едно е сигурно - ФСБ се надигнаха от пепелта след близо четвъртвековно студийно мълчание, и то по най-добрия възможен начин, който бихме могли да очакваме от тях.

   Най-общо казано, с осмия си албум (без да броим англоезичния експеримент "Kissing You Goodnight" (1987) и двойния "На концерт" (1985)) господата Бояджиев, Цеков и Лечев поглеждат недвусмислено назад във времето, поднасяйки ни непогрешимата си като звучене и така популярна у нас през 80-те музика, при това в адекватен за настоящия век аудио-визуален вид. Дали ще я наречем арт рок, софт рок или прогресив поп/рок зависи от възприятията и възгледите на конкретния слушател, но е неоспоримо, че още от първите тонове асоциацията е една - имаме си работа с добрите стари ФСБ и с никой друг. Да, влиянията от някои от западните образци в жанра са осезаеми, но триото е успяло да ги вплете умело и със собствения си почерк (с извинение за клишето) в 15-те композиции в диска - и благодарение на специфичните вокални техники на двете главни действащи лица в проекта, и с помощта на школуваните клавирни и китарни похвати на музикантите, и, разбира се, чрез великолепните аранжименти, представляващи може би най-силният коз на ФСБ открай време (последното е само лично мнение - изцяло субективно, но и непоклатимо).

   Що се отнася до самото съдържание на "FSB.", албумът като цяло е доста... лиричен. Вярно, включени са ограничен брой енергични и нахъсани потенциални концертни рок кулминации от рода на откриващата "Параграф", настъпателната "Религия" и интригуващата "Изповед", ярко контрастиращи с някои лежерни, да не кажем откровени естрадни забежки ("Далече", "А там не бяхме"), но болшинството песни са си красиви и прочувствени балади - къде по-силни ("Нищо не взимай с теб", "Черти"), къде по-неубедителни ("Няма", "На дъното") и тук-там приятно раздвижвани от фолклорни намигания ("Не бързай, слънчо") и поклони към пиано-класиката ("Сам съм с вятъра"). Именно прилично застъпеното (макар и леко недостатъчно) разнообразие, както и брилянтното качество на звука и вече споменатите майсторски аранжименти (ако щете - и изключително стилното художествено оформление на диска), са факторите, предопределящи съдбата на албума - да бъде запомнен като едно от добрите и по-скоро силни, отколкото безлични български издания за 2010 г.